„Новый мир“ я обичаха, не само аз. И макар че й липсваше тренировка, без трепет винаги беше готова да вземе, да скрие, да пренесе, да предаде всякаква тайна пратка — и понякога се ползвахме от помощта й. Имахме дори проект цялостното преписване на „Архипелага“ да бъде извършено от Люша в нейния апартамент — ще се шмугне при нея, ще се скрие, все едно че е заминала занякъде. Но се отказахме: техният блок пропускаше всички звуци, а цялото й обкръжение беше враждебно. Човек можеше да сподели с А. С. всякакъв таен замисъл и да е сигурен, че тя няма да го разкаже нито на приятелка, нито на сестра си. Просто не ми се е налагало да й разкривам повече. А тя сума неща научаваше за нас, разказваше ни ги, предупреждаваше ни, да речем — и изтичането на „Телето“ откри мигновено. Когато в Рязан ме изключиха от СП и никой не вдигаше слушалката на московския телефон на Аля — втори ми беше новомировският на Анна Самойловна, и така новината се разпространи! Стаята им в „Новый мир“, отдел „Проза“ — винаги е била свободен литературен клуб, всички идваха там да си побъбрят, да се посмеят, да се изплачат. Там и след разгромяването на редакцията продължиха да седят А. Берзер и Ина Борисова, продължавайки, доколкото и когато можеха, едновремешните традиции. При тях свободно можеше да ходи и Люша — и така във вече „комунистически оправения“ „Новый мир“ се предаваха от човек на човек моите ръкописи, разпространяваха се самиздатските ми декларации, а Ина, под външния облик на просто хубавичка жена — твърда, хладнокръвна, наблюдателна и много добре разбираща как стоят нещата, в самотното си жилище в „Аеропорт“ също години наред пазеше „Кръг“-96 и още нещо. Докараха ни от Запад руското издание на „Кръга“, още не знаехме пиратското име Флегон, мислехме си, че е издание на Андрееви, и Ина седмици наред всяка вечер сверяваше и коригираше — ужасяващо много неточности!
(Публикуването на „Телето“ неблагоприятно се отрази на Анна Самойловна, как да предвиди всичко човек?! Не можех да не я похваля и да не й благодаря — а заради това на редакцията на „Новый мир“ било наредено вече да не й дават работа на хонорар, частни поръчки, тя се озовала в същинска блокада. А на всичко отгоре започнала да ослепява. (Напротив, охуленият от мен в „Телето“ А. Д. Дементиев благодарение на това много се хареса на официалните кръгове.) (Бел. от 1978 г.))
Писателят Борис Можаев, мой много близък приятел, блестящ познавач на руското село и руската природа, но пак по селяшки извънредно предпазлив, изобщо не беше склонен да се завира в конспирации. Отхвърли и предложението ми да участва в самиздатското списание. Той представляваше въплъщение на вечното спокойно струене (или на зеления растеж) на народния живот. Топлото ни общуване протичаше така, като че ли страната ни беше свободна и двама писатели, общувайки, можеха да си позволят разкоша да се ограничат само с откритата литература. Но и той: през юни 1965-а ми помогна в тайното събиране на материали около Тамбовското въстание, прикри с измислената си кореспондентска командировка моето държано в тайна отиване там. (Както през 1972-ра друго едно мое пътуване пак до Тамбовска област ми прикри с роднинството си — той самият от Иноковка, Кирсановска околия, старият ми приятел от затвора Иван Емелянович Бриксин.) А после лорд Бетел (Британия) въвлече Борис чрез словашкия журналист Личко в тяхната авантюра, в тайни контакти, заради които Можаев насмалко не влезе в затвора. Борис се държа достойно, твърдо и изобщо не се уплаши, сякаш беше свикнал с всичко това.
От началото до края на 60-те години полето на съчувствие към моята дейност и отвращението от правителството бяха толкова определено изразени в обществото, че можех да моля за сериозна помощ дори случайни, непознати хора — и знаех, че няма да ми откажат, нито да ме издадат. Предлагаха помощта си и най-предпазливите.
В това поле на обществено съчувствие безброй безименни доброжелатели са ми преразказвали съдържанието ни партийните клевети от закрити трибуни, където те били слушатели. Обикновено не им знаех имената и не ги питах как се казват, но колко ми помагаха да се браня! с какво оръжие ме въоръжаваха! Получавал съм подкрепа от най-неочаквани страни.
В това поле на съчувствие и на Мстислав Ростропович му хрумнало да ме настани във вилата си — и така те с Галина ми направиха най-щедрия и най-спасителния подарък, който съм получавал през живота си. Но никой не би предположил и не би повярвал, че през 1970-а Николай Анисимович Шчолоков (парадоксално е, но си позволявам да набера и неговото име с получерни букви) — министър на вътрешните работи на СССР и приятел на Брежнев! — също тайно ми помогна, и то съществено. Как можа да се случи това? Работата е там, че жената на Шчолоков Светлана от малка другарувала с Ростропович: баща й буквално от гаровия площад прибрал и подслонил за дълго време в жилището си бездомния Леополд Ростропович, който бил довел в Москва талантливия си син да го урежда… Та веднъж Стива споменал на Шчолоков, че ми трябва подробна топографска карта на Източна Прусия (бях събрал такава през войната, но при арестуването ми тя се затри), и министърът ми я изпрати от щаба на МВР — обширна, обхващаща целия район на Самсоновите действия, вече грижливо слепена. Тя престоя у мен близо година (вече си мислех, че ще си остане завинаги) и издигна с цяло стъпало работата ми над „Август“: съвсем друго е усещането, когато я четеш като военен и виждаш всеки 100 метра от местността — все едно че си я обходил пеш. (А тези места сега са до Полша, кой ще ме пусне да ида там?…) Стива ми каза и друго: Шчолоков бил помолил да ми дадат московско жителство, само че му отказали по-горе. Когато се очакваше да замина за Стокхолм, той бързо изпрати жена си да вземе картата, за да няма улики. Но, както ми разказа по-късно Стива: радвал се, че не съм заминал, — рекъл: „Правилно е постъпил, нямаше да го пуснат да се върне!“ — и предложил в ЦК да почнат да ме печатат. Заради това насмалко не загубил поста си.
В полето на съчувствието (не само към мен, а към цялото Движение) можеха да съществуват бабички като Надежда Василиевна Бухарина, по различно време помагала просто в бита, в къщната работа — ту на Рой Медведев, ту на мен, ту на Сахаров, ту на Шафаревич, на всички видни „различномислещи“, лишавайки от грижи собствените си деца и внуци. (Казваше: „До гроб трябва да отслужвам, задето не съм лежала в лагер.“) Тя току печеше специални хранителни сухарчета за лагерни колети, срещаше се с жени на концлагеристи, помагаше им, раздаваше подаръци и книги за няколко провинциални града. По онова време типична добра бабичка, тя без колебание приемаше по нещо опасно в пазарската си чанта и го замъкваше където трябва. И винаги имаше на разположение две машинописки — да размножават безкористно всякакъв самиздатски материал. Тези три бабички образуваха „самиздатския батальон“.
(Прочута кулинарка, Надежда Василиевна и после години наред събирала на исторически дати в дома си на „Левшински“ всичките ни изпозапознати помежду си наши приятели, давайки им възможност да се съберат за юбилеи и печални годишнини. По Покров през 1982-ра й прилошало и за едно денонощие умряла от тромб в сърцето (била на 81). Опявали я в „Св. Никола в Кузнеци“, и надошли много хора. През нощта преди погребението в Москва ненадейно започнала виелица, натрупала сняг и я погребали на Ваганковските гробища като през зимно време, цветята и свещите в снега. (Бел. от 1986 г.))
А какво да кажем за бившите концлагеристи? Кой от тях не беше петимен да ми помогне? Вилхелмина Славуцкая, дългогодишна коминтерновка, излежала след това 10 години, ми издирваше сведения за Козма Гвоздьов, запозна ме с децата на Александър Шляпников и така аз черпех уникален материал; уреди ми тайна среща с Бьол — да му дам текстове за Запада. След арестуването и екстернирането ми — помагала на Аля да прехвърли събраните от мен книги за руската революция, забранени за изнасяне от страната.
(А след смъртта на Ева се нагърби с тайната артерия за подпомагане на нашия Руски обществен фонд — вярно, провалиха я покрай него през 1986-а, първият голям провал на фонда, и до днес гебистите я тормозят. (Бел. от 1986 г.))
Друга коминтерновка, разузнавачка, латвийката Олга Зведре (а още по-рано стара чекистка, която се познавала с всички шефове в ЧК), ме снабдяваше с неоценими показания.
По рязанско време се запознах с две възрастни сестри, едната — Анна Михайловна Гарасьова, през 20-те години лежала като анархистка, другата, Татяна Михайловна, я затворили за 10 години вече като съветска еснафка. Те ми събираха материал за „Архипелага“ и самия „Архипелаг“ пазеха на части в своята килната провинциална къщурка от XIX век, и фотоленти, и други ръкописи. („По-весело заживяхме, появи се цел!“) Тъй като имаха стенни печки, вземаха от жилището ни всички книжа и пликове, които не можеха просто да се изхвърлят, а непременно трябваше да се изгорят. Рано заранта след изключването ми от СП, когато гебистка лека кола дежуреше пред портата ми, дойде Анна Михайловна и отнесе в пазарската си чанта един екземпяляр от „Изложението“ — да го
