спаси, ако нахълтат в жилището ми.
В Рязан имах и още една вярна твърда душа — Наталия Евгениевна Радугина, тя беше свързана с Гарасьови, участваше в общата мрежа, помагаше ми безотказно. Предлагаше ми и да укрива, но не се наложи да й дам нищо съществено. А връзката ни с нея беше открита — и ГБ довтасал да й прави обиск в деня на арестуването ми. Преобърнали всичко с краката нагоре, откраднали едно-друго, но нищо противозаконно не намерили, останали с пръст в устата.
През 1964-та, когато изобщо не бях в немилост и открито работех във Военноисторическия архив, — в книгата за посетители зърнал подписа ми Юрий Александрович Стефанов — и дойде да ми благодари за „Иван Денисович“, да ми предложи помощ по архивите. Родом от Новочеркаск, като дете (но с необикновена наблюдателност и памет) свидетел на революционните тамошни събития (тъкмо такива неунищожени безобидни забърсва Желязната метла), навремето изкарал своята десетачка (а и покойната му майка също), — той и на 70 години беше още як, с тиквена плешива глава, грамаден казак, невероятно работоспособен: виден инженер по нефтодобива, талантлив и неуморен в службата си, само вечерно време и през неделните дни си чешеше крастата: общата история на Дон, на казачеството, а покрай това — и на руската императорска армия. Естествено, и възгледите му си бяха отколешно казашки, антиболшевишки (макар че настойчиво ги прикриваше зад изследователската си безпристрастност). Архивните му навици — къде, какво и как да се търси — бяха изключителни. Безкрайно много ми помогна той през годините с разгърнатите си справки — за отделни части и личности в старата руска армия и особено за казачеството. (Обща черта в СССР: всичките ми помощници, всичките ми сътрудници служат някъде, а цялата титанична работа вършат през свободното си време и съвсем безплатно.) По-късно, когато взех да получавам книги от чужбина, много зарадвах Дончанина (както бяхме започнали да го наричаме) с белогвардейски издания за казачеството. Свързах го с Люша, но той й създаваше много главоболия с неспособността си да говори кратко, с намеци по телефона — разкриваше доста излишни неща, излагайки на опасност самия себе си. А когато върху ни се стовари и Крюковото наследство (вж. очерк 14-и), Ю. А. стана главен преработвач на цялата тази купчина, а доста взе и за своите задачи.
В Ленинската библиотека Люша се запознала с една симпатизираща ми библиографка, Галина Андреевна Главатских, тя светкавично и виртуозно вадеше по Люшините (моите) запитвания не препоръчителни списъци, а живи десетки, ако не и стотици, книги — с отбелязани пасажи. По конспиративни причини никога не съм се виждал с Г. А. и съм й благодарил за помощта може би само с една бележка — и единствено от Люша знам, че тогава била на около 37 години, че е историчка, „скромна, тънка, изморена“. И — религиозна. Такива книги Люша ми мъкнеше в огромни количества от библиотеката, докарваше ми ги извън града и отново ги замъкваше в библиотеката.
Освен това и в специалното хранилище на Ленинка, тоест преграденото затворено място, работеше съчувстващата ни Вера Семьоновна Гречанинова. Понякога тя ми набавяше извънредно редки материали. Но я проследили или тя самата може би се доверила на някого — и я махнаха от специалното хранилище. И приятелката й Анна Александровна Саакянц, цветаеведка, също доста вестникарски материали прехвърли в специалното хранилище по моя поръчка, доста ми помогна.
С годините архивите един след друг взеха да ми отказват достъп и справки. (Във Военноисторическия през 1972-ра, след появяването на „Август“, чак следствие провели: кой е посмял да ми даде през 1964-та материали за Първата световна война!) А нужните ми материали, справки и отговори на въпроси все едно прииждаха непрекъснато. Ту — от Александър Вениаминович Храбровицки, литературовед, шопенхауеровец, зет на Короленко, голям специалист по архивите. Ту — от Вячеслав Петрович Нечаев. Ту — от професионалния историк Пьотър Андреевич Зайончковски. Ту от Владислав Михайлович Глинка, петроградчанин. Ту — от Евгения Константиновна Игошкина (пенсионерка на Гослитиздат, взе от мен темата „Гладът през 1921-ва“; тя беше сестра на онази машинописка, Олга Константиновна, препоръчана ми от Милиевна; години наред сестрите живеели и двете в Москва като чужди и покрай книгите ми пак се събрали). Ту се срещаха и съвсем чужди хора, съвсем официални, и старци (не ги познавам всичките, Люша работеше с тях без мен) — такава сложна епоха, чак и интелигенцията се е объркала — за кого е тя, какво мисли и какво представлява тя самата.
Имаше и един крехък, много умен младок, Габриел Суперфин, свръхталантлив за архивни издирвания. Той сам дойде при мен, предложи ми помощта си и ми помогна — по Гучков (глави 39 и 66 от „Март“) и някои общи неща за предреволюционна Русия. Не сколаса да свърши много работа но в момента на арестуването му през 1973-та в интервю пред „Монд“ нарочно подчертах неговото участие в моята работа — за да дам по-широка световна разгласа и по този начин да го защитя.
(Толкова крехък, че трепереше преди арестуването му (надвиснало над него заради самиздатската „Хроника на събитията“) — а се справи със следствието добре: от някакви мижави показания, дадени в началото, после изцяло се отказал, все едно че си върнал второто дишане, твърдо минал през процеса, независимо от крехкостта си твърдо понесъл и затворите, и карцерите, и лагерите — през 1978-а го заточили в Северен Казахстан. (Бел. от 1978 г.)
Дори в Таврическия дворец — да погледна заседателната зала на Думата и местата на феруарския кипеж — категорично ми бе отказано да вляза. И ако все пак попаднах там през пролетта на 1972-ра — аз, руският писател, в едно в руско историческо място от времето, когато са управлявали „руски“ вождове!, това стана само благодарение на риска и находчивостта на двама евреи — Ефим Еткинд и Давид Петрович Прицкер. Прицкер беше лектор в същата онази „областна партийна школа“, която окупирала и запушила Таврическия дворец и дворецът станал, тъй да се каже, поверителен. Еднократна помощ не в най-важното, но все пак в много съществен случай (оттогава не съм стъпвал в Ленинград, нали ме екстернираха) — как да не кажа добра дума за тоя безкористен помощник? Прицкер ме посрещна на прага иа двореца, преведе ме пред военния контрол и тръгнахме да се наслаждаваме на Куполната зала, после на Екатеринината, в лъчите на залеза (аз на всичко отгоре, понеже не бързах, я измерих в крачки, записвах си какви са стените, полилеите, колоните), после влязохме в думската заседателна зала, разглаголствахме, без да бързаме (а аз вече знаех кой от депутатите къде е седял), изкачих се на Родзянковия подиум, заоглеждах оттам, — ненадейно дотърча униформен пазач: „Давид Петрович, тази част от двореца сега се затваря, трябва да прекратите!“ Не стигнахме до Полукръглата зала, страшно ме е яд! Много се учуди Прицкер, но се подчини. Помолих го: не може ли сега да идем в крилото, където е бил Съветът на работническите депутати? Тъкмо влязохме там, дотърча друг пазач, повика настрана Прицкер — и смутеният лектор ми обясни, че трябвало изобщо да се махаме. Пожар! Спасявам се! Важното е караулът на изхода да не ми поиска документите, а после нищо не могат да докажат. Пред самия контрол — не бързам, ниско се кланям на лектора, дълбоко му благодаря, тръгвам си бавно. Не ме викнаха. И на двора не ме настигнаха. И до ъгъла не ме проследиха, не тръгнаха. Познали ли са ме, не са ли ме познали? Тогава защо беше тази суматоха? (На другия ден Прицкер се срещнал с Еткинд, единствен път, в градината на Мъжкия манастир, и го предупредил: „Нека смятаме, че не съм знаел кого развеждам. Ти си ми казал — доцент от Сибир.“)
(Прицер после си имал големи неприятности: заплашвали го с уволнение. Той възразил: „Но Таврическият дворец нали не е атомна подводница?“ Началникът му отговорил: „Таврическият дворец е режимно учреждение!“ Поискали от него писмено обяснение, Д. П. написал, че не знае фамилното име на човека, когото развеждал из двореца. Началството нямало доказателства и това го спасило.
А аз сега, след като вече привърших „Март“, не знам как да му благодаря: какво ли щях да правя, ако не бях видял Таврическил дворец с очите си отвътре?! (Бел. от 1990 г.))
Самият Ефим Григориевич Еткинд ми беше безспорен приятел вече пълни десет години преди моето екстерниране. (Директорът на института Боборикин преди изключването на Еткинд го предупредил в кабинета си: „Обвинението срещу вас е приятелството ви със Солженицин. Откровено ще ви кажа: аз ви завиждам.“) Всичко започна от едно писмо на безкрайно милата му жена, Екатерина Фьодоровна Зимина, до мен, в писмата й винаги имаше много хумор, весело беше да ги чете човек. Запознахме се в Ленинград. Е. Г. — многознаещ, остър. Ту заедно на театър, ту на вилата им, ту на съвместно автомобилно пътешествие (Кьонигсберг, Прибалтика), ту изнамира нови и нови хора в Ленинград, които могат да ми помогнат със справка, със съвет, със свършване на някоя работа. Винаги ми беше приятно да ходя у тях, събираха и интересна компания. Нямаше никаква необходимост и план да го привличам към конспирацията, това познанство, тази линия отлично си вървяха и ей така. Но такава беше засмукващата
