третостепенните книжа, които носеше Аля. Външно изглеждаше: архивът ми е пристигнал легално. (А за чекистите: нищо друго по-важно не съм очаквал освен онова, което сте префотографирали в Шереметиево, изучавайте го!)
…Чак през април 1974-та при нас в Цюрих се отби на път за отпуск за Италия млада германска двойка с дъщеричката си и бащата стовари от колата (но и тук опасявайки се от фотограф) заветните два куфара и една чанта. И беше дотам предпазлив, че пред сина на адвоката Хееб не си каза името, а мълком ми подаде личната си карта.
Гледахме ги като роднини; Аля с радостен трепет на ръцете проверяваше номерата на пристигналите пликове. Всичко най-важно, всичко безценно — ето го! пристигна! спасено е!
Подир туй доста книги, които ми трябваха за моята работа, ще докара Марио Корти, сътрудник на италианското посолство в Москва, много съчувстващ на потисканото руско християнство. Благодарен съм му! ето че те пак са на лавиците ми.
А изпратеното по Одъм пътува по-дълго. Багажът му пристигнал в Щатите с параход, но той самият прекарал още няколко месеца в Европа. Тези съкровища пристигнаха при нас в Цюрих чак през септември 1974-та.
А в края на юли ни бяха на гости Нилс с Ангелика и той донесе още една, неспешна част от архива, но също близо цял куфар. Нова радост! Вече и на цюрихските стени нямахме голяма вяра, колко му е и тук да лепнат отвън микрофонче, за да подслушват, — заминахме с Удгорд за планината, в уединената ни къща в Щерненберг, и там Нилс за пръв път ми разказа за всички тайни и движения, с всички имена: да говори за такива тайни на глас — и като за минало! Но бяхме сигурни, че тук никой няма да ни чуе.
Удгорд взе от мен литературно интервю за „Афтенпостен“, взе сигналния екземпляр на „Бързеят на «Тихият Дон»“, за да го занесе в Съветския съюз. Всичко това никак не се харесало на съветските власти. Отдавна и все повече им се насъбирало и против него, и против Стиг — само че неопределено. Започнала последната година от престоя и на двамата в Москва — през пролетта на 1975-а ги атакувала „Литературная газета“: „Черното досие на г-н Удгорд“, но се издали, че не са надниквали в същинското досие, а смехотворно ги обвинявали в контрабанда с произведения на живописта. И Удгорд, и Стиг мъжки се отбранявали, правели решителни декларации. Норвежките вестници и Съюзът на журналистите подкрепили Удгорд, протестирали в съветското посолство, настоявали пред своето Министерство на външните работи да защити журналиста от хайката. И Стиг имал подкрепа в Швеция. Устояли и двамата.
(Нилс доизкара мандата си в СССР, а Стиг дори го прехвърли и се завърна в агенцията си с повишение. (Бел. от 1978 г.))
През първите месеци в Цюрих много пъти ни посещаваха новите приятели кореспонденти, с някои се запознавах за пръв път, те ни бяха скъпи гости, а за Москва си тръгваха с наши писма до приятели, а скоро и с първата помощ за Русия от нашия фонд. Стив Броунинг дойде при нас през ноември за пресконференцията по повод на „Изпод канарите“. С Уилям Одън се запознах чак в Америка една година по-късно — при голяма тайна и преогромна благодарност.
Едва тук, на Запад, след като поживях и понаблюдавах характера на тукашните настроения, можах истински да оценя героизма, именно героизма на тия западни хора. Защото всички ние вече се влачехме, прогизнали от тежките (и радиоактивни) проливни дъждове, рискувахме най-много да се излеят върху ни още няколко кофи от същия този проливен дъжд, а западняците изскачаха под тази буря по сухите си костюмчета, от уюта и в случай на провал цялото тяхно общество, техният кръг и приятелите биха възприели едно такова изскачане просто като глупост, като недомислие. Те прекрачваха значително по- висок морален праг — и не мога да ги гледам и да си спомням за тях без възхищение.
14
БЪРЗЕЯТ НА „ТИХИЯТ ДОН“
В непоносимата теснотия на нашето движение, под гнета на потайността и опасностите, когато повечето участници освен туй работеха и на държавна служба, когато не ябълка, ами и слънчогледова семка нямаше къде да падне, да си намери свободна пролука — като че ли нищо странично не можеше да отвлече нашите сили и интерес. А се намери такова. И се намериха за него и сили, и време.
Това беше авторството на „Тихият Дон“. Усъмниш ли се в него гласно, десетилетия наред в кърпа ти беше вързан член Петдесет и осми. След смъртта на Горки Шолохов се броеше за Първи писател на СССР, не само член на ЦК на ВКП(б), а и жив образ на ЦК, който като Глас на Партията и Народа се изказваше на партийните конгреси и на Върховните съвети.
Елементите на тази наша нова работа се стичаха, свличаха от различни страни — непредумишлено, непоръчано, несвързано. А когато се озовяха при нас, в междуелектродното тясно пространство, се възпламеняваха. Самата загадка у нас на Юг на кого ли не беше известна? на кого ли не бодеше очите? Още като малък бях чувал много разговори, всички бяха сигурни, че Шолохов не го е писал. Методично никой не работеше над това. Но до всички по различно време достигаха различни по обем слухове.
Мен особено ме впечатли един от късните: през лятото на 1965-а ми предадоха разказа на Петров- Бирюк на маса в ресторанта на ЦДЛ: че през 1932-ра, когато бил председател на писателската асоциация на Азовско-Черноморския край, при него дошъл някакъв човек и заявил, че разполага с пълни доказателства: Шолохов не е писал „Тихият Дон“. Петров-Бирюк се зачудил: какво ли доказателство може да е чак толкова неопровержимо? Непознатият сложил на бюрото му черновите на „Тихият Дон“ — каквито Шолохов никога нямал и не предявявал, а ето ги, и с друг почерк! Петров-Бирюк, каквото и да мислел за Шолохов (а се страхувал, още тогава се страхували от него), телефонирал в отдел „Агитация“ на крайкома на партията. Оттам му казали: я ни изпрати тоя човек с неговите хартийки.
И — човекът и черновите изчезнали завинаги.
И тоя епизод, дори след 30 години и малко преди смъртта си, Бирюк разкрил само на пияна глава на приятеля си по чашка, и то озъртайки се.
Заболя ме: върху толкова подозираното плагиатство легна и тази чисто гулаговска гибел на смелия човек. А за клетия прокълнат истински автор ми дожаля: как всички обстоятелства в заговора се съединили против него за половин век! Доиска ми се онази мъст и за двамата, която се нарича възмездие, която е историческата справедливост. Но кой ще намери сили да я осъществи?!
Не знаех, че през същото лято на 1965-а в това жабунясало блато били хвърлили още един смел камък: в моя далечен Ростов на Дон била отпечатана статията на Моложавенко за Ф. Д. Крюков.
А Дон беше не само мой детски спомен, а и задължителна тема на бъдещия ми роман. Чрез „Донец“ (на Ю. А. Стефанов) той се лееше мощно и въртеше воденичното ми колело, Ю. А. непрекъснато ми носеше, изписваше ли, изписваше за мен цели чаршафи с чепатия си едър почерк. Пак той пръв ми каза за статията на Моложавенко и ми поразказа туй-онуй за Крюков — аз през живота си не бях чувал за него дотогава. А в съвсем друг обем на живота, в най-незначителния, където се разпечатват пратките с подарени книги, се получи трудът за Грибоедов с автограф от авторката Ирина Николаевна Медведева-Томашевская. Много обичах „От ума си тегли“ и изследването се оказа интересно.
И по още една линия, в скокливите и напористи разкази и писма на Кю, също взе да изплува Ирина Николаевна, ту като нейна приятелка от студентските години (за четирите зимни месеца тя пристигала в Ленинград, останалите — в Крим) и винаги като жена с блестящ и твърд ум, и даровит литературовед, равностоен партньор на прочутия си съпруг, заедно с когото подготвяла академичното издание на Пушкин.
Запознаването ни се състоя вероятно през зимата срещу 1967-а, И. Н. вече наближаваше 65-те. Аз събирах материали за „Архипелага“, а пък Ирина Николаевна била свиделка на изселването на татарите от Крим. И в нейния кабинет в чудатия писателски блок на улица „Чебоксарска“ (близо до „Спасителя над кръвта“) прекарахме близо три часа в кабинета с безброй книги — не само покрай стените, а и по допълнителните вътрешни лавици като в библиотека. Само гледката на гръбчетата говореше за устойчива отдавнашна култура. Аз си записвах за Крим от 1944 година, после неочаквано — за разкулачването през 1930-а, после и селски новгородски истории от 20-те години (излезе че, макар и момиче от най-образования кръг, И. Н. се омъжила за обикновения новгородски селяк Медведев и много добре си живеела с него, така че дори когато я взел вторият й прочут мъж, не пожелала да изтърве фамилното име на първия); след това — поразителни, но далеч не очернящи сведения за Аракчеевите селища (в който край била живяла и тя). (Грубо казано, комбинация от казарма и колхоз. Били създавани в началото на XX век. — Бел. пр.)
