неграмотни хора над писателите. Отживелица от средновековието, цензурата мъкне библейските си старини едва ли не към XXI век! Тленна, тя се напъва да си присвои жребия на нетленното време: да отделя достойните книги от недостойните.
От нашите писатели не се очаква, не им се признава правото да изказват изпреварващи съждения за нравствения живот на човека и обществото, да изясняват по своему социалните проблеми или историческия опит, толкова дълбоко изстрадан в нашата страна. Произведения, които биха могли да изразят узрялата народна мисъл, навременно и целително да повлияят в духовната област или върху развоя на общественото съзнание, се забраняват или осакатяват от цензурата по дребнави, егоистични, а за народния живот недалновидни съображения.
Отлични ръкописи на млади автори, на още никому неизвестни имена, днес биват отхвърляни от редакциите, защото „няма да минат“. Мнозина членове на съюза и дори делегати на този конгрес знаят как самите те не са устоявали пред цензурния натиск и са правили отстъпки в структурата и замисъла на свои книги, сменяли са в тях глави, страници, абзаци, фрази, снабдявали са ги с бледи заглавия, само и само да ги видят отпечатани, и по този начин непоправимо са изопачавали тяхното съдържание и своя творчески метод. Поради разбираемата същина на литературата всички тези изопачавания са пагубни за талантливите произведения и са съвсем неосезаеми за бездарните. Тъкмо най-добрата част от нашата литература се появява на бял свят в изопачен вид.
А същевременно цензурните етикети („идеологически вреден“, „порочен“ и т. н.) са нетрайни, преходни, променят се пред очите ни. Дори Достоевски, гордостта на световната литература, у нас по едно време не го печатаха (не го печатат изцяло и сега), изключваха го от училищните програми, правеха го недостъпен за четене, хулеха го. Колко години беше смятан за „контрареволюционен“ Есенин (и заради книгите му дори вкарваха в затвора)? Не беше ли и Маяковски „анархистващ политически хулиган“? Десетилетия наред се смятаха за „антисъветски“ неувяхващите стихотворения на Ахматова. Първото плахо отпечатване на ослепителната Цветаева преди десет години бе провъзгласено за „груба политическа грешка“. С цели 20 и 30 години закъснение ни върнаха Бунин, Булгаков и Платонов, неотвратимо си чакат реда Манделщам, Волошин, Гумильов и Клюев, няма как да не признаят някой ден и Замятин, и Ремизов. Тук съществува един разрешаващ момент — смъртта на неугодния писател, след която скоро или не скоро ни го връщат, съпроводен с „обяснение на грешките му“. Съвсем доскоро името на Пастернак изобщо не можеше да се произнесе на глас, но ето че той почина — и книгите му се издават, и стихотворенията му се рецитират дори на церемонии.
Наистина се сбъдват Пушкиновите думи:
Но късното издаване на книгите и „разрешаване“ на имената не компенсира нито обществените, нито художествените загуби, които търпи народът ни от тия уродливи забавяния, от потискането на художественото съзнание. (Например имало писатели от 20-те години — Пилняк, Платонов, Манделщам, които много отрано сочели и зараждането на култа към личността, и специфичните свойства на Сталин, — но ги унищожили и заглушили, вместо да се вслушат в думите им.) Литературата не може да се развива в категориите „ще пуснат — няма да пуснат“, „за това може — за това не бива“. Литература, която не е въздухът на съвременното й общество, която не смее да предаде на обществото своята мъка и тревога, навреме да предупреди за заплашващите нравствени и социални опасности, дори не заслужава да я наричат литература, а само — козметика. Такава литература загубва доверието на собствения си народ и тиражите й отиват не за четене, а за вторични суровини.
Нашата литература е загубила онова челно световно положение, което е заемала в края на миналия и началото на сегашния век, и онзи блясък на експеримента, с който се е отличавала през 20-те години. На цял свят литературният живот на нашата страна му изглежда днес неизмеримо по-беден, по-плосък и по- нисък, отколкото е той в действителност, отколкото би се проявил, ако не го ограничаваха и заграждаха. От това губи и страната ни в очите на световното обществено мнение, губи и световната литература: ако тя разполагаше с всички неограничавани плодове на нашата литература, ако се задълбочеше с нашия духовен опит — цялото световно художествено развитие би тръгнало другояче, а не както върви сега, би придобило нова устойчивост, дори би се изкачило на ново художествено стъпало.
Предлагам на Конгреса да приеме искане и да постигне отменяне на всякаква — явна или скрита — цензура над художествените произведения, да освободи издателствата от задължението да искат разрешение за всяка печатна кола.
II. …задълженията на съюза спрямо неговите членове.
Тези задължения не са ясно формулирани в устава на ССП („защита на авторските права“ и „мерки за защита на други права на писателите“, а междувременно в продължение на една трета от века плачевно пролича, че нито „другите“, нито авторските права на преследваните писатели съюзът не е защитил.
Мнозина автори приживе биваха подлагани в печата и от трибуните на обиди и клевета, да отговорят на които не получаваха физическа възможност, нещо повече — на лични ограничения и преследвания (Булгаков, Ахматова, Цветаева, Пастернак, Зошченко, Андрей Платонов, Александър Грин, Василий Гросман). А Съюзът на писателите не само че не им предостави за отговор и оправдание страниците на печатните си издания, не само че от своя страна не ги защити, а и ръководството на съюза неизменно се изявяваше като един от първите преследвачи. Имената, които ще красят нашата поезия на XX век, се оказаха в списъците на изключените от съюза или дори на неприетите в него! Още по-малодушно ръководството на съюза изоставяше в беда онези, чиито преследвания завършваха със заточение, лагер и смърт (Павел Василиев, Манделщам, Артьом Весьоли, Пилняк, Бабел, Табидзе, Заболоцки и други). Виждаме се принудени да прекъснем този списък с думите „и други“: след XX конгрес на партията научихме, че те са били повече от шестстотин — абсолютно невинни писатели, които съюзът послушно предоставил на тяхната затворническо-лагерна съдба. Но този свитък е още по-дълъг, подгънатият му край не се чете и никога няма да се прочете от нашите очи: в него са записани имената и на такива млади белетристи и поети, които съвсем случайно можахме да опознаем от лични срещи, чиито таланти погинаха в лагерите неразцъфтели, чиито произведения не стигнаха по-далеч от кабинетите на Държавна сигурност от времената на Ягода- Ежов-Берия-Абакумов.
За новоизбраното ръководство на съюза не съществува никаква историческа необходимост да дели със старото ръководство отговорността за миналото.
Предлагам ясно да се формулират в точка 22-ра от устава на ССП всички онези гаранции за защита, които предоставя съюзът на своите членове, подложени на клевета и несправедливо преследване, — за да стане невъзможно повтарянето на беззаконията.
Ако Конгресът не отмине равнодушно казаното, моля го да обърне внимание на изпитваните лично от мен забрани и преследвания:
1. Моят роман „В първия кръг“ (70 авт. коли) от близо две години ми е отнет от Държавна сигурност и по този начин се забавя редакционното му движение. Наопаки, още приживе, против волята ми и без мое знание този роман е „издаден“ в противоестествено „поверително“ издание за четене в избран неспоменаван кръг. Да извоювам публично четене, открито обсъждане на романа, да осуетя злоупотребите и плагиата не съм в състояние. Романа ми показват на литературните чиновници, а от повечето писатели го крият.
2. Заедно с романа ми бе конфискуван моят литературен архив отпреди 20 и 15 години, произведения, които не бяха предназначени за печат. Поверително са „издадени“ и се разпространяват в същия кръг тенденциозни извадки от този архив. Пиесата „Пирът на победителите“, написана от мен в стихове наизуст в лагера, когато вместо име ми бяха дали четирицифрен номер (когато, обречени на бавна смърт, бяхме забравени от обществото и извън лагерите, никой не се изказваше срещу репресиите), тази отдавна изоставена пиеса сега ми се приписва като най-ново мое произведение.
3. От три години насам се води срещу мен, воювалия през цялата война командир на батарея, награден с бойни ордени, безотговорна клевета: че съм излежавал присъда като криминален престъпник или че съм се предал в плен (никога не съм бил там), че съм „изменил на родината“, че съм „служил при германците“. Така се тълкуват 11-те ми години по лагери и в заточение, където попаднах за критикуване на Сталин. Тази клевета се разпространява на закрити инструктажи и събрания от хора, заемащи официални постове. Безрезултатно се опитвах да спра клеветата чрез обръщение до Управата на СП на РСФСР и до печата:
