Секретариата или поне — че Секретариатът не възразява. (Моли Воронков да извади предварително, още през юни изготвен проект на комюнике на Секретариата.)
Воронков не бърза да извади комюникето. Междувременно —
Гласове: Но нали още не сме решили! Има и възражения!
Федин: Не, това е неправилно, Секретариатът не бива нищо да публикува и да опровергава. Нима сме виновни за нещо? Нима вие, Александър Трифонович, смятате, че сте виновен?
Твардовски (бързо, изразително): Аз ли?? — не.
Федин: Не е нужно да се търси изкуствен повод за изказване. Някакви си слухове не са достатъчен повод. Друго ще е, ако Солженицин сам намери повод да разплете създалата се ситуация. Необходимо е едно публично изказване на самия Солженицин. Но помислете само, Александър Исаевич, в името на какво ще печатаме вашите протести? Вие трябва преди всичко да протестирате срещу непочтеното използване на вашето име от враговете ни на Запад. При това вие, разбира се, ще успеете да намерите възможност да изразите гласно и някаква част от днешните си жалби, за които говорихте тук. Ако стане сполучлив и тактичен документ — тогава ще го отпечатаме, ще ви помогнем. Именно с това трябва да започне вашето оправдаване, а не с произведенията ви, не с този пазарлък — колко месеца имаме право да разглеждаме вашия ръкопис — три? четири месеца? Нима това е страшното? Ето ви страшното събитие: вашето име фигурира и се използва там, на Запад, за най-долни цели. (Одобрение сред членовете на Секретариата.)
Корнейчук: Не сме ви поканили, за да хвърляме камъни по вас. Повикахме ви, за да ви помогнем да излезете от това тежко и двусмислено положение. Задавахме ви въпроси, но вие се измъкнахте, без да отговорите. Давате ли си сметка: води се колосална световна битка, и то в много тежки условия. Ние не можем да стоим настрана. С творчеството си защитаваме своето правителство, своята партия, своя народ. Вие тук се изказахте иронично за командировките в чужбина като за приятни разходки, а ние пътуваме зад граница, за да водим борба. Връщаме се оттам изтормозени, изтощени, но със съзнанието за изпълнен дълг. Да не си помислите, че съм се обидил от подхвърлянето за пътните бележки, аз не пиша такива, пътувам във връзка с дейността на Световния съвет за мир. Знаем, че сте страдали много, но не сте само вие. В лагерите имаше много други хора освен вас. Стари комунисти. От лагера те отиваха на фронта. В нашето минало имаше не само беззаконие, имаше и подвиг. Но вие не сте видели това. Вашите изказвания са все с прокурорски тон. „Пирът на победителите“ — това е нещо злобно, мръсно, оскърбително! И тази гадна творба се разпространява, народът я чете! Вие сте лежали там кога? Не е било през 37-а година! А през 37-а трябваше да страдаме ние!! — ала нищо не ни спря! Правилно ви каза Константин Александрович: трябва да се изкажете публично и да нанесете удар на западната пропаганда. Вървете на бой срещу враговете на нашата страна! Вие разбирате ли, че на света съществува термоядрено оръжие и че въпреки всички наши мирни усилия Съединените щати може да го употребят? Как да не бъдем войници ние, съветските писатели?
Солженицин: Още веднъж заявявам, че обсъждането на „Пирът на победителите“ е недобросъвестно, и настоявам то да отпадне от дневния ред!
Сурков: Не можете да запушите устата на хората.
Кожевников: Дългият период от време от писмото на Солженицин до днешното обсъждане говори именно за сериозното отношение на Секретариата към писмото. Ако го бяхме обсъждали тогава, още топло-топло, щяхме да се отнесем по-остро и по-необмислено. Ние решихме лично да се убедим какви са тези антисъветски ръкописи. И изгубихме много време за прочитането им. Очевидно военната съдба на Солженицин е доказана документално, но сега обсъждаме не офицера, а писателя. Днес за пръв път чух, че Солженицин се отрича от пасквилното изобразяване на съветската действителност в „Пирът на победителите“, но не мога да се отрека от първоначалното си впечатление от тази пиеса. Може би защото в „В първия кръг“ и в „Ракова болница“ се долавя същото чувство за мъст заради преживяното. И ако сега говорим за съдбата на тези произведения, авторът не бива да забравя, че дължи много на органа, който повдигна този въпрос. Навремето аз пръв изразих опасения относно „Къщата на Матрьона“. Ние сме си губили времето, чели сме суровите ви ръкописи, които вие дори не сте посмели да дадете в някоя редакция. „Ракова болница“ буди отвращение с изобилстващия натурализъм, с нагнетяваното на всевъзможни ужаси, но все пак неговият основен план е не медицински, а социален, и именно той е неприемлив. И мисля, че заглавието на повестта е свързано именно с него. С второто си писмо вие ни изнудвате вашата недовършена повест да бъде публикувана. Достойно ли е това за един писател? Ами че всички писатели у нас на драго сърце се вслушват в мнението на редакторите и не ги припират.
Солженицин: Въпреки моите обяснения и възражения, въпреки пълното безсмислие да се обсъжда произведение, написано преди двайсет години, в друга епоха, в коренно различна обстановка и от друг човек, при това никога непубликувано, нечетено от никого и откраднато от чекмеджето — част от ораторите насочват вниманието си именно към това произведение. Това е много по-безсмислено, отколкото например на 1-ия конгрес на писателите да бъде оплюван Максим Горки заради неговите „Ненавременни мисли“ или Сергеев-Ценски заради осваговските (Осваг — осведомителна агенция — информационно- пропагандистка деникинска организация. — Бел. пр.) му кореспонденции, които са били публикувани, и то само 15 години преди това. Корнейчук каза тук, че такова нещо не е имало и няма да има, и в историята на руската литература не е имало. Именно, де!
Озеров: Писмото до конгреса се оказа политически страшен акт. То отиде най-напред при враговете. В писмото имаше неправилни неща. В кюпа при несправедливо репресираните писатели се оказа и Замятин. По повод на публикуването на „Ракова болница“ можем да се договорим с „Новый мир“: повестта може да излезе, при условие че ръкописът ще бъде поправен и ще се проведе дискусия върху поправките. Тук предстои много сериозна работа. Повестта е разнопластова по качество, в нея има сполуки и несполуки. Специални възражения заслужават плакатността, карикатурността. Аз бих помолил за редица съкращения из цялата повест, за които сега просто нямам време да говоря. Философията на нравствения социализъм не принадлежи просто на героя, тя звучи като отстоявана от автора. Това е недопустимо.
Сурков: И аз прочетох „Пирът на победителите“. Нейното настроение е: „Абе проклети да сте всичките!“ И в „Ракова болница“ продължава да звучи същото. Кой от всички персонажи е навлязъл в света на героя? Само този странен Шулубин, който прилича на комунист, колкото и аз на… Шулубин, с неговите безкрайно остарели възгледи. Няма да крия, аз съм начетен човек. Познавам всичките тия икономически и социални теории, поназнайвам нещо и от Михайловски, и от Владимир Соловьов, и е наивно убеждението, че икономиката може да зависи от нравствеността, След като толкова сте изстрадали, вие сте имали право да се обидите като човек, но вие сте писател! Мои познати комунисти са получавали, както вие се изразявате, вишка (Висша наказателна мярка, т. е. смърт. — Бел. пр.), но това изобщо не е повлияло на мирогледа им. Не, тази повест не е физиологическа, тази повест е политическа и всичко опира до въпроса за концепцията. И после този идол на Театралния площад — макар паметникът на Маркс тогава да не беше още поставен. Ако повестта ви „Ракова болница“ бъде публикувана, тя може да се превърне в оръжие срещу нас и ще бъде по-силна от мемоарите на Светлана. Да, наистина трябваше да предотвратим излизането на повестта на Запад, но това е трудна работа. Напоследък бях близък с Анна Андреевна Ахматова, та знам: дала тя на няколко души да прочетат „Реквием“, за няколко седмици той обиколил доста хора — и ето ви го публикуван на Запад. Вярно е, нашият читател вече е толкова развит и така добре разбира литературата, че никаква книжка не може да го отклони от комунизма, но все пак произведенията на Солженицин са по- опасни за нас от Пастернаковите: Пастернак беше човек откъснат от живота, а Солженицин притежава жив, борбен, идеен темперамент, той е човек на идеята. Ние сме първата революция в историята на човечеството, която не е сменила нито лозунгите, нито знамената си! „Нравственият социализъм“ е един доста еснафски социализъм, стар, примитивен и (към Салински) не знам как е възможно това да не се схване, да не се усети поне.
Салински: Ама аз изобщо не го защитавам.
Рюриков: Солженицин е пострадал от онези, които го наклеветиха, но той е пострадал и от другите — дето прекомерно го хвалят и му приписаха качества, които той няма. Ако ще се отрича, Солженицин трябва да се отрече и от титлата „продължител на руския реализъм“. Поведението на маршал Рокосовски, на генерал Горбатов е по-честно от поведението на вашите герои. Извор на енергията на този писател е озлоблението, обидите. По човешки можем да разберем това. Но вие пишете, че тук забраняват творбите ви? Ами че цензурата не се е докоснала до нито един от вашите романи! Учудвам се
