с възпалени устни и пламнали очи, прошепнала: „Не упорствай, всичко разказах!“
Нина Пахтусова беше изключително твърд и верен човек, много бродила по време на геологически експедиции близо до островите на Архипелага. Дори се опитваше да ни изработи негова карта и тази започната карта също попаднала в ГБ. Пахтусова била разпитвана също толкова строго в продължение на пет денонощия, но не си признала нищо. Ала и дневниците на Е. Д., и пазените от нея писма били иззети именно при обиска в жилището на Пахтусова.
Можем да си представим колко тежко й е било на Кю по време на следствието: и защото била стара, болна, с малки съпротивителни сили; и защото й е първица, на свой гръб, а прогнозите са й известни от „Архипелага“; и от съзнанието за допуснатите грешки, сама си е виновна, а ще пострадат хора — колко изгаря това; и най-много от всичко — че собственият й дневник е на бюрото на следователя и вече не може да млъкне, да откаже да говори, а трябва да се извърта, да тълкува, да измисля, да смекчава — как изгаря всичко това! Вероятно не е могла да се измъкне от някакви показания срещу Еткинд, неизбежно — срещу Люша Чуковская; а срещу Ирина Николаевна Томашевская, трудът по авторството на „Тихият Дон“? Но най- тежкото и неизбежното за нея било: да издаде „Архипелага“ и да посочи, че той е у Самутин.
Леонид Александрович Самутин — бивш власовец, антикомунистически журналист, по някакво чудо неразстрелян м края на войната, изкарал десетачка във Воркута, пак там по принуда живял още 15 години, вече на пенсионна възраст по околни пътища забягнал в Ленинград, — той в целия ни разгром беше най- беззащитният. По-късно ми изпрати пояснение, че не е можел да не посочи на гебистите мястото, — че из двора му се пазели и други неща, — можеше и да не ми обяснява: за него е било невъзможно да се опъва.
Но интересното е, че гебистите от три седмици знаели за заровения „Архипелаг“ — а не отивали да го вземат. Надали са се страхували, че ще избухне, дотам не им стига умът. Но — защо тогава?
(Сега в самиздат се появиха бележките на вече покойния Самутин „Как бе заловен «Архипелагът»“. От тях сега смаян научавам, чо Самутин (както излиза, той отдавна знаел за нареждането ми да се изгори „Архипелагът“, но станал съучастник на Е. Д. в измамата) дори не бил заравял ръкописа, а просто го държал на тавана на вилата, а освен него също засекретения по онова време „Кръг“-96. Такава крайна небрежност изобщо не можех да си въобразя.
След няколко месеца в печата се появиха и други „мемоари на Самутин“, продиктувани му от чекистите, както свидетелстват вдовицата и дъщерята на покойния, — а може би и редактирани в ГБ по-късно. (Бел. от 1990 г.))
Какво е станало по-нататък с Е. Д. през август — доставерно нищо не знаем. Всички сведения са от подозрителната нова съседка, медицинска сестра, племенница на прокурор, От нея идва версията, че Е. Д., пусната след пет дена да се прибере вкъщи, не излизала никъде, щурала се из стаята и казвала: „Аз съм Юда, толкова невинни хора предадох!“ (Естествено, нещо в нея разрушително се е превъртяло и се е насочило срещу самата Е. Д.: страшни са не заканите, с които я плашели в Голямата къща, а целият този ужас на приклещения самотен живот: ами другарите ти — може би са загинали, ами ако скъпоценната книга, паметникът на милионите, повече не изплува.) После уж я закарали със сърдечен пристъп в болница (с помощта на същата съседка), лежала там една седмица, върнала се. И скоро, явно в края на август, се обесила в онзи крив, тъмен, осмърдян коридор от Достоевски. (Но същата тази медицинска сестра, след като си пийнала повечко на помена, съобщавала вариации: по тялото й имало рани от нож, кръв. Така никой не се беси.)
(Много години по-късно ми писа Я. Винковецки, че следователят, разпитвайки скоро след смъртта на Е. Д. негова сътрудничка от геоложкия институт, с гордост й казал: „След моя разпит някои се бесят.“ (Бел. от 1986 г.))
Че на Елизавета Денисовна й е било забранено да се опитва да съобщи на някого — е ясно от общите методи на ГБ и от същите нареждания, дадени на Нина Пахтусова. Но подчинила ли се е тя? Или напротив: опитала се е да се свърже с нас — и тъкмо заради това е убита? Страшно ми е да си представя тази сцена на убийството в мрачната пещера-квартира.
През същия август Нина Пахтусова няколко пъти минавала по „Роменская“ — нито един прозорец в жилището не светел. Престрашила се да се качи — звъняло страшното звънче, но никой не излизал. (А телефон в жилището нямаше.) Всички ли са изселени? Нито свидетели, нито място на дейсвието, там вече никой не живеел.
А излезе, че Е. Д. имала в Ленинград неграмотна роднина, Дуся, нещо като втора братовчедка, тя не познаваше никого от нас, нито ние нея. Тъкмо нея единствена я известили за смъртта на Е. Д. Но кой я известил? не милицията, а Държавна сигурност. И обяснили: Воронянская я докарала до смърт интелигенцията. Нищо не рискували: неграмотна, далечна роднина, никого не познава. Трупа не й показали, рекли й кога ще е погребението.
А селските хора си запазват и в големите градове горските, полските усет и окомер. Някога отдавна веднъж Дуся изпращала Е. Д. до къщата на Самутин, знаела, че той й е близък приятел, и я видяла в кой вход влязла. Намерила сега по памет и къщата, и входа, а как по-нататък? Досетила се: да хлопа на всички врати подред и да пита: не познавахте ли Елизавета Денисовна Воронянская? Вратата на Самутин се оказала измежду първите, на партера, и в апартамента имало хора! Така неграмотната жена надхитрила ГБ и върза първата брънка на веригата, която ще взриви „Архипелага“ по цял свят.
А Самутин нищо не знаел до последния ден, само се чудел защо Е. Д., винаги толкова дружелюбна, не му се обажда по телефона, не му пише, не идва да се видят — уж трябвало да си е дошла от Крим. Сега — внезапна смърт, ето я и датата на погребението, утре, 30 август, трупът лежи в Боткиниските бараки. А за ареста, за следствието Дуся нищичко не знае. — Добре, ще дойда.
Единствена мисъл: да се обади на семейство Еткинд, за което знаел от Е. Д., че е в лека връзка с мен, а живее близо до Александро-Невската лавра, където са и бараките. И още същия ден, на 29-и, се обадил на Еткиндови:
— Познавахте ли Воронянская? Тя е починала. Обажда се неин познат. Погребението е утре, в 14,30 пред моргата. От какво е умряла ли? Не знам… Съобщете на нашите общи познати (на мен)…
И веднага след това телефонът на Еткиндови се изключил за два часа. Естествено, тоя ден всички съмнителни телефони се подслушвали. Само дето не сетило ГБ да ги прекъсне веднага.
През тия дни в Ленинград се случил Лев Копелев. На него именно Еткиндови казали да ми съобщи новината. Копелев не знаел колко сериозно е вплетена тази смърт в нашата конспирация и не започнал да търси околни пътища, а просто телефонирал на Аля в Москва: „Кажете на Саня, че е умряла машинописката му Елизавета Денисовна.“
ГБ е трябвало да се смае и да кипне: пълна тайна, от всички е скрито, а тая дяволска интелигенция вече е надушила — и след три часа с дневния влак аз мога да потегля от Москва, до вечерта да пристигна в Ленинград. Три седмици знаели къде е скрит „Архипелагът“ и не бързали. Но ако сега пристигна и го прибера?… Обаждането на Копелев продължи да върви по бикфордовия шнур и пришпорваше събитията.
(Сега от мемоарите на Самутин (същинските) можем да уточним: през същите часове на 29-и август гебистите го арестували на улицата, закарали го в Голямата къща — и той веднага се наел да им даде „Архипелага“. (Учудвам се: стар концлагерист, бивш власовоц, толкова странно допуснат да живее в Ленинград и в такава нестабилна позиция, той имал в бележника си безброй телефони на хора, които сега можел да повлече подире си, и бил натрупал обилен самиздат, сега се страхувал, че ще бъде открит тоя самиздат — на една ръка разстояние от „Архипелага“!, и още повече го било страх да травмира жена си и децата си с домашния обиск!… Но не бил подложен и на личен.) През нощта срещу 30-и гебистите получили във вилата му „Архипелага“. Ясно е, че са го задължили да мълчи: зъб да не обелва за станалото. Но заранта на 30-и се сетили, че им трябва разписка, че им го е дал доброволно, и още веднъж го викнали за среща в хотел „Европейски“. (Бел. от 1990 г.))
На 30-и към 14,30 пред Боткинските бараки се събрали Самутин, двамата Еткиндови, Зоя — дъщерята на Томашевская, и Зоината приятелка Галя, случайна. Отговорили им: откараха я преди два часа. „Как така?“ — „Ами намери се свободен камион.“
А къде е Дуся? Тя по селски дошла за всеки случай по-рано — и със същата погребална кола заминала за гробищата.
Еткинд се сетил да попита: а какво пише в регистрационната книга? каква е причината за смъртта?
