приятели в СССР, но и нещо още по-важно: помощта за нашия Руски обществен фонд в СССР, — и надали без нейните смелост и находчивост бихме могли да създадем такава пълнокръвна артерия. (За работата на фонда някой друг ден, надявам се, ще напиша подробно.) ГБ я дебнеше с все сила, но все едно никога не можа да я докопа.
Н. И. през последните години боледуваше от панкреатит. В края на август 1984-та внезапно почувствала силни болки, постьпила в болница — и след една седмица починала. (Преди смъртта си заръчала да ни съобщят: „Сега ще трябва да се спотая временно!“ — явно е усещала как нараства заплахата. Изплъзнала се от лапите — може би в последния момент.)
Доста цивилни гебешници се стълпили на погребението й, оглеждали присъстващите. Неколцина от тия юнаци отишли за описа на жилището й, правейки се на „стажант-нотариуси“. На братовчеда на Н. И. по време на разпита казали: „Знаем всичко за нея, отдавна я пасем и знаем кое къде се намираше в жилището й.“
Самохвалковци! Знаели са, ама не всичко.
Неуловимата им се изплъзна… И със закъсняло зъбене я залаяха във вестниците.
(ДОБАВКА от 1992 г.) През април 1992-ра в Москва бюлетинът „Строго поверително“ (кн. 4) пусна публикация, повторена в „Гардиан“ от 20.4.92 и отекнала като ехо на Запад, базираща се върху доброволното съобщение на бившия ростовски полковник чекист Б. А. Иванов. Той написал свидетелски показания [46]: че през август 1971-ва в Новочеркаск агенти на КГБ са извършили опит да ме убият (очевидно чрез инжектиране на отрова от рицин — бъдещият „български чадър“). Ето какво било това, а не „странно слънчево изгаряне“, както си помислихме с Александър Александрович тогава, а по-късно и лекарите — нито един от тях не можа да определи какво ме е сполетяло… Сега нов прочит придобива и онова място от разпита му в КГБ през 1974-та (приложение 44), когато гебистите попитали А. А. за съвместното ни пътуване с неговия автомобил, а той с уверена лекота отговорил, че пътуване е нямало, само ме закарал в Москва до гарата. На чекистите сигурно са им увиснали ченетата от такова нагло отричане, но — не можели и да го „затапят“ с възражението: „Абе ние бяхме по петите ви в Ростовска област! тъкмо ние барнахме Солженицин (с иглата) в Новочеркаск!“
10
ВЪРВОЛИЦАТА В СЯНКА
Когато пишех основния текст на тази книга, много пъти разказът ми се натъкваше на някого от Невидимите. Отбелязвах си мястото, за да се върна към него след време, и го избикалях, изтривах. Но сега като пишех тия девет очерка — разказът ми отново засягаше нови и нови Невидими, тъй да се каже, от втория ешелон. И аз пак ги изобикалях, вече не от предпазливост, а за да се оправя по-чевръсто със сюжета. Но нали и тоя втори ешелон също ме поддържаше, крепеше ме, носеше ме, хем как от време на време! Само каменните опори ли държат моста? важна е и всяка греда в конструкцията. В рибарската мрежа само възли ли има? не, важна е и всяка нишка.
Като си припомням сега име подир име, образ подир образ, аз се притеснявам: а някои от тях и до днес са заплашени от подозрение или донос и над тях е надвиснала опасност, каквато над мен вече не тегне.
А най-напред е редно да спомена Анна Василиевна Исаева, служителка в пандизбюрото Марфино: макар че я заплашваха отмъщението на КГБ и наказателният кодекс, тя взе от мен, пази 7 години и ми върна през 1956-а мбя ръкопис „Обичай революцията“ (иначе не бих се наканил да го възобновя) и многобройни бележници с толкова ценните за мен извадки от Дал. Сърдечно съм й благодарен.
Чак сега се сетих: Гледачката. Прякорът е шеговит: заради това, че обичаше сама да си гледа на карти. А се казваше Анастасия Ивановна Яковлева — доктор на биологическите науки, фармаколог, изследваше вредните странични въздействия на лекарствата (и ако я послуша човек, изобщо ще престане да гълта лекарства, то аз и бездруго винаги съм бил на това мнение). Към 60-те години беше неомъжена и постоянно заобиколена от група млади хора, на които правеше добрини, на едни помагаше да завършат следването си, на други — да си уредят битовите проблеми, да получат жилище, да се назначат на работа, и ги обгръщаше всичките с атмосфера на любов не само към свободата, а и към Русия. (Второто не беше твърде разпространено сред образованата класа и всеки такъв срещнат човек беше находка.) От тази именно атмосфера се родили колективните писма на техния кръжец до мен, с по 20 подписа наведнъж, това и когато ме отрупваха с писма, беше необичайно, привлече вниманието ми. През 1963-та, докато още не бях изпаднал в немилост и не беше опасно за тях, посетих химическия им институт на площад „Зубов“. С Анастасия Ивановна продължихме да си кореспондираме и след това. Понеже вече знаеше как може да ми помогне, тя ми предлагаше да преписва на машина (давах й безопасните пиеси и първите варианти на „Р- 17“, за да не се затрият пагубно, тя доста седя, доста работа свърши; на Запад за целта си има ксерографи, а у нас и мозъците ни са изчанчени, у нас — преписвай буква по буква), предлагаше ми апартаментчето си на „13-а Паркова“, ако ми дотрябва някой път да поработя на спокойствие. По време на разгромния ми период, през септември 1965-а, понякога се криех у нея, когато трябваше да се изплъзна от следенето, да си почина от опасността, да знам, че поне нощес — няма начин да дойдат. И отново изпитах остра нужда от нейния подслон около Петдесетница през 1968-а. (По невероятно съвпадение в 7-милионната Москва с нейните седемстотин квадратни километра жилищна площ скривалището ми през тази нощ се случило на 50 метра, през една къща от Саша Андреев, който нощувал у роднините си, след като бил сложил лентата в контейнера, а заранта щял да излети за Париж. Ако наистина са го следели, можел съм да се натъкна на тия ченгета!) Тъкмо тогава, самозаточен, притеснен, я помолих: „Анастасия Ивановна, хвърлете ми едни карти, кажете как ще завърши тая работа.“ Тя ми гледа в кухнята, мълком, рече ми само (дали защото ми се падали все лоши карти): „На човек като вас не му трябват гледачки.“ И така си е. (И си мисля: на никого не му трябват. В това има нещо от мръсотията на живота. Не ни е писано да знаем бъдещето — така не ни е писано, само предчувствия ни се изпращат.) Умът ми не го е побрал — по време на моите тревожни отсядания у нея, — а тя разказваше как е останала самотна. През следващите години, когато вече беше се пенсионирала, тя продължаваше да вдъхновява младежкия си кръжец — колко са ценни такива хора за растежа на поколенията. Но взела да се опасява от старческите болести и заминала да завърши живота си в дом за инвалиди край Клязма.
Или Иван Дмитриевич Рожански. Той беше фронтови приятел на Лев Копелев, чрез него се запознахме, а излезе, че сме можели и чрез Ева. Преди години лесно излизал в чужбина, през 1964 -та се очаквало, че пак ще пътува. Предварително прие от мен моята капсула с лентите, държа я и непременно щеше да я пренесе, рискувайки главата си, само че няколко дена преди това бил викнат в ЦК и лишен от командировката (не заради мен). Повече щяха да са опасните последици, ако бяха му изразили политическо недоверие по време на митническата проверка. (Онази капсула я дадох на Ева.) После ми презаписваше магнетофонни ленти, които на никого другиго не можех да дам. Нещо важно за кратко време се пазеше у него и по време на разгромните ми дни през 1965-а, защото се сещам: тъкмо от жилището на Гледачката му се обадих от телефонния автомат, без да си казвам името, и още призори отидох при него да си поговорим, за да съм сигурен, че не мъкна подире си опашка. И. Д. беше син на известен физик, той самият — също физик, но въвлечен в официозно-представителния живот, от който обичаше да си почива в своята библиотека. Беше добър, широко образован, донякъде флегматичен по време на разговор, сякаш предпочиташе повече да мисли, отколкото да говори. Особено обичаше античната философия, беше издал книга за Анаксагор. Кодирахме го с прякора Царския син (дали Иван, дали Дмитрий — все тая). (Иван и Дмитрий — синове на Иван Грозни. Единият бил убит от баща си, другият — от Борис Годунов. — Бел. пр.)
Тогава по аналогия нарекохме Царкиня тогавашната му жена Наталия Владимировна Кинд. Но по-късно и с държането си, с руската си снажност, с лъчезарността си и с нещо вътрешно тя напълно оправда своя случаен конспиративен прякор. Тя беше душевно много богата, с развит ум, талантлив геолог, доктор на науките, с голяма душевна устойчивост — понасяше несгодите със завиден стоициъм. Но имахме ли време да оценим всички тия качества и чувства, да поемем излъчването им в нашата борба и надпревара? За нас важното беше: твърда и вярна е, жилището й е чисто, живее обособено от московското гъмжило. А значи — у нея могат да се уреждат срещи с чужденци (с руснаците — ту със
