Запад? — силен, съвсем неочакван за властите ход, но същевременно май и незабранен от закона? С Аля се съгласихме веднага, стана ни неудобно дори да питаме каквото и да било за този Хееб.

В началото на 1970-а Лиза отново пристигна, доносе окончателния и всеобхватен формуляр на пълномощното за Хееб, което пак подписах, хем незабавно, като по този начин насочих и реших съдбата на книгите си в чужбина, както си мислех — по най-добрия възможен начин. Лиза тогава още не я претърсваха в митницата, но все пак това пълномощно за всеки случай Катя Светлова, Алината майка, майсторски залепи под капака на картонена кутия с бонбони.

Лиза (от Елизабет я нарекохме Бета), Фриц Хееб (Юра — от юрист) и Никита Струве (Накита — Николай-Коля) образуваха онзи желан задграничен триъгълник. Към тези именно три точки сега се изпращаха всичките ми нелегални писма и от тях тримата се получаваха. (Бета във Виена получавала от Хееб от Цюрих ксерокопие на писмото ми до него или направо от нас изпратено „по втория начин“ писмо до Хееб — и му го превеждала, кога писмено, кога — което можело — по телефона.

С Хееб за заблуда на противника водех и повърхностна легална кореспонденция, наполовина празна (обикновено с предварително уведомяване), и писмата стигаха, ГБ не ги спираше — дали за да ме следи?, той на мен — на немски, аз на него на руски. Тази открита кореспонденция понякога използвах, за да отклонявам вниманието на гебистите от същинските ми намерения или да ги предупредя за какво ще се бия много рязко, а понякога и за да се погавря с тях: когато не получих изпратените от Хееб изрезки от вестникарски западни рецензии за „Август“ — писах на Хееб: реших да не се ядосвам, направили са го от загриженост към мен: от съсипващите рецензии ще се оклюмам, от хвалебствените ще се главозамая, и в двата случая това би ми попречи да работя, не бих успял да отпечатам новата си книга преди влизането на СССР в конвенцията и тогава тя много би се забавила. А когато съветските власти извършваха въпиющи нарушения в бракоразводния ми процес, също ги съобщавах на Хееб като съветски парадокс и тия писма властите ги спираха, защото се опасяваха от разгласа.

Но ето че започнаха да подозират Бета, да не я пускат в СССР. За последен път я видях през есента на 1970-а, Аля — една година по-късно (и използвайки посредничеството на Дима Борисов), — с това Лизините посещения се прекратиха и откритите ни обсъждания секнаха. Всички съвети, запитвания, планове, предположения и решения се гмурнаха в нелегалната кореспонденция. В крайно спешни случаи Бета намираше начин с открити писма или обаждания по телефона на Лазареви да ни съобщи нещо или да се осведоми иносказателно.

Цялата тази кореспонденция от наша страна, естествено, се изгаряше тутакси. Но се е запазила изцяло у Лиза и Никита, сега тези писма са пред мен. Съживява се в паметта ми обстановката, която съм започнал да позабравям.

От есента на 1970-а, щом завърших „Август“, се решавам да го препращам на Струве в ИМКА и да го печатам там под свое име открито, но тайно до последната минута на появяването. Рано напролет през 1971-ва той ми отговаря, че наборът вече върви, неофициално, а коригирането ще извършат лично той и жена му. (Това е първият им такъв опит в пряка работа с автор от Русия. Преди това, когато се сдобили с текста на Булгаковото „Кучешко сърце“, се възхитили от него и поискали непременно да го отпечатат — издателството дочуло, че вдовицата на Булгаков се заканва да ги даде под съд — и дълго не смеели.) Ние още им доизпращаме — ту карта, ту ескиз за корицата, ту послеслов — обръщението към емигрантите да ми изпращат материали. Поради недоглеждане допуснахме груба грешка с курсивите: ние ги отделяхме в машинописа с главни букви (поради печатарската си неопитност) — и ИМКА ги отпечатала с главни, получила се претенция за експресивност и тази досадна грешка тепърва ще премине в чуждестранните издания. В Москва започнахме да изчитаме получената книга — намерихме в нея още доста печатни грешки, но и във второто издание не успяват да ги отстранят. И аз пиша за това на Никита с много стеснителен тон: „Нямам усещането за идеално издание.“

Каналът на Дурова по това време работеше отлично и през пролетта на 1971-ва вече изпращам чрез Никита важни пликове за Хееб (второто изнасяне на „Архипелага“): „Това е нещо повече от лична съдба, отнесете се с най-голяма предпазливост и предвидливост.“ Уча го на съветска конспирация: идете при Хееб лично и не сам, а съпровождан от някого, та нещата да не останат нито за миг извън полезрението ви, и преди публикуването на „Август“, защото може да възникне надзор над вас. И: ако в издателството ви се появят нови сътрудници след издаването на „Август“ — недейте им вярва по колкото и естествен начин да са се появили при вас. Разбира се, такива предупреждения на Запад се възприемат като комични — защото кой е усетил там наистина ноктите на КГБ?

За Хееб Никита ми описва впечатленията си след тяхната среща: „Той ми направи добро впечатление, макар че е донякъде стъписан от сложността на ситуацията.“ Понеже още не познавам крайно деликатния начин, по който се изразява Никита, не обръщам внимание на втората половина на фразата и я възприемам като, общо взето, одобряваща за Хееб. (А всъщност Никита искал да ми съобщи, че Хееб му се струва, кажи-речи, неподходящ.)

Каналът работи отлично — и апетитът ми расте. Моля го да ми изпраща спомените на емигранти за революцията, ако получи такива. (И Никита ми изпраща извънредно ценните спомени на В. Ф. Клементиев.) (Капитан Клементиев ще влезе в „Март Седемнайсета“ под собственото си име, със своята биография. (Бел. от 1986 г.)) Поръчвам му спомените на Гурко на немски — и ги получавам, след това и книгите на Мелгунов, и редица други. (Желаните книги пристигат, мамят ме! но не се побират в моя стегнат нажежен обем на живот.) Пак чрез Никита изпращам през март 1972-ра за Зилберберг на фотолента труда на Теуш за съдбините на еврейския народ. (Зилберберг мълчи, дълго не потвърждава, Теуш се тревожи и изпращаме по същия канал втора ролка с лента.) Изпращаме за отпечатване в ИМКА „«Август Четиринайсета» се чете в родината“, „Писмо до Патриарха“. („Вестител“ отразява силното вълнение на православните кръгове сред емиграцията около писмото.) Изпращам за новата среща на Никита с Хееб свидния ми комплект от ленти „Сейф“. Изпращам му истинския текст на „Ракова болница“. (Още и през ум не ми минава, че тъкмо ИМКА, Никита с група френски преводачи преди три години самодейно са издали „Раковата“ на френски от случаен самиздатски текст, в който моите специфични думи били „подобрени“, заменени с „по-грамотни“.) Или го предупреждавам: замисля се поредица от брошури „Съвременната руска мисъл“ (зараждането на „Изпод канарите“ — и тях ще ги печатаме!). (На няколко пъти му пиша, но поредицата все не се оформя, няма време за организирането й.) И освен това настоявам на особеностите на моите граматически правила. И дори до каква мисъл стигам: в чуждестранните издания на „Червеното колело“ трябва да се правят съкращения. (Правилна мисъл, но си остана неосъществена.)

Със Струве чак се препираме. Сборникът статии във „Вестител“, кн. 97, ме възмущава, след това и статията на Телегин в кн. 103 — оскърбителна спрямо руснака, а редакцията изобщо не я коментира и не се разграничава. Зрителна грешка от Париж: те не виждат, че в самиздат безотговорно и несамоконтролно избълваха огън срещу Русия. Не разбират опасността от назряващото разцепление. Горещо се опитвам да обясня това на Никита, изпращам му, не за публикация, само лично за него, вариант на статията отговор. Но той ми отвръща благодушно: „На мен много неща в тези статии не ми допадаха, но виждах в тях първи опит на добро равнище да се осмисли нещо в станалото. Захласването по Запада се дължи на младостта и неопитността им. Не съжалявам, че им позволих да се изкажат.“

В ускоряваните от натиска изпратени „по втория начин писма“ все пак успяваме от време на време да си разменяме мисли и не по работа: да речем, с болка реагирам на Буниновите „Тъмни алеи“ — и той сърдечно приветства това. Ето че ми съобщава за анекдотичната статия на емигрантския писател Н. Улянов в „Новое русское слово“, че никакъв Солженицин изобщо не съществува и не е съществувал, че това е измислица и колективно съчинение на КГБ, че не може едии автор да разбира толкова добре и от точни науки, и от медицина, и от военно дело, и от политика, и от история, — и Струве изпраща до този вестник своя пламенен отговор. А аз пък — споделям с него моето възхищение от проповедите на някой си „отец Александър“ по радио „Свобода“, — а се оказва, че той бил отец Александър Шмеман. Струве му изпраща копие от моето възторжено писмо (а след това по неизвестни причини то стига до въпросния вестник и нетактично се помества там).

Но кореспонденцията ни с Никита още е напълно спокойна. Същински вихър се усещаше в напрегнатата ни кореспонденция с Бета. Аз й изпращам ли, изпращам на цигарена хартия, със ситен почерк. Въпреки цялата ми жажда кротко да си пиша Възлите, прекалено съм въвлечен в действието на предходната борба. Филмът „Знаят истината танковете“! — на мен ми се струва толкова страшен удар по комунизма — представям си лагерното въстание, прожектирано по всички световни екрани, и от началото на 1971-ва

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату