себе си) и ни представи пълен обзор на структурата и състава. (Всичко това изискваше много срещи и размени. Архивът отначало беше у Галя Тюрина, после частично се прехвърляше при Люша, по малко се носеше на Дончанина и обратно, една част отиде после при Ламара (бившата „Бериева“ квартира) — и в този случай пак трябваше да се крием по първа категория, открита кантора никога не сме имали.)
Успоредно с разкриването на материалите — всичко, което можеше да свърши работа на Дамата, трябваше да й се предлага (а тя живееше предимно в Крим, не в Ленинград, а нашите материали не бяха за поща). А някои неща ми трябваха и на мен — като характерна донска тема и свидетелство на по-специален очевидец. (А аз вече не можех да поемам. Толкова бях се претъпкал с погълнатото, че загубих способността си да абсорбирам. И хем ми беше интересно да вникна в Крюков, хем вече нямах място за него. На Люша й хрумна щастлива мисъл, която веднага приех: Крюков, все едно автор ли е на „Тихият Дон“, не му ли е автор, да го взема като персонаж в романа — толкова ярък и интересен е, толкова много автентичен материал има за него. Кой прототип носи със себе си толкова написано?! Взех го — и наистина: още за колко неща се намери място! И колко примамливо беше: да навляза в донската тема не със собствената си неопитност, а чрез препатил дончанин.)
Ирина Николаевна получаваше пресни донски материали и хипотезата й се оформяше. При зимното си пристигане, вероятно в началото на 1971-ва, тя донесе три странички (написани на машина като „Предполагаем план на книгата“), съдържащи всички главни хипотези: и че Шолохов не просто е взел чуждо произведение, а и го е развалил: разместил, окълцал, скрил; и че същинският автор е Крюков.
Да, в този роман наистина няма единна конструкция, съразмерни пропорции, това веднага си личи. Напълно може да се повярва, че с него се е разпореждал не един стопанин.
У И. Н. дори и по глави се набелязваше отслояване на текста на същинския автор. И дори беше си поставила задача: работата да приключи с възсъздаване на първоначалния текст на романа!
Огромен замисъл! Изследователката от самото начало загребваше по-широко, отколкото бяхме очаквали. Ама не й достигаха здраве, възраст и свободно време: пак трябваше да се трепе за пари. Ние също седяхме без съветски пари — валутните записи от подставени лица от Запада Н. И. отхвърли и през 1972–73 година не можахме да я освободим от материалните грижи. А иначе книгата й като нищо можеше доста да напредне.
Първоначално изводът, че автор на „Тихият Дон“ е мекият Крюков, разочароваше. Очакваше се някаква скална трагична фигура. Но изследователката беше сигурна. И аз, постепенно запознавайки се с всичко, което Крюков бе отпечатал или само написал, започнах да се съгласявам. В много от разказите на Крюков са пръснати почти гениални отделни пасажи. Само че са разводнени с безцелни, та дори чак сладникави връзки. (Но сладникавост в пейзажите е останала и в самия „Тихият Дон“.) А когато събрах някои от най- хубавите Крюкови пасажи в главата „Из записките на Фьодор Ковиньов“ — стана нещо ослепително, чак те заболяват очите.
Започнах да допускам, че през вихрените горчиви години на казачеството (през последните години от живота си) писателят може да се е сгъстил, да е станал по-горчив, да се е издигнал над предишното си равнище.
А може да не е и той, а някой неизвестен на нас.
От разработения архив по желание на Мария Акимовна най-безинтересната част продадохме (използвайки като подставено лице оправната Милиевна) на Ленинската библиотека и получените 500 рубли препратихме на Акимовна. Тази продажба беше наша грешка: хем малко дадоха, неудобно ни стана пред Акимовна, и — разкрихме диря, че някъде около нас се занимават с Крюков. Но: притесняваха ни обемите и теглото, трудно можехме да държим книжата, не разполагахме с място.
През юни 1971 — ва бях в Ленинград и отидох при М. А. Срещата ни мина добре. Акимовна се оказа твърда жена, наистина непреклонна пред болшевиките, непростила им нищо, и нито болестите, нито семейните беди (мъжът й я изоставил) не бяха отслабили волята й. Тя действително искаше истината за Дон и истината за Крюков. Пихме у нея донско вино, ядохме донски гозби — стори ми се, че повярва и в моята стабилност. А аз — в нейната тетрадка, че я има. Оставаше само — да я донесат от Царское село, от „бабата, която я пази“ (защото при самата М. А., след като навремето се разбъбрила, се навъртали Шолохови хора ту със заплахи, ту с подкуп). Обеща да я набави, преди да отпътувам.
Но не я набави. („Бабата не я дава.“) Съжалих я. И пак взех да се съмнявам: може пък да не съществува тетрадка? Но защо тогава ще ме будалка така? Май не съм прав?
На още една жена, Фаина Терентиевна, позната от амбулаторията, — М. А. не беше чак дотам предпазлива с всички! — дори разказала как вече искала да ми даде тетрадчицата, но я дострашало: нали съм в опасност, нали ме следят, ще ми вземат тетрадката. Фатална грешка! макар че й било трудно да прецени: къде е по-опасно, къде е по-безопасно, не е ли така? Фатална, защото ако пуснехме в публикацията факсимилета заедно с мостри от Крюковия почерк и ако ескизите реално приличаха на началото на „Тихият Дон“, Шолохов щеше да бъде съсечен на място, а Крюков възстановен твърдо. А сега М. А. остана приклещена с тетрадката си, и да иска да я даде на някого — късно е: понеже разбираше тежестта на доказателството, могъщото Учреждение сменило съседите на М. А. в комуналната квартира (съвсем както с Кю!), настанило свои хора и сега всъщност Акимовна се намирала в затвор, всяка нейна крачка се контролирала. — Този завършек на историята научих от Фаина Терентиевна през юли 1975 година в Торонто, където тя емигрирала и ми писа: М. А. ми била давала тетрадката, но мен ме дострашало да я взема, как сега да я спаси?…
Никак. Само ако М. А. не се побърка в обсадата, ще може да издържи още години и години.
(Сега починала и Мария Акимовна. Не знам: отнесла ли е тайната със себе си, или не е имало такава. (Бел. от 1986 г.))
Както и да е, не получихме тетрадката — очаквахме самото изследване. Но то вървеше много бавно: И. Н. беше претоварена със скучна измерителна, но доходна договорна работа. На минаване през Москва тя се виждаше с мен и с Люша, даваше ми да чета ескизи на глави, Люша (или Кю в Ленинград) ги преписваха на машина от трудния почерк, от безброй листчета с допълнения — на чужд човек не бива да се дава.
За последен път се видяхме с И. Н. през март 1972-ра — в Ленинград, пак в онзи кабинет, където се запознахме и където тя ми предлагаше да работя. (Сега толкова се бяха сгъстили времената — притесняваше ме, че на вратата се сблъсках с някаква писателка съседка, можеше да ме е познала, можеше да плъзне слух — че сме свързани. Лоша работа.) Болестта още по-ясно проличаваше в чертите на И. Н., но тя се държеше несъкрушимо, яко, мъжки както винаги. Сама подхвана такъв монолог: какво да отговаря, ако вземат че дойдат и открият с какво се занимава. (Аз чак бях забравил за тоя проблем, след като отдавна бях прекрачил всички граници, но на всекиго му се случва някой ден да прекрачи първата — и колко е трудно.) Сега тя се готвеше да отговаря — непреклонно и уверено в себе си. Не беше подписвала петиции, с никого не се срещаше — в самота извървяваше своя път към подвига.
Малко преди цялата развръзка пак Милиевна ни подхвърли още съчки в огъня. Настоя да се срещна у нея с един стар казак, макар и болшевик, но също бивш концлагерист — искал да ми даде важни материали за Филип Миронов, командарма на Втора конна, при когото бил комисар на полк. Отидох. Излезе недоразумение: С. П. Стариков бил събрал (ползвайки се от доверието на властите, от секретни архиви) голям брой въпиющи материали — не само за любимия си Миронов, погубен от Троцки, а и за изтребването на казачеството от болшевиките през гражданската война. А той искал да увековечи паметта на Миронов в отделна книга, само че не можел да я напише. И ми предлагаше най-сериозно: да му работя като „негър“: да обработя материалите, да напиша книгата, той ще я подпише, ще я издаде, а от хонорара ще се разплати с мен. Казах: дайте ми материала — и Миронов ще влезе в общата картина на епохата, всичко постепенно. — Не. И така работата щеше да свърши с недоразумението. Но вече на раздяла си поприказвахме на близки теми и се оказа: Миронов е състаничник и най-добър приятел на Крюков на младини, и самият Стариков е от същата станица Уст Медведицкая, и не само не се съмнява, че Шолохов е откраднал „Тихият Дон“ от Крюков (бил виждал Шолохов на 15 години във Вьошенская и той му се сторил тъпо и неразвито момче), но дори знае нещо повече: кой е „дописвал“ „Тихият Дон“ и е написал „Разораната целина“ — пак не Шолохоь, а тъст му Пьотър Громославски, в миналото станичен атаман (а още по-рано май дякон, отрекъл се от сана си), но освен това и литератор; бил с белогвардейците, затова цял живот после се спотайвал; бил близък с Крюков, отстъпвал заедно с него към Кубан, там именно го погребал, завладял ръкописи и го дал на Мишка като зестра заедно с дъщеря си Мария, стара мома (младоженикът, рече, бил на 19 години, а булката — на 25). А след смъртта на Громославски престанал изобщо да пише и Шолохов.
