години дори не съм я препрочитал, унищожил съм всички екземпляри освен иззетия, който сега е размножен. Вече неведнъж съм обяснявал, че тази пиеса е написана не от члена на Съюза на писателите Солженицин, а от безименния арестант Щ-232 в онези далечни години, когато за арестуваните по политически причини нямаше надежда да се върнат на свобода и никой от обществеността, в това число и от писателската, нито с думи, нито с дела не възрази срещу репресиите дори спрямо цели народи. Аз дотолкова не отговарям сега за тази пиеса, доколкото и много литератори не биха искали да повторят днес някои свои изказвания и книги, написани през 1949 г. Върху тази пиеса лежи печатът на лагерната безизходица през годините, когато съзнанието се определяше от битието и потисниците далеч не бяха обект на молитви. Тази пиеса няма никакво отношение към днешното ми творчество и нейното разглеждане представлява умишлено отдалечаване от деловото обсъждане на повестта «Ракова болница».
Освен това е недостойно за писателската етика да се обсъжда произведение, иззето от частен дом по такъв начин.
Колкото до обсъждането на романа ми «В първия кръг», това е отделен въпрос и обсъждането на повестта «Ракова болница» не може да се подменя с него.“
Корнейчук: Имам въпрос към Солженицин. Какво е неговото отношение към разюзданата буржоазна пропаганда, която се развихри по повод на неговото писмо? Защо не се разграничи от нея? Защо най-спокойно я търпи? Защо западните радиостанции започнаха да предават писмото му още преди конгреса?
Федин предлага на Солженицин да отговори.
Солженицин отклонява предложението: той не е ученик, който скача за отговор на всеки въпрос, ще направи изказване като всички други.
Федин казва, че може да се съберат няколко въпроса и да им се даде отговор наведнъж.
Баруздин: Макар Солженицин да възразява срещу разглеждането на пиесата „Пирът на победителите“, на нас, щем не щем, ни се налага да говорим за нея. Въпрос: защо беше необходимо Солженицин да говори за тази пиеса на конгреса, изобщо да я споменава?
Салински: Моля Солженицин да разкаже кой, кога и при какви обстоятелства е иззел тези материали? Авторът искал ли е да му бъдат върнати? До кого е отправял молба?
Федин предлага на Солженицин да отговори на събралите се въпроси.
Солженицин повтаря, че ще отговори на въпросите в изказването си.
Федин (подкрепен от останалите): Но Секретариатът не може да пристъпи към обсъждането, преди да има отговор на тези въпроси.
Недоволни гласове: Солженицин може изобщо да откаже да разговаря със Секретариата, тогава нека го заяви.
Солженицин: Добре, ще отговоря на тези въпроси. Не е вярно, че западните радиостанции са започнали да предават писмото преди конгреса: започнаха да го предават едва след закриването на конгреса, и то не веднага. Някои тук употребяват думата „чужбина“, като й придават голямо значение, много натъртено, като че е някаква важна инстанция, чието мнение се цени високо. Може би това е разбираемо за онези, които прекарват голяма част от творческото си време в задгранични командировки и наводняват нашата литература с лековати кореспонденции за живота в чужбина. Но за мен е странно. Не съм виждал никаква чужбина, не я познавам и нямам житейско време да я опознавам. Не разбирам как може толкова трепетно да се съобразяваме с чуждото, а не със своята страна, с нейното обществено мнение. През целия си живот съм стъпвал само по земята на моето отечество, долавям само неговата болка, пиша единствено за него.
Защо пиесата „Пирът на победителите“ бе спомената в писмото до конгреса ли? — това личи от самото писмо: като протест срещу незаконното „издаване“ и разпространяване на тази пиеса пряко волята на автора и без негово знание. Сега относно изземването на моя роман и на архива ми. Да, на няколко пъти от 1965 година насам съм писал до ЦК по този въпрос, протестирал съм. Но напоследък бе скалъпена нова версия за изземването на архива ми. Че уж онзи човек, Теуш, у когото се съхраняваха ръкописите ми, е бил свързан с друг някакъв човек, чието име не се назовава и който бил задържан на митницата, неизвестно коя, и че у него намерили нещо (не се казва какво), не мое, но решили да ме предпазят от подобно познанство. Всичко това е лъжа. Моят познат Теуш преди две години беше под следствие, но подобно обвинение дори не му е предявявано. Фактът, че съхранявам там материалите си, е бил установен чрез обикновено улично проследяване, подслушване на телефонни разговори и подслушване в стаята. Но кое е интересното: още с появяването си новата версия плъзва едновременно в различни краища на страната: лекторът Потьомкин я представя пред многолюдно събрание в Рига, а един от секретарите на СП — пред московските писатели. При което добавя и собствената си измислица: че уж съм си признал всичко това на предишната среща в Секретариата. А тогава дори не сме разговаряли за това. Не се съмнявам, че скоро ще започна да получавам от всички краища на страната писма за разпространяването на тази версия.
Въпрос: Редакцията на „Новый мир“ отхвърли или прие повестта „Ракова болница“?
Абдумомувов: Какво разрешение е нужно на „Новый мир“, за да публикува повестта, и от кого?
Твардовски: По принцип решението да публикува или не дадено произведение е в компетенциите на редакцията. Но в ситуацията, създала се около името на автора, трябва да реши Секретариатът на съюза.
Воронков: Солженицин нито веднъж не се е обръщал непосредствено към Секретариата на Съюза на писателите в СССР. След писмото на Солженицин до конгреса ние с другарите от Секретариата имахме желание да се срещнем с него, да отговорим на въпросите му — да си поговорим, да помогнем. Но след като писмото се появи в мръсната буржоазна преса, а Солженицин изобщо не реагира…
Твардовски: Също като Съюза на писателите!
Воронков: …загубихме това желание. А ето че се появи и второ писмо. То е ултимативно, оскърбително, недостойно за нашата писателска общественост. Сега Солженицин спомена за „един секретар“, изнесъл информация пред партийното събрание на московските писатели. Този секретар съм аз. Побързали са да ви предадат, но лошо са ви го предали. Относно изземването на вашите творби на последното събрание казах само, че вие сте признали, че иззетото е ваше и че в дома ви не е правен обиск. След вашето писмо до конгреса ние, естествено, сами пожелахме да прочетем всички ваши произведения. Но не бива толкова грубо да се държите с ваши другари по труд и перо! А вие, Александър Трифонович, ако смятате за необходимо да публикувате тази повест и ако авторът приеме поправките ви — публикувайте си я, защо намесвате тук Секретариата?
Твардовски: Ами с Бек какво стана? И Секретариатът се занимава, и го препоръча — и пак не го публикувахме.
Воронков: Но сега мен най-много ме интересува гражданското лице на Солженицин: защо той не реагира на долната буржоазна пропаганда? И защо се държи така с нас?
Мусрепов: И аз имам един въпрос: как така е писал в писмото: по-висшестоящи другари изразяват съжалението си, че не съм умрял в лагера? Какво право има да пише такива неща?
Шарипов: И по какви канали може да е попаднало това писмо на Запад?
Федин предлага на Солженицин да отговори на зададените въпроси.
Солженицин: За мен са говорили и какво ли не още! Едно лице, което и днес заема висок пост, е заявило публично, че съжалява: не е бил в състава на тройката, която определи присъдата ми през 1945 години, още тогава щял да ме осъди на разстрел!… Тук второто ми писмо се тълкува като ултиматум: или публикувайте повестта ми, или ще я публикуват на Запад. Но аз не поставям такъв ултиматум пред Секретариата, животът поставя ултиматум пред вас и пред мен. Аз пиша, че ме тревожи разпространяването на повестта в стотици — това е приблизителна цифра, не съм правил точна сметка — в стотици машинописни екземпляри.
Глас: Как е станало така?
Солженицин: Ами оказа се, че моите произведения притежават едно такова странно свойство: хората настойчиво ме молят да им ги дам за четене, а дам ли ги, за сметка на собствената си
