моля нашите да започнат преговори с режисьорите, готови да подготвят снимките, защото това е дълга работа. Да намериш режисьор, който, първо: да не се уплаши да разкрие цялата политическа сила на филма! и да не е чужд на руската тема и на руския типаж! и да не го тегли към холивудските евтинии… (Ама къде да намериш всичко това накуп? Започвали се преговори, но малкоуспешни цели три години подред — за тази странична допълнителна дейност на Бета, естествено, не й стигат сили, а Хееб направо не разбира от тези работи, а режисьори все не се намират или левичарите ги е страх да се захващат с противокомунистически филм, страхуват се от левичарско освиркване.) Бета насрещно ме пита: в Германия искат да направят телевизионна постановка по „Ракова болница“, да разреши ли? — Да! — Пак тя предлага: да подготви телевизионна постановка по „Август“. Защо пък не, добре, повече ще станат ударите!
После се вразумявам и моля Бета да не пришпорва преговорите за постановката на „Танковете“: „Нека оставим 1972-ра година спокойна. Искам да пиша «Октомври», да започна «Март».“ През 1972-ра: „Отдавна неизпитвана лекота и свобода. Да работя и през 72-ра и 73-та, без да шавам… Да се занимавам с романа, с романа и да пренебрегвам обществените акции“ — писателското надделяваше, това е добър признак. А там в момента нали — при Карлайлови в Америка, мислехме си ние, дейно се превежда „Архипелагът“ още от 1968-а; от лятото на 1971-ва повторните ленти на „Архипелага“ са у Хееб, от февруари 1972-ра и Бета започва немския превод. И нека, нека преводите тихо подкопават омагьосаната планина на Дракона! — аз през това време ще си попиша аа спокойствие.
Но ето че изскача нещо ново: през безсънните нощи хващам по „Свобода“ в 2 часа и 30 минути предавания по историята на революцията от 1917-а, слушам ги жадно, но с непрекъснати смущения, мисля си: все едно че за мен е извършена огромна работа — събиране на материали, интервюта, цял колектив от неочаквани помощници! — а няма ли начин да използвам всичко това по-сигурно? Пиша на Бета: нека наречем това начинание „Два и трийсет“, дали да не започнем опити да се свържем чрез някого? да се получават тези материали и да ми се препращат? — Освен това: а не може ли да се правят за „Март“ извадки от отзивите на европейския печат за Февруарската революция? още тогава си представям такива вестникарски глави. И Бета се наема (ще ги търси съпругът й).
Сега, когато опорният триъгълник е създаден и всичките ми ленти са в Цюрих (дълго се тревожа: не ги дръжте в кантората си, ще има нападение, сложете ги в банков сейф, в подземие! — най-сетне получавам и потвърждение: да, тъкмо така са прибрани!), — сега само да разработя правилно защитната операция със Завещанието. През февруари 1972-ра Хайнрих Бьол — цял живот ще съм му благодарен, затова усетих тогава лекота, — у нас в московското ни жилище завери с подписа си всеки лист от моето завещание и го отнесе в джоба си, — а той отлично се познава с Лиза и ето че завещанието вече е у нашите! (И къде другаде да впишем Х. Бьол, ако не сред Невидимите? Ами че той още през 1965 година, в най-острото за мен време, изнесе от Москва сценария и поемата ми и после години наред ги пази у себе си, даде ги на Лиза. И какви обрати настъпват в съдбите на хората: след това положението на Бьол в Западна Германия дотам се разклати, нали за младите терористи — бъдещите Баадер-Майнхоф-написал: „млади идеалисти, докарани до отчаяние“, та в свободния Запад ще му дотрябва моята защита от пленения СССР! — и чрез Лиза изпращам до него благодарствено писмо, не с частно предназначение.
А това не е само завещание, а важен ход в бъдещата борба, това е безценно укрепване на моята отбрана — тъкмо затуй от пролетта на 1972-ра усещам такава лекота: сега само да ме пипнете! — и знам, че това ще се публикува и без мен, и без Аля, и после върху главите ви ще се посипят моите книги! Сега ми остава в тайните писма да съгласувам с какви условни фрази в откритите писма до Хееб или с каква фраза в наше внезапно телефонно обаждане в Цюрих — експлозивът ще бъде взривен, целият или на части. (Такива условни фрази и кодирани имена отработваме и за различни други случаи, те също се множат. А междувременно и подробности от завещанието продължават да се развиват вътре в мен: проектът за храма „Св. Троица“ на пустото звенигородско поле вече ми изглежда твърде грандомански, не е ли по-добре по- скромно: да се реставрира църквата „Св. Пантелеймон“ в Кисловодск, където са ме кръстили; и църквата на георгиевските гробища, където баща ми лежи под стадиона; само че там вече не е останал свободен терен, нека се пристрои малко параклисче до бившата съборена Казанска църква в Ростов, където аз като малко диваче ритах топка в църковния двор, за изкупление на тогавашната ми простотия. И поправките в завещанието, и добавянето на нови предназначени за издаване заглавия — неочаквано спасеният „Пир на победителите“, съкращаването на лагерната ми стихосбирка, вече и „Телето“ до „Нобелианата“, и нарасналият „Дневник на Р-17“ — всичко, всичко! всичко да се публикува, за да се стовари върху главата на Дракона! Подробно ще програмирам на Бета тази последователност.)
А и надвисва включването на СССР в конвенцията за авторските права. (Доскоро аз ги натиквах там, със закъснение всички разбрахме, че и с това ще ни избудалкат, Аля написа и изпрати анонимно писмо до „Монд“ — „Нож в гърба на руското слово“, те я отпечатаха през март 1973-та, модно беше.) А междувременно Никита все не сколасва да публикува същинските, неокастрени за съветската цензура текстове на „Иван Денисович“ и „Матрьона“, и аз го подканвам ли, подканвам: да успее преди конвенцията (1.6.73), защото тъкмо по този повод не си струва да повеждам „конвенционен бой“.
А освен туй вече напредва тайната работа над „Тихият Дон“, предвиждам, че това ще стане сензация, — но как да се предвиди защита на авторските права на анонимния автор Д? — не чрез Хееб ли да го правя? чрез Хееб ли? (Пиша го и така, и иначе, поправям се.)
И макар да имам жизнен опит и отлично да знам, че на краставичар краставици не се продават, повтарям от писмо в писмо, все повече палейки се от проекта: как рязко да се поевтини предстоящото издание на „Архипелага“? Това е направо ужас: на Запад книгата струва 10 долара, прехвърлени в рубли по реалния курс 40–50 рубли за том! — как може да се допусне това? един том от „Архипелага“ трябва да се продава 3 пъти по-евтино, 5 пъти по-евтино! — та да го четат в с и ч к и! — само и само да гръмне, само и само да удари съветското чудовище! да го прочетат на Запад десетки милиони, а на мен от него нищо повече не ми трябва! „За мен тук има голям морален смисъл, с такъв материал не се търгува, това е кръв върху жертвеник, тя трябва да се възнася към небето. Ще ми се да внеса в книжарския издателски свят благороден възглед, да призова към издателската съвест.“ Нека бъде платен на нормално равнище трудът на преводачите, словослагателите и издателските служители — а всички загуби да се разпределят между издателството и автора, пропорционално на получаваните дялове. „Мнозина ще се отдръпнат от такава сделка — прав им път. Но на всеки език ще се намери поне едно достойно издателство и ние после ще го възнаградим с другите книги.“ Бета достатъчно разбира нашия борбен дух в СССР и изобщо не възразява. А Хееб възразява объркано, после съставя и ми изпраща мъгляв реферат на тая тема.
Междувременно не ме радват вече осъществените и стигнали до нас издания. Какво е извършил Люхтерханд с немския „Август“! От титулната страница чак са изчезнали „Възел I“ и ограничителните му дати. А какви груби грешки са допуснати в киноекраните, съвсем не е схванат принципът на записване. И е сплескано разположението на пословиците. И дори на картата на Източна Прусия — в немско издание! — някои пунктове са изместени с 80 километра! Колко са мързеливи, немарливи, невнимателни, какво правят тия хора? в каква безчувствена месомелачка влиза тукашната ни работа. Как да не допуснем повтарянето на подобно нещо в другите издания? И кой ще сколаса да наглежда всичко това? — Бета сама няма да се оправи. Сили нямаме, сили!
А колко главоболия с чуждестранните преводи! На Запад не е като в Съветския съюз, най-добрите писателски сили изобщо не са се втурнали към превода, западните преводачи, ако превеждат добре, го правят от желание, а възнаграждението за художествен превод е недостатъчно. Пиша на Бета: „То по- добре ще е да нямаме никакъв превод, отколкото несполучлив, едностранчив, формален!“ Добър урок получихме с английския превод на „Август“: Глени за Бодли Хед направи съвсем калпав превод, (Както после в Англия ми разказа една участничка в неговата „задруга“, Глени раздал целия „Август“ парче по парче на аспирантите си и те превеждали на когото както му падне. (Бел. от 1978 г.)) „Август“ бил приет в Англия направо кисело, ако не чак разгромно. Глени долно се оправдавал, че „Август“ е написан „толкова зле“, на места му се налагало да „оправя фразите“, а представител на издателството: „Ако започнем да превеждаме «Август» буквално — ще станем за смях.“ Ненадейно блясна, мярна ми се пред очите преводът на „Езеро Сегден“ в Intellectual Digest, април 1971 година. Прочетох го и чак се разтреперих: та това стои по-горе от всякакъв превод! все едно че аз съм написал на английски всяко изречение! Как са предадени цялата ритмика, дишането и гласът, полетът и животът на фразата! Тъкмо това се иска: преводачът като любим съавтор. Не открих името на преводача в копието. Незабавно натоварих Хееб: да търси, да търси тоя златен преводачки той го търсил — близо три години! И през 1973-та в Ню Йорк още изяснявал къде най-сетне е
