Управата изобщо не реагира, нито един вестник не публикува моя отговор на клеветниците. Наопаки, през последната година клеветата от трибуните против мен се засили и ожесточи, използват се изопачени материали от конфискувания архив, а аз съм лишен от възможност да й отговоря.
4. Повестта ми „Ракова болница“ (50 авт. коли), одобрена за печат (първата част) от секция „Белетристика“ на московската писателска организация, не може да бъде издадена нито на отделни глави (отхвърлена е от пет списания), а още по-малко цялостно (отхвърлена е от „Новый мир“, „Простор“ и „Звезда“).
5. Пиесата „Еленът и ловният излет“, приета от театър „Современник“ през 1962 г., още не е получила разрешение за поставяне.
6. Киносценарият „Знаят истината танковете“, пиесата „Светлината, която е в теб“, кратките разкази („Дясната китка“, „Колко жалко“, поредицата от миниатюри) не могат да си намерят нито постановчик, нито издател.
7. Разказите ми, които се печатаха в списание „Новый мир“, не са издавани в отделна книга нито веднъж, отхвърлят ги отвсякъде („Советский писатель“, „Гослитиздат“, „Библиотека Огонька“) и по такъв начин са недостъпни за широкия читател.
8. При това ми се забраняват и всякакви други контакти с читателите: публично четене на откъси (през ноември 1966 г. от 11 уговорени такива четения в последния момент бяха забранени 9) или четене по радиото. А просто даването на свой ръкопис „да го прочетат и препишат“ у нас сега се намира под наказателна забрана (на древноруските преписвачи преди пет века това е било разрешено!).
Така работата ми окончателно е потулена, изолирана и охулена.
При такова грубо нарушаване на моите авторски и „други“ права — ще се наеме ли, или няма да се наеме IV общосъюзен конгрес да ме защити? Струва ми се, че този избор е немаловажен и за литературното бъдеще на някои от делегатите.
Спокоен съм, естествено, че ще изпълня писателската си задача при всички обстоятелства, а от гроба — още по-успешно и по-неоспоримо, отколкото жив. Никой не може да препречи пътя на истината и заради движението й съм готов да приема и смъртта. Но може би многото уроци ще ни научат най-сетне да не спираме перото на писателя приживе?
Това досега нито веднъж не е разкрасило историята ни.
[3]
До секретариата на Управата на Съюза на писателите в СССР
До всички секретари на Управата
12 септември 1967 г.
Писмото ми до IV конгрес на Съюза на писателите, макар и подкрепено от над сто писатели, остана без разгласа и без отговор. Само се разпространиха еднообразни, очевидно централизирани, слухове, успокояващи общественото мнение: че архивът и романът ми били върнати, че се печатали „Ракова болница“ и сборник с разкази. Но както знаете, всичко това е лъжа.
Секретарите на Управата на СП на СССР Г. Марков, К. Воронков и Л. Соболев в разговора си с мен на 12 юни 1967 г. заявиха, че Управата смята за свой дълг публично да опровергае долната клевета, разпространявана за мен и за военната ми биография. Но не само че не последва опровержение, а и клеветата не мирясва: на закрити инструктажи, активи, семинари за агитатори за мен се разпространяват нови фантастични глупости — като например, че съм забягнал я в Арабската република, я в Англия (бих искал да уверя клеветниците, че по-скоро те ще забягнат). А най-настойчиво видни лица изказват съжалението си, че не съм умрял в лагера, че съм бил освободен оттам. (Впрочем такива съжаления вече бяха изказвани и веднага след „Иван Денисович“. Сега тази книга тайно се изземва от библиотечно ползване.)
Същите секретари на Управата обещаха „да разгледат въпроса“ поне за отпечатването на последната ми повест „Ракова болница“. Но за три месеца четирийсет и двамата секретари на Управата не се оказаха способни нито да дадат преценка за повестта, нито да приемат препоръка за печатането й. В това странно равновесие — без пряка забрана и без пряко разрешение — повестта ми съществува вече над една година, от лятото на 1966-а. Сега списание „Новый мир“ иска да печата тази повест, но не е получило разрешение.
Смята ли Секретариатът, че от такова безкрайно протакане повестта ми тихо ще предаде Богу дух, ще престане да съществува и ще е излишно да се говори за нейното включване или невключване в родната ни литература? А междувременно, като се почне от писателите, тя охотно се чете. По волята на читателите тя вече се е разпространила в стотици машинописни екземпляри. При срещата ни на 12 юни предупредих Секретариата, че трябва да се побърза с печатането й, ако искаме появяването й първо на руски език; че при тези условия не можем да спрем нейното неконтролирано появяване на Запад.
След многомесечното безсмислено протакане време е да заявим: ако стане така, то ще е по явната вина (а може би и по тайното желание?) на Секретариата на Управата на СП на СССР.
Настоявам повестта ми да бъде публикувана незабавно!
[4]
БЕЛЕЖКИ ОТ ЗАСЕДАНИЕТО НА СЕКРЕТАРИАТА НА СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ В СССР
22 септември 1967 г.
Присъстват около 30 секретари на СП и др. Мелентиев от отдел „Култура“ при ЦК. Председателства К. А. Федин. Заседанието за обсъждане писмата на писателя Солженицин започна в 13 часа, завърши след 18 часа.
Федин: Второто писмо на Солженицин ме подразни. Мотивировките му, че делото е спряло, ми изглеждат несолидни. Приех това като оскърбление спрямо нашия колектив. Три и половина месеца далеч не са голям срок за разглеждане на неговите ръкописи. Долових в това нещо като закана. Подобна мотивировка ми се видя обидна. Второто писмо на Солженицин сякаш ни кара насила да се захващаме с ръкописите, по-скоро да ги издаваме. Второто писмо продължава линията на първото, но там по-обстойно и развълнувано се говореше за съдбата на писателя, а това ми прозвуча обидно. В сложния въпрос за печатането на работите на Солженицин какво се получава? Никой от нас не отрича таланта му. Неговият тон накланя нещата в непозволена посока. Когато четеш писмото, усещаш го като плесница — сякаш сме негодници, а не представители на творческата интелигенция. В края на краищата със своите искания той сам затруднява разглеждането на въпроса. Не открих в писмата му темата за писателската колегиалност. Дали искаме, или не, днес ще трябва да говорим и за произведенията на Солженицин, но ми се струва, че трябва да говорим, общо взето, по писмата.
Солженицин иска разрешение да каже няколко думи по обсъжданата тема. Чете писмено заявление:
„Научих, че за изразяване на мнение за повестта «Ракова болница» на секретарите на Управата е било предложено да прочетат пиесата «Пирът на победителите», от която отдавна съм се отрекъл сам, десетина
