(Громославски още бил жив през 50-те години, тогава именно се появи втората книга на „Разораната целина“, а след смъртта на Громославски за 20 години Шолохов не написа вече нито ред. Аз посочих това в статията си за „Разораната целина“ („Погледнато по донски“, Вестител на РХД, № 141, 1984), където между другото отговорих и на смехотворния компютърен анализ на норвежкия славист, Гейр Йетсо и негови колеги, които се опитваха да докажат авторството на Шолохов. (Бел. от 1986 г.))
Преговорите ми със Стариков пламнаха още веднъж през последните месеци, през страховитата за нас есен на 1973-а. Милиевна ми съобщи: Стариков умира, иска да ми даде всичко, моли ме да отида час по- скоро. Отидох. Не, след като се оправил от сърдечния припадък, той не се готвеше кой знае колко да мре, а възобнови с мен същите досадни преговори. Аз — за моето си: дайте ми да използвам мироновските материали в голяма епопея. Той, вече предупреден и подозрителен: казват, че сте изопачавали съветската история. (Това идваше от Рой Медведев и комунистическата му компания: все пак в миналото старецът си е бил болшевик! Почти веднага след това той дава всички материали на Рой, така именно ще възникне книгата му за Дон, за който Рой през дотогавашния си живот надали се е замислял и пет минути.) Все пак Стариков се съгласи да ми даде едно-друго за късо време на заем. Кови желязото, докато е горещо! Трябва да грабна материалите, но кой ще се заеме с тях? Много ли ръце имаме? Аля е вързана за трите ни малки деца. Пак Люша, която още не беше се съвзела напълно след автомобилната катастрофа. Тя отишла при Стариков, с важен вид подбирала материалите, без да му позволява ясно да разбере какво ни интересува, той й ги дал за къс срок, после й се обадил по телефона, още го скъсил — наложило се първо на диктофона, двойна работа, а Люша преписвала като ненормална на машина (нали не разполагахме с копирен апарат!). Материалът наистина беше зашеметяващ. Но и Стариков ни гонеше по петите: сепнал се и настояваше: да ги върнем, да ги върнем! (А ( когато вече бяха ме екстернирали, идвал при Аля и настоявал да му бъдат върнати и направените извадки: ще ги открият на границата, а кой ги е вземал от тайните архиви? — Стариков.) Общо взето, за историята беше поработил Сергей Павлович, браво на него!
Същата есен ни се струпа всичко: провалът на „Архипелага“ — и насрещният бой — и смъртта на Кю — и тревогата, че Кю може да е разкрила цялата линия на „Тихият Дон“ (тя била видяла Ирина Николаевна в Гурзуф, последна измежду нас, — хем как! мъкнела у И. Н. и онзи „поет Гудяков“, дето се бил лепнал за нея в Крим, което можеше да има фатални последици).
Ирина Николаевна, която същото лято била отпразнувала своята 70-годишнина с дъщеря си и сина си, в началото на септември след отпътуването им сама в Гурзуф — чула по западно радио за провала на „Архипелага“ и смъртта на Е. Д. и получила инфаркт. (Ние не знаехме.) Но, вярна на железния си характер, направила извода: да не крие ръкописите и да не прекратява работата, а напротив: да събере сили и да я довърши! С несравнимата си воля именно сега, когато била на легло, когато й било трудно дори да се пресегне за книга — тъкмо сега работела и наваксвала в тайния труд. За септември канеше Люша да й отиде на гости — значи усилено да й помага. Но самата Люша едвам се държеше на краката си след катастрофата. Така и тази катастрофа попречи да бъде завършен „Бързеят“.
Тъкмо защото се опасяваше, че Кю по време на разпитите е разказала за работата на И. Н. и тя ще бъде хваната над ръкописите, Люша помолила Екатерина Василиевна Заболоцкая, 60-годишната вдовица на поета, която добре познаваше И. Н., да замине при нея, да й помогне, да изнесе книжата от къщата. Е. В. изоставила четирите си внучета и много решително веднага замина за Крим. Заварила Ирина Николаевна прекарала инфаркт, но без да прекратява работата си, и останала при нея, да я гледа. И изкарала там цял месец, докато нуждите на внуците й не я принудили да се завърне в Москва. Тя й докара част от труда на И. Н.
Дъщерята на Н. И. от Ленинград наела в Гурзуф за майка си приходяща медицинска сестра. Имало, разбира се, и постоянен лекар. И. Н. по телефона се тревожела какво става с ленинградското й жилище (… нямало ли обиск?).
И изведнъж — новината за смъртта на Ирина Николаевна. Е. В. Заболоцкая сама предложи пак да излети за Гурзуф, да спасява остатъците от ръкописите, които била помолила лекаря да вземе в дома си, в случай че И. Н. почине. В тази тревожна обстановка за по-сигурно трябваше да пътува с още някого. Но с кого? Нае се да стане спътничка на Заболоцкая винаги подвижната Н. И. Столярова. (Предстояло им неизбежно нощуване в Симферопол, а в такова време беше невъзможно да се регистрират в хотел, пък и в хотелите няма места, ето още едно постоянно усложнение на конспирациите при комунизма. Спомних си в Симферопол къщата, където с Николай Иванович навремето горяхме „Първия кръг“, написах бележка наслуки. Да пренощуват ги пуснали, макар че се изумили, строго записали имената им, после казали на Николай Иванович; но Зубови така и не разбрали — кой е пътувал, за какво; изплющя край тях от мен 20- го-дишната далечна опашка на тайните начинания, които някога захващахме заедно. А пътуването излязло безполезно: лекарят нищо не им дал, а мъгляво говорел, че някой бил подпалил барачката близо до вилата на И. Н., и изобщо има неща, за които не може да разкаже. Обстоятелствата около смъртта на И. Н. си останаха загадъчни за нас. И досега не сме сигурни, че разполагаме с всички написани фрагменти от труда й.
И тъй, каквото бяхме получили дотогава — само то отиде за допълване на книгата. Съвсем малко. За две години, кажи-речи, нищо не се изпълни от първоначалния ясен смел план на И. Н. Ако Люша беше здрава и бе заминала през септември — може би са щели да изкарат още две глави от нечетливите чернови. Не, омагьосано беше имането на „Тихият Дон“.
Така се стовари върху ни — като труден дълг — цялата тази странична донска линия, че и последните месеци, самите пред бесилото, все я довършвахме ли, довършвахме. Ту ни докарат от Рига хубави фотокопия на цялото най-първо издание на „Тихият Дон“, което през следващите години упълномощени редактори здравата нашарили, 10 пера едновременно (казват, че дори и Сталин лично бил редактирал; на изданието от 1948-а има бележка: „Под наблюдението на редактора Г. С. Чуров“; казват, че тъкмо това е Сталин). Ту доработвах предговора си към „Бързея“, вече през най-последните дни преди екстернирането ми, в Переделкино. Ту сглобявах за публикация страничка от различни откъслечни бележки на И. Н. (От Дон и Дамата съставих за изследователя тази буква Д — Ирина Николаевна си избираше псевдоним от моя списък на донски фамилни имена, но до края не си избра.)
(През 1988–89 г. в израелското списание „22“ (кн. 60 и 63) е публикувано изследването на Зеев Бар-Сел „«Тихият Дон» против Шолохов“, много убедителен текстологичен анализ — тъкмо онова, което отдавна се очакваше. (Бел. от 1990 г.))
(Ние в интерес на децата на И. Н. още 15 години трябваше да крием името на авторката, с което давахме повод за подигравки, че тоя Д? аз съм го бил измислил.
А през 1989-а от писмото на доктора на филологическите науки В. И. Баранов в „Книжное обозрение“ научих: когато през 1974 излезе книгата „Бързеят на «Тихият Дон»“, в СССР подготвяли шумен отговор. Първо възложили на К. Симонов, да даде интервю на списание „Щерн“ (ФРГ), той изпълнил поръчението. След това зачакали: кога на Запад ще му обърнат внимание, та тогава да изстрелят залп от статии в „Лит. газета“, „Вопросм литератури“ и „Известия“. И статиите били написани, но… на Запад Симоновото интервю минало без отзвук. Приготвените статии все пак били отпечатани, но уж по случай 70-годишнината на Шолохов, без изобщо да се споменава за книгата на Д?. А днес в съветския печат пишат, че именно книгата на Д? препънала Шолохов и не му дала да довърши вече 30 години протакания роман „Те се сражаваха за родината“ — по такъв начин, че нито ред не се прибавил към започнатата още през войната книга. (Бел. от 1990 г.))
В душата ми беше се загнездило настойчивото чувство, че трябва изцяло да отделя архива на Крюков, в името на запазването му, и всичко свързано с „Тихият Дон“ — от цялото ми имущество. И 10 дена преди екстернирането ми — май че последното посещение, което направих в родината, беше отиването ми у Елена Всеволодовна Вертоградская, отвъд Селската порта, където тя беше събрала неколцина млади, и трябваше да решим кой ще вземе архива на „Тихият Дон“. Наеха се Георгий Павлович и Тоня Гикало. И веднага след това, за няколко дена, Саша Горлов, по това време вече изгонен отвсякъде, им прехвърлил архива на Крюков. Сколасахме! Арестуван, аз знаех, че архивът е спасен.
В Москва в „Св. Илия делничен“ отслужили панихиди за Ирина Николаевна. Аз в никой случай не биваше да се появявам, а Люша като че ли открито другаруваше със Зоя Томашевская — и отишла. Но още преди това, от последното си посещение при И. Н., беше ми разказала следната мечта: И. Н. искала някой ден някой да отслужи за нея панихида в женевската църква „Въздвижение на св. Кръст Господен“, където навремето я били кръстили. Но кого ли да натовари? Кой и кога ли ще се озове в Женева? А аз взех, че се
