почивка ги препечатват и ги дават на други хора да ги четат. Цялата московска секция на белетристите още миналата година изчете първата част на повестта, учудвам се защо тук др. Воронков каза — не знаехме откъде да я намерим, обърнахме се към КГБ. Преди около три години същото бързо разпространение получиха моите „ситнежи“, или стихотворения в проза: едва бях започнал да ги давам за четене и те светкавично се пръснаха из различни градове на Съюза. А после в редакцията на „Новый мир“ се получи писмо от Запад, от което научихме, че тези миниатюрни разказчета вече са публикувани там. Именно за да не успее и „Ракова болница“ да „изтече“ по същия начин, написах своето настойчиво писмо. И аз мога не по-малко да се учудвам как е могъл Секретариатът изобщо да не реагира на писмото ми до конгреса — още преди Запада? И да не реагира на цялата тази клевета, с която бях заобиколен? Другарят Воронков употреби тук прекрасния израз „братя по перо и труд“. Ами че тези братя по перо и труд вече две години и половина спокойно наблюдават как съм тероризиран, преследван, оклеветяван.
Твардовски: Не всички са безучастни.
Солженицин: А редакторите на вестниците, също наши братя, не публикуват моите опровержения. Аз вече не говоря, че книгата ми не е разрешена за четене в лагерите: не я допускаха, изземваха я с обиски и наказваха с карцер заради нея дори през месеците, когато всички вестници разтръбяваха похвалите си за „Един ден на Иван Денисович“ и обещаваха, че „това няма да се повтори“. Но напоследък книгата започна тайно да се изземва и от кварталните библиотеки. За забраната тя да се дава за четене ми пишат от различни места: наредено е на читателите да се казва или че книгата се подвързва, или че е у други читатели, или пък че няма достъп до ония там ловци, изобщо — по никой начин да не се дава. Ето едно скорошно писмо от Красногвардейски район на Крим:
Не бих казал, че книгата е иззета от всички библиотеки, тук-там още я има. Но хора, които ме посетиха в Рязан, не могли да намерят книгата ми в рязанската областна читалня: библиотекарките се оправдавали с какво ли не и така и не им я дали.
Отдавна е известно, че клеветата е неизтощима, изобретателна, бързо се разраства, но сблъскаш ли се с нея лично, и то с нейната невиждана форма — клевета от трибуна, просто в чудо се виждаш. Безпрепятствено се пръсна комплектът лъжи как съм бил в плен и съм сътрудничил на германците. Но на някои и това не им стигна! Това лято в системата на политпросветата например в Болшево на агитаторите им е било продиктувано, че съм избягал в Арабската република и съм си бил сменил поданството. Ами че то всичко това се записва в бележници и се разпръсва по-нататък с коефициент 100. И това става близо до столицата! Има и друг вариант. В Соликамск (п. к. 389) майор Шестаков възвестил, че съм избягал по време на екскурзия в Англия. Това го казва заместник по политическата част — кой смее да не му повярва? Друг път същият съобщил: на Солженицин официално му е забранено да пише! Е, тук поне е близо до истината.
От трибуните говорят за мен и така: „освободиха го предсрочно, а не трябваше“. Дали е трябвало, или не е трябвало, може да се види от съдебното решение на Военната колегия на Върховния съд по реабилитацията, то е предоставено на Секретариата…
Твардовски: Там е и бойната характеристика на офицера Солженицин.
Солженицин: А виж, „предсрочно“ се изговаря направо с примляскване! Извън осемгодишната си присъда съм лежал един месец по етапни затвори, но такава дреболия у нас е дори срамота да се споменава, после без присъда получих вечно заточение, с тази вечна обреченост прекарах три години в заточение, освободиха ме само благодарение на XX конгрес — и на това му казват „предсрочно“! Колко добре изразява тази думичка удобния начин да възприеме света през 1949—53 година: щом не е пукнал край лагерното бунище, щом, макар и по корем, е изпълзял от лагера — значи е освободен „предсрочно“… Защото осъден ли си — то е навеки, а излезеш ли по-рано — излязъл си предсрочно.
Бившият министър Семичастни, който обичаше да се изказва по въпросите на литературата, неведнъж е спирал вниманието си и върху мен. Едно от неговите невероятни, вече комични обвинения беше следното: „Солженицин подкрепя материално капиталистическия свят, като не взема хонорар“ (някакъв хонорар за излязла някъде книга, очевидно за „Иван Денисович“, друга няма). Ами щом го знаете, прочели сте някъде, и е много необходимо да изтръгна тези пари от капитализма — защо не ми съобщите? Защото аз в Рязан не съм чувал. „Международная книга“ ли ще е, отдел „Външен“ на СП ли ще е — да ми съобщят: така и така, твой патриотичен дълг е да вземеш тези пари. Ами че това е вече комедийна бъркотия: който взема хонорари от Запада, значи се е продал на капитализма, който пък не взема — материално ги подкрепя. А трети изход? — да се гътнеш ли, що ли. Семичастни вече не е министър, но идеята му не е угаснала: лекторите от Общосъюзното дружество за разпространение на научни знания я разнасят и по-нататък. Например на 16 юли тази година я е повторил лекторът А. А. Фрейфелд в свердловския цирк. Седели са там две хиляди души и се чудели: ей, голям тарикат бил този Солженицин! — намерил как, без да мърда от Съветския съюз и без да има и копейка в джоба, да укрепи материално световния капитализъм. (Наистина е история за цирк.) Ето такива идиотщини най-безпрепятствено се разправят за мен под път и над път.
На 12 юни тук, в Секретариата, имахме събеседване — тихо, кротко. Излязохме оттук, мина се не мина — и не щеш ли, из цяла Москва плъзнаха слухове — разправя се не онова, което е било, ами обърнато наопаки, като се почне от лъжата, че уж Твардовски тук ми крещял и удрял с юмрук по масата. Но нали хората, които присъстваха, знаят, че нищо подобно не е имало, защо трябва да се лъже? Ето и сега всички чуваме ясно какво се говори тук, но къде е гаранцията, че и след днешния секретариат отново няма да обърнат всичко наопаки? И щом сме „братя по перо и труд“, чуйте първата ми молба: нека, когато разказваме за днешното заседание, нищо да не измисляме и изопачаваме.
Аз съм един, а за мен разправят клевети стотици. Естествено, никога не ще успея да се защитя и не знам предварително — срещу какво. Като нищо може да ме обявят и за привърженик на геоцентричната система и да ме обвинят, че пръв съм подпалил кладата под Джордано Бруно — няма да се учудя.
Салински: Аз ще говоря за „Ракова болница“. Смятам, че трябва да се публикува — това е ярка и силна творба. Наистина, там патологично се пише за болести, читателят неволно се поддава на раковото заболяване, което и без това е разпространено в нашия век. Това някак трябва да се махне. Трябва да се махне също и фейлетонната грубост. Освен това ни огорчава, че съдбите на почти всички персонажи в една или друга форма са свързани с лагерите или лагерния живот. Костоглотов добре, Русанов — както и да е, но защо непременно и Вадим? И Шулубин? И дори войникът? Вече в края научаваме, че той не е просто войник от армията, а от лагерната охрана. Общата насока на романа говори за края на едно тежко минало. Сега за нравствения социализъм. Според мен тук няма нищо страшно. Ако Солженицин проповядваше безнравствен социализъм — щеше да е ужасно. Ако проповядваше националсоциализъм или национален социализъм по китайски — щеше да е ужасно. Всеки човек е свободен да има собствено мнение за социализма и неговото развитие. Лично аз смятам, че социализмът се определя от икономическите закони. Но да се спори може, защо тогава да не се публикува повестта? (По-нататък призовава Секретариата решително да опровергае клеветите по адрес на Солженицин.)
Симонов: Аз не приемам романа „В първия кръг“ и съм против неговото отпечатване. Колкото до „Ракова болница“ — да се публикува. Не всичко в тази повест ми харесва, но не е задължително тя да харесва на всички. Може би трябва да се приемат някои от забележките към автора. Но, разбира се, е невъзможно да се приеме всичко. Ние сме длъжни и да опровергаем клеветите по негов адрес. Трябва също да издадем и книга с разказите му — и именно там, в предговора, ще имаме добър повод да разкажем биографията му — и така клеветата ще отпадне от само себе си. Да се сложи край на лъжливите обвинения е наше задължение и можем да го направим ние — а не той сам. Аз не съм чел „Пирът на победителите“ и нямам желание да го чета, щом авторът не иска това.
Твардовски: Солженицин е поставен в такава ситуация, че не бива и да се опитва да говори. Именно ние, съюзът, трябва да публикуваме заявление, опровергаващо клеветата. Същевременно трябва строго да предупредим Солженицин относно недопустимата, неподходяща форма на обръщението му към конгреса, на толкова адреси. Редакцията на „Новый мир“ не вижда никакви причини да не публикува „Ракова болница“, разбира се с известно доработване. Искахме само да получим одобрението на
