от Съюза. Всъщност такова включване вече се осъществявало и срещата не била кой знае колко нужна, по-голям риск, — но замисълът! За целта били нужни и хитри условни разговори по телефона с Париж, с Варшава, които Ася провела с лекота.
Сега тя си спомня всичко далеч не с гордост, много просто, като за сполучлива, но доизядена още миналата седмица торта.
Не за пръв път виждаме как Русия притегля своите прокудени чеда. След като престанала да работи в московското френско посолство, Ася Дурова никъде на Запад вече не можела да живее тихо и мирно — и пак пристигала в Москва, сега вече просто да живее в посолството, за по-дълго време, при по-малката си сестра, която работела там, и при племенничките си.
12
ОПОРНИЯТ ТРИЪГЪЛНИК
Но независимо от цялата дръзка гръмкост на откритите ми удари — истинска опорна сила против властта изобщо не притежавах. Всяка нощ, а и денем гебистите можеха да дойдат и при мен, и при неколцина мои близки едновременно, и наведнъж — ако не всичко, то много от онова, което с години бях писал, трупал, строил, да отмъкнат в леговището си. От 20-те години та чак до 70-те от доста, доста много мои предходници и по-големи братя, именни и безименни, ей така са отмъквали без остатък, в глухотата, в зиналата уста на Звяра, завинаги. Вече съм писал, че цяла една национална литература погина в Архипелага — и не само в гърдите и главите, а и преди това по време на обиските и арестите. А аз, след като вече носех в себе си целия лагерен опит, не смеех да допусна такава уязвимост. И московските ми скривалища чрез Невидимите също още не ми даваха стабилност. Трябваше всичките ми ръкописи да се пазят на Запад и там да имам опора, способна безотказно и точно да даде ход на книгите ми, ако ние с Аля загинем тук.
А за всичко това очевидно се искаше: първо, да имам на Запад постоянен руски издател (и постоянна връзка с него!). След това — официален представител (адвокат?), който би могъл юридически да отблъсква разните гебистки мръсни номера като например това, че Съветите сами търгуват на Запад със задигнатите ръкописи на забранените в Съюза автори, както вече не веднъж го демонстрира все същият Виктор Луи (и постоянна връзка с този адвокат). Но още по-важно: и някое много доверено посветено лице, което добре разбира мен и съветските условия, но живее извън досега на лапите на ЧКГБ — и поради това може да управлява умело всичко изнесено на Запад. Тоест — три точки. И всички те да са свързани помежду си. Конструкцията на твърдия триъгълник.
Издателят се определи еднозначно: Никита Алексеевич Струве (издателството на ИМКА в Париж и неговият апарат някак ми се мержелееха, бяха неясни зад гърба му). Впрочем и самият Струве си оставаше за мен още пълен непознат. Двустранната ни връзка с него се установи чрез Барабанов-Дурова и чрез Барабанов получих първите представи за този внук на прочут дядо, на историческия Пьотър Бернгардович, и племенник на известния литературовед Глеб Петрович, по чиято книга преди време създавах първото си впечатление за състава и обема на емигрантската литература. Връзката на Барабанов със Струве беше отдавнашна, някъде откъм 1966-а. В нелегалните, изпращани „по втория начин“ писма, които му пишеше Струве, имаше такива признания; „…ние (тоест емигрантите и особено потомците на емигрантите) сме безплътни руснаци“, „Русия (за нас) е почти не факт, а идея… и затова още повече, отколкото по времето на Тютчев, ни се налага да вярваме в Русия независимо от фактите и очевидностите. Вярваме, че Русия е белязана с богоизбраност — единствената голяма и жива православна страна, а в Православието се съдържа пълнотата на истината и живота… Връзката между Русия и Православието за нас е една от висшите богочовечески ценности.“ (Още от младини ми беше интересно да си представя като цяло светоусещането на руския емигрант. Но тогава и през ум не ми минаваха такива житейски подробности: „Полагаме нечовешки усилия, за да запазим децата си руснаци въпреки логиката и ползата, обричайки ги на нравствени страдания, тъй като това чудовищно възпитание ги откъсва от средата, в която живеят.“ Предстоеше ми да разбера това след дузина години, вече лично, в чужбина, със синовете ми.) По-късно Никита ще ми напише и на мен в Москва: „Да си емигрант е най-трудното от всички изкуства.“
И на този именно човек, с неговата заветна надежда и духовна опора на една може би несъществуваща Русия („сега е трудно да си представи човек колко изолирани бяхме до 60-те години“), през идните години му предстоеше да положи доста големи духовни усилия, за да създаде за тази Русия изобщо несъществуващо в нея религиозно-литературно списание, което в Москва жадно ще очакват, широко ще четат и то ще помага на разпилените руски интелектуални сили да се оформят. Издаването на такова списание за страна, в която не живееш и с която няма открита поща за получаване на ръкописи и мнения и за разпращане на тиражи, е доста необикновена, смела и трудна задача. Но Н. А. Струве се справи с нея; той можа от 1969 година да преобразува предишния емигрантски тъничък „Вестител на РСХД“ в заякващ от книжка на книжка духовен мост между емиграцията и метрополията.
А още преди това, сигурно от есента на 1967-а, под таваните на градския апартамент на Чуковски, където тогава още не бяхме свикнали да се опасяваме от подслушване, Копелеви ме запознаха с Лиза Маркщейн, за която бях чувал отдавна: родом от Австрия; дъщеря не на кого да е, а на вожда на австрийската компартия Коплениг, тя била прекарала юношеските и младежките си години в СССР, после заминала за Австрия, но често прескачала насам (лесно й давали визи) — и така съединила в себе си извънредно дълбоко познаване на двата езика, на двете култури (това ще й свърши много добра работа после при превеждането на „Архипелага“), на двата типа живот — западния и съветския, виждайки обемно и двата; на всичко отгоре — със схватлив ум, с нетърпеливо горещо сърце, прямодушна, Лиза от самата си съдба вече беше предопределена да изиграе някаква особена роля между тия два свята. Запознахме се с нея с голяма симпатия: тя притежаваше прям ясен поглед, категорични непоклатими преценки, деловитост. Но онзи път между нас не възникна нищо практическо.
Няколко месеца по-късно Лиза отнесе от Люша на Запад едни мои дребни поправки към „Ракова болница“ — вписала фрагментите от редове със своя почерк в конспектите си по руски синтаксис. (Тези поправки стигаха до издателствата; по-късно внезапно изиграха и съдебна роля като доказателство къде все пак е автентичният текст — там, където са включени авторските поправки, — в съдебните дела на издателетвата за „Ракова болница“: когато прекрачваш към единия от световете, толкова трудно е да предвидиш всички последици на тази крачка в другия. По-късно Лиза се видяла принудена и да се яви като свидетелка на процеса между издателствата, но като анонимна свидетелка — иначе я заплашваше разобличаване на връзката й с нас.)
През май 1968-а, когато напрегнато преписвахме „Архипелага“ в Рождество, ми донесоха полученото „по втория начин“ писмо на Лиза от Париж до приятелката й в Москва Ная Мирова (Лазарева): за това, че Лиза не можела да гледа без болка как тук мошеници или самозванци се разпореждат с безправните ми книги и че била готова безкористно да защитава моите интереси, ако й дам пълномощно.
Бавно, но все пак тази мисъл покълна. Същата есен Лиза дръзко пристигна на виличката ми в Рождестио, а аз горях окапалите листа. Седнахме край огъня — невероятно! — доскоро привършвахме „Архипелага“ и ето че идва човек от чужбина, искрен и умен доброжелател, който е готов да движи всичко! Чак след една година се наканих да разкажа на Аля, че има една такава великолепна Лиза — и излезе, че Аля я познавала от няколко години, — светът ли е тесен? Москва ли е тясна? — веднъж я запознали с Лиза, която е била пристигнала от Австрия да разпитва за различномислието в Москва и с какво може да му се помогне. (В умовете и сърцата светът от октомврийския преврат вече беше се обърнал на 180 градуса, но кога ли това преобръщане ще се осъществи в предметния живот?!…)
Така вече се канехме да вържем възелчето. При едно от следващите й кротки посещения на Москва преговорите с Лиза относно нейната евентуална дейност на Запад води вместо мен Аля — непривличащи ничие внимание разходки на две жени по добре известния им Пречистенски булевард, с цялата тренировка да се оглеждат и вглеждат, целият разговор на руски, за да не стряскат минувачите — колко му е.
През септември 1969-а се срещнахме у Аля на улица „Василевская“, Лиза беше донесла немски юридически печатен текст на пълномощно и ме посъветва да си хвана адвокат на Запад, а именно: тя може да ми препоръча добър адвокат в Швейцария — доктор Фриц Хееб, на чието име трябвало да подпиша основното пълномощно за водене на моите дела. Никакво известно име в никоя друга страна не знаехме и тази Лизина препоръка ни зарадва като подарък от небето: да имам свой адвокат на
