Служителят не му отказал, ето: „Механична асфиксия.“ И обяснил: „Обесване. Самоубийство.“ — „Не може да бъде! Имате грешка!…“ — „Чунким не знаете!“ — учудил се служителят, ега ти роднините!…
Около моргата на всичко отгоре се въртял някакъв тип, нямало как да си приказват.
Качили се петимата на колата на Еткиндови, потеглили към Южните гробища — далечни, извънградски, към Пулковските височини, — град на мъртвите край столицата, дето си нямат връзки да се погребат по- добре, сметище на пренаселения град. В колата се разприказвали бурно: защо? Какво е станало? Сетили се за валутните сертификати: дали не са я удушили „неандерталците“? Самутин: „Те се пренесоха, там и сега живее една прилична медицинска сестра.“ Екатерина Фьодоровна, жената на Еткинд: „Самоубийство? Не може да бъде! Достатъчно добре я познавам.“ — „Абе политическо убийство си е това!“ — възкликнал някой.
Гробищата — потискащи с еднообразието си. Огромен разкопан пущинак, глина (как лепне тя, когато вали дъжд!). Нито едно дръвче. Всичко е парцелирано на правоъгълници по 36 реда и 24 гроба на всеки ред. Забранено е да се слагат кръстове или огради. Гробовете приличат на бетонни вани, откъм главата — „гребла“ на сини каренца, по тях се надраскват трите имена на покойника, годините на раждането и смъртта, без датите. „Ваните“ се засипват с пръст, в тях могат да се посадят цветя. Моторните катафалки бързо разкарват ковчезите по алеите, опечалените подтичват. Гробищата са социалистически. По Фурие ли?
На пристигналите посочили един още недозаровен гроб със забита тояга. (И след една година гробът си оставал безименен, ходили Люша и Зоя Томашевская.)
Все повече се очертавало, че работата не е чиста. И пристигналите изобщо не се познават. Еткинд предпазливо попитал Самутин: „А не са ли иззели нещо от нея?“
(А Самутин, който из целия път криел от спътниците си, че е иззет „Архипелагът“, тук пише, че бил казал на Еткинд: „Всичко е у тях, смъртта на Е. Д. е свързана с това.“ Но Еткиндови не знаели какво може да значи това всичко, не знаели за самоволното укриване на „Архипелага“. Сигурно са си помислили, че става дума за някакъв архив на Е. Д. (Бел. от 1990 г.))
На Галя всичко това й било през бабината. Но пък и в нищо не била замесена. И на адреса, който Дуся била дала на Самутин — къде се кани да прави помен днес, — „Галя, защо не идете? Може да научите нещо?“ Галя отишла, пристигнала тъкмо навреме. Седели Дусините простонародни приятели и медицинската сестра Лида. И тя разказвала своята версия, тъкмо оттам я знаем.
Дори да е било самоубийство — откъде физически съсипаната Елизавета Денисовна е могла да намери сили, за да се добере до куката, до въжето?
А Самутин: след като е връчил „Архипелага“ — и да крие? да мълчи? какво ли е трябвало да изпитва старият политзатворник?
Подслушват се „таваните“, жилището е под наблюдение, проследява се всяка негова крачка — тоя път ГБ вече ще си поправи грешката, няма да допусне изтичане!
Но при жена си в службата й мога ли да ида?… В службата й — разбира се.
А на него това му стига! — такива са контактите в големия град: в службата си, в Минния институт, само на една жена, на сътрудничката си Аршанская (за която се знаело, че мъжът й е приятел на Копелев, а Копелев тъкмо сега е в Ленинград, през деня бил го казал Еткинд), — само на нея там, през работното време и под работния покрив, жената на Самутин разказва за станалото.
Просто ли ви изглежда?
(Това още тогава ни бе разказано от кръга на Копелев-Еткинд, но самият Самутин нищо не пише по въпроса. Дали не го е било страх да набърка жена си? Но явно между 30-и и 31-ви го е загризала съвестта, че за „Архипелага“ трябва да предупреди автора, че не бива да мълчи, а може би жена му е свършила това сама, без знанието на Самутин? (Бел. от 1990 г.))
А Аршанская просто се прибира вкъщи. И разказва — на мъжа си.
А мъжът й се канел да ходи при Копелев, отишъл късно вечерта.
И Копелев в 11 и нещо през нощта нежно се обажда на Еткинд: „Фима, не можеш ли да прескочиш сега до мен?“
Това става на 31 август, вечерта, на другия ден. Всичко е запушил ГБ — и всичко е известно!
Удря ток и през телефонната слушалка — по такова време не се канят гости. Еткинд тръгва. Среща с Аршански. Още има нощен влак за Москва. И съвсем безобидно е да замине нямащият нищо общо с всички тези неща хазаин на жилището, Сергей Маслов. „Кажете му просто: заловен е Архип!“ (Ние, знаещите за книгата, понякога я наричахме така.)
Просто — ама не чак дотам. После Еткинд се събужда посред нощ и го блъсва мисълта: „Каква я свършихме?! Маслов ие разбира за какво става дума, като мине през още няколко уста, от «Архип» ще стане на «архив». Безсмислица, дивотия.“
На 1 септември заранта Маслов предава в Москва своята фраза на „Кома“ (Вячеслав) Иванов — и той я схваща тъкмо така: заловен е архив. И до края на деня те с Люша, още тежко болна след автомобилна катастрофа, ми съобщават фразата в Кирсановка. Веднага се усъмних: архив ли? Архип ли? (А бе какъв архив има у Кю? Но и — Архип отдавна го няма.)
Двамата с Люша сме изнервени и допускаме грешка. Иска ни се, непременно трябва да научим точно и бързо: кое, кое именно са заловили. И тя моли Альоша Шиповалников (чрез сестра си той се познава със Самутин) да замине, да се види с него, да го попита.
Неправилно. Неправилно, защото излагаме момчето на опасност. И не сме наясно какви са в момента възможностите на Самутин. Момчето храбро се нагърбва. Отива в обсадената кварира. Но дори ако му отговори на хартия и изгори хартията — а го спипат на излизане? И Самутин отговаря под саваните: „Кое заловиха ли? Кръг Първи.“ Под таван няма как да каже, правилно.
А на 1 септември вечерта заминава за Москва Еткинд с уточнението на едната буква. При Люша в Переделкино. А тя, още болна, тръгнала с такси към Москва, през цяла Москва и на север към Кирсановка, за да ми докара (вечерта на 2 септември) тази единствена буква. Сега вече нямаше съмнения: „Архипелагът“ е заловен!
На 3-ти заранта заминавам за Москва при Аля. Освен двете ни хлапета тя чака третото, Стьопа, тия дни. Казвам й: „Нали трябва да взривя?“ Тя безстрашно: „Взривяваме!“
На 4-ти заранта, от предградията, с условно обаждане си уреждам за вечерта среща с кореспондента Стиг Фредериксон (очерк 13) — предавам на Запад открито съобщение за залавянето на „Архипелата“ (и тайна заповед: незабавно да се печата!).
А ГБ е сигурен, че е запушил всички дупки. На 5-и заранта ги цапардосва по челото съобщението на западното радио.
Тогава нареждат на Самутин да даде някакво долно интервю за Запада. Не е кой знае какво постижение. (До ден днешен не съм го чел.)
След мои резки изказвания Кю винаги ми пишеше: „Защо трябва да правите корида при такова неравенство? Защо пришпорвате събитията?“
Но никой не ги пришпорваше като нея. Тази самотна болна стара жена, без да има това наум и обзета от ужас, — тласна страховитата морена на „Архипелага“ да се търкулне към света, към нашата страна, към световния комунизъм.
(„Реквиемът“ от Верди, който Кю ми подари, е с мен във Върмонт и всяка година на 28–30 август си го пускам в нейна памет. (Бел. от 1978 г.)
През ноември 1985-а получавам писмо от неизвестната ми щайнерианка Йохана Фишер от Швейцария: Елизавета Воронянская, с която никога не са се познавали, докато тя била жива, започнала често да идва при нея и да я моли да ми съобщи ревностно да съм й помогнел в нейното сегашно положение. Тя се появява при Йохана във вид на сянка и отдалеч.
А аз си се моля за нея, как няма да се моля… (Бел. от 1986 г.))
6
НАТАЛИЯ МИЛИЕВНА АНИЧКОВА И НАДЯ ЛЕВИТСКАЯ
И пак с писмо се обади, че съществува, неизвестната ми дотогава Наталия Милиевна: че тя, бивша политзатворничка, и осиновената й дъщеря, също политзатворничка, са ми благодарни за „Иван Денисович“ и са готови да ми помагат с каквото могат. А като стръв, да е по-сигурно, че ще им отговоря, беше добавено, че Павел Дмитриевич Корин бил техен съсед, могат да ме запознаят с него, че много обичат да
