озовах, много скоро… Двамата с Аля пристигнахме в Женева през октомври 1974-та, — наистина, вечерта един делничен ден, не трябваше да има служба нито тоя, нито на другия ден, никакъв празник. Но отидохме под дъжда наслуки — да докоснем вратата. А зад вратата — пеят. Влязохме. Оказа се: утре е Отдание на Въздвижение, именно тук се чества като престолен празник!
На другата заран след литургията архиепископ Антоний Женевски отслужи панихида по наша молба. Бях написал: Ирина, Фьодор…
Каменна, угледна, красна църква. Есенното слънце надничаше през прозорците. Отнасяше пушека от тамяна. Малкият хор пееше толкова уверено, толкова напънато това „со святими упокой“ — че чак ми се късаше сърцето, не можех да сдържа сълзите си. Повтаряха се, повтаряха се имената им свързано — възнасяше за тях архиепископът, възнасяше хорът. Преплетоха се съдбите им — на злочестия донски автор и на петербургската му застъпничка — над убийствата, над лъжите, над цялото потисничество на нашия век.
Изпрати им, Господи, разсъдлива правда. Вдигни притискащия камък от сърцата им.
ПРИЛОЖЕНИЯ
Приложения 1–10
[1]
Интервю за Седзе Комото, 15.11.66
15 ноември 1966 г.
Многоуважаеми С. Комото!
Много съм трогнат от Вашето любезно предложение да се обърна в новогодишните броеве към японските читатели. Разполагам с всичките три издания на „Един ден на Иван Денисович“ на японски език. Тъй като нямам възможност да оценя преводите, се възхищавам от външния вид на изданията.
Досега отказвах да давам каквито и да било интервюта или обръщения към читатели на вестници. Но напоследък преразгледах това си решение. Вие сте първият, на когото давам интервю.
Отговарям на въпросите Ви.
1. Как приемам отзивите на читатели и критици за моите произведения.)
Лавината от читателски писма след първото публикуване на моите произведения беше за мен едно от най-трогателните и силни преживявания в досегашния ми живот. Дълги години се занимавах с литературна работа, без изобщо да имам читатели, дори десетина. Толкова по-ярко беше това усещане за жива връзка с четящата страна.
2. (Какво мога да кажа за „Ракова болница“.)
„Ракова болница“ е повест с обем около 25 печатни коли, състои се от две части. Завърших първата част през пролетта на 1966-а, но още не съм намерил издател за нея. Надявам се скоро да завърша втората част. Действието в повестта се развива през 1955 година, в онкологичната клиника на голям южен съветски град. Самият аз лежах там, бях близо до смъртта и използвам личните си впечатления. Впрочем повестта разказва не само за болницата, защото при художествения подход всяко частно явление се превръща, ако използваме едно математическо сравнение, в „сноп на плоскости“: множество житейски плоскости неочаквано се пресичат в избрана точка.
3. (Моите творчески планове.)
На такъв въпрос има смисъл да отговаря писател, който вече е отпечатал и представил на сцената своите предишни произведения. С мен не е така. До ден днешен не са публикувани моят голям роман („В първия кръг“), някои малки разкази, не са поставени пиесите ми „Еленът и ловният излет“, „Светлината, която е в теб“). При тези обстоятелства някак си нямам желание да говоря за „творчески планове“, те нямат реално значение.
Литературната форма, която най-много ме привлича, е „полифоничният“ роман (без главен герой, където най-важен персонаж е онзи, когото в дадената глава е „застигнало“ повествованието) с точни белези за времето и мястото на действието.
4. (Моето отношение към Япония, японския народ, неговата култура.)
Аз винаги се стремя да пиша плътно, тоест да вмествам много смисъл в малък обем. Както ми се струва отстрани и отдалеч, тази черта е една от важните в японския национален характер — самото географско положение я е възпитало у японците. Това ми дава усещането за „роднинство“ с японския характер, въпреки че подобно усещане не е плод на каквото и да било специално изучаване на японската култура. (Изключение представлява философията на Соко Ямата — дори повърхностното запознаване с нея ми направи неизгладимо впечатление.) През по-голямата част от живота си, ту лишен от свобода, ту зает с математика и физика, които единствено ми даваха средства за съществуване, остатъка от времето си аз съм отдавал на собствения си литературен труд и затова сега съм слабо осведомен за събитията в съвременната световна култура, слабо познавам съвременните чуждестранни автори, художници, театър, кино. Това се отнася и за Япония. Имал съм възможност да посетя само един японски спектакъл (на театър „Кабуки“) и да гледам само три японски филма. От тях силно впечатление ми направи „Голият остров“.
Дълбоко уважавам изключителното трудолюбие и даровитост на японския народ, които той проявява в постоянно тежките природни условия.
5. (Как виждам задълженията на писателя в делото за защита на мира.)
Аз имам по-широко разбиране по този въпрос. Борбата за мир е само част от задълженията на писателя пред обществото. Далеч не е по-маловажна и борбата за социална справедливост и укрепването на духовните ценности у нашите съвременници. Именно от отстояването на нравствените ценности в душата на всеки може да се започва плодотворното отстояване на мира.
Тъй като съм възпитан в традициите на руската литература, не мога да си представя своя литературен труд без тези цели.
Желая на японските читатели честита Нова година!
[2]
ПИСМО ДО IV ОБЩОСЪЮЗЕН КОНГРЕС НА СЪЮЗА НА СЪВЕТСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
(вместо изказване)
До президиума на Конгреса и делегатите
До членовете на ССП
До редакциите на литературните вестници и списания
16 май 1967 г.
Тъй като нямам достъп до конгресната трибуна, моля Конгреса да обсъди:
I. нетърпимото по-нататък потисничество, на което художествената ни литература десетилетия наред се подлага от страна на цензурата и с което Съюзът на писателите занапред не бива да се примирява.
Непредвидена от конституцията и затова незаконна, никъде публично неспоменавана, цензурата под мъглявото име „Главлит“ тегне над художествената ни литература и осъществява произвол на литературно
