някой съобщиха в изказванията си, че „народът чете“ „Пирът на победителите“, че тази пиеса се разпространява. Сега ще говоря много бавно, нека всяка моя дума бъде записана точно. Ако „Пирът на победителите“ тръгне нашироко от ръка на ръка или бъде отпечатана, аз тържествено заявявам, че цялата отговорност за това ще носи онази организация, която използва единствения запазен, нечетен от никого екземпляр на тази пиеса за „издаване“, докато съм още жив и против волята ми: именно тя разпространява пиесата! Година и половина аз непрекъснато предупреждавах, че това е много опасно! Предполагам, че там нямате читалня, а пиесата се дава за домашен прочит, носи се вкъщи, а вкъщи има синове и дъщери и не всички чекмеджета се заключват — предупреждавах! и сега предупреждавам!
Сега за „Ракова болница“. Упрекват ме още за заглавието, казват, че ракът и раковата болница не са медицинско понятие, а един вид символ. Отговарям: ами че той е много удобен символ, щом човек може да го намери само след като лично изпита рака и умирането. Прекалено е твърдо тестото за символ, прекалено много са медицинските подробности за един символ. Давал съм повестта за преценка на големи онколози — от медицинска гледна точка те я признаха за безупречна и отбелязаха, че е на съвременно равнище. Това е именно ракът, ракът като такъв, какъвто го избягват в увеселителната литература, но какъвто всеки ден го опознават болните, включително и ваши роднини, а може скоро и някой от присъстващите да легне на онкологичното легло и да разбере какъв „символ“ е това.
Абсолютно неразбираемо е за мен защо „Ракова болница“ се обвинява в антихуманност. Тъкмо обратното: това е надвиване на смъртта от живота, на миналото от бъдещето, поради свойствата на характера си аз инак не бих се и заел да пиша за това. Но смятам, че задачите на литературата и по отношение на обществото, и по отношение на отделния човек са не да крие от него истината, да я смекчава, а да говори правдиво за нещата около него и за онова, което го очаква. И в руските пословици намираме същото правило:
И изобщо задачите на писателя не се свеждат до защита или критика на един или друг начин на разпределение на обществения продукт, до защита или критика на една или друга форма на държавния строй. Задачите на писателя са свързани с въпроси по-общи и по-вечни. Те са свързани с тайните на човешкото сърце и съвест, със сблъсъците на живота и смъртта, с преодоляването на душевната мъка и с онези закони на прастарото човечество, които са се зародили в незапомнените недра на хилядолетията и ще престанат да действат едва когато угасне слънцето.
Огорчен съм, че другарите са прочели някои места в повестта невнимателно и това е породило превратни представи. Това не биваше да се случва. Ето: „Деветдесет и девет плачат, един се смее“ — е популярна лагерна пословица; Костоглотов подхвърля тази пословица на оня тип, дето гледа да пререди другите, за да му покаже кой е, и толкоз. А тук се прави извод, че се отнася за целия Съветски съюз. Или за резус-макака, той се среща там на два пъти и от съпоставянето е ясно, че под образа на злобния човек, който поръсил в очите му тютюн просто така, се крие конкретно Сталин. А какво ми възразяват тук? — че не е „просто така“? Но ако не е „просто така“, значи е било закономерно, необходимо? Учуди ме Сурков, дори не можах отведнъж да разбера защо той заговори за Маркс, къде го е намерил той в повестта? Е хайде, Алексей Александрович! Та вие сте поет, човек с изтънчен художествен вкус и не щеш ли, въображението ви изиграва такъв лош номер — да не разберете тази сцена? Шулубин говори за учението на Бейкън с неговата терминология, той казва „идолите на пазара“ — и Костоглотов се опитва да си представи това: пазар, а насред него се извисява сивкав идол; Шулубин казва „идолите на театъра“ — и Костоглотов си представя идол в театралната зала, ама не, не се побира — тогава значи на театралния площад. И как можахте да си въобразите, че става дума за Москва и за паметника на Маркс, който още не е бил издигнат?
Другарят Сурков каза, че няколко седмици са били достатъчни „Реквиемът“ да се предава от ръка на ръка, за да се озове зад граница. А „Ракова болница“ (първа част) се предава вече над година време. Именно това ме тревожи, именно затова припирам Секретариата.
Освен това тук получих съвет от другаря Рюриков: да се откажа от продължаването на руския реализъм. Ето от това — с ръка на сърцето — никога няма да се откажа.
Рюриков: Не съм казал да се откажете от руския реализъм, а от тълкуването на тази роля на Запад, както го правят те.
Солженицин: Сега за предложението на Константин Александрович. Ама разбира се, аз го приветствам. Именно за публичност ратувам през цялото това време! Стига сме се спотайвали, стига сме крили речите си и заключвали с девет катинара стенограмите си. Ето проведе се обсъждане на „Ракова болница“. Секция „Белетристика“ реши — да се изпрати стенограмата на обсъждането в заинтересованите редакции. Къде ти! Скриха я, с триста зора я дадоха на мен, автора. Ами днешната стенограма — надявам се, че ще я получа, Константин Александрович?
К. А. попита: „В името на какво ще печатаме вашите протести?“ Според мен е ясно: в името на родната литература. Но са ми странни думите на К. А., че аз трябвало да разплета ситуацията. На мен са ми вързани и ръцете, и краката, устата ми е запушена — пък после аз трябвало да разплета ситуацията? Струва ми се, че по-лесно ще го стори могъщият Съюз на писателите. На мен ми зачертават всяко редче, а съюзът държи в ръцете си целия печат. И пак не разбирам и не виждам защо писмото ми не беше прочетено на конгреса. Сега К. А. предлага да се борим не срещу причините, а срещу следствието — срещу шумотевицата на Запад около моето писмо. Искате да напиша опровержение — а на какво именно? И изобщо не мога да се изказвам по повод на едно непубликувано писмо. И най-важното: писмото ми има обща и частна част. От общата част ли трябва да се отрека? Ами аз и сега мисля по същия начин и не се отмятам от нито една своя дума. Защото — за какво се говори в това писмо?
Гласове: За цензурата.
Солженицин: Нищо не сте разбрали тогава, щом казвате „за цензурата“. В това писмо се говори за съдбата на нашата велика литература, която някога покори и поведе света, а сега изгуби положението си. От Запад ни казват: романът умря, а ние размахваме ръце и пишем доклади, че не, не е умрял. А трябва не да се пишат доклади, а да се издават романи — такива, че там да замижат като от ярка светлина — и тогава ще се укроти „новият роман“, и тогава ще се обезличат „неоавангардистите“. Не възнамерявам да се отричам от общата част на писмото си. Тогава сигурно трябва да заявя, че осемте точки от частната част на писмото ми са несправедливи и лъжливи? Ами че те всичките са справедливи. Може би трябва да кажа, че част от точките вече не важат, че исканията тях се изпълняват? Ами че нито един от проблемите не е отстранен, не е разрешен. Какво мога да заявя тогава? Не, ще трябва първо вие да ми разчистите поне малка пътечка към такова изявление: първо публикувайте писмото ми, после — комюнике на Съюза по повод на писмото, после посочете кой от осемте проблема се отстранява — тогава вече ще мога да се изкажа, на драго сърце. Тогава, ако искате, отпечатайте и днешното ми заявление за „Пирът на победителите“, макар че не мога да приема нито обсъждане на откраднати пиеси, нито опровержение на непубликувани писма. На 12 юни тук, в Секретариата, ми заявиха, че комюникето ще бъде публикувано без каквито и да било условия — а днес вече ми поставяте условия. Какво се промени?
Забранява се моята книга „Иван Деиисович“. Ширят се и изникват нови и нови клевети по мой адрес. Можете да ги опровергаете вие, не и аз. Единственото, което ме утешава, е, че никаква клевета не може да ми причини инфаркт, защото съм каляван в сталинските лагери.
Федин: Не, няма да стане в този ред. Първото публично изказване трябва да бъде ваше. Щом сте получили толкова одобрителни отзиви за вашия талант и стил, ще намерите формата, ще съумеете. Първо ние, а после вие — за подобна реплика няма никакво основание.
Твардовски: А самото писмо ще бъде ли публикувано?
Федин: Не, писмото трябваше да се публикува тогава, навреме. Сега от чужбина ни изпревариха, защо е нужно и ние да го правим?
Солженицин: По-добре късно, отколкото никога. И по моите осем точки нищо ли няма да се промени?
