При на пръв поглед „широкото“ (после все по-тясно) съчувствие на обществото към мен — ние, работещите в самата сърцевина, винаги бяхме по-малко от десет души, сред които, в центъра на координацията — Люша Чуковская. А работата беше изнурително много и все с игра на „криеница“: не винаги донасяй, не където и да е оставяй, не от всеки телефон се обаждай, не под всеки таван говори, и преписаното не дръж у себе си, и индигото изгаряй, а кореспонденцията само по хора, по пощата не бива. Душевната преданост към делото ми се струваше най-важното качество, какво да се заяждам за странични недостатъци.
През пролетта на 1968-а, когато много ме пришпорваше започналото на Запад издаване на моите романи, а последното редактиране на „Архипелага“ беше към края си, за ускоряване решихме да се съберем в Рождество с три машинописки (Люша, Кю и жена ми Наташа) с две пишещи машини — и да довършим работата щурмовашки. Точно така направихме: за 35 дена, до първите дни на юни (прииждането на курортистите), денем, без да отваряме прозорците за проветряване на влажната стая — че да не се разнася тракането на пишещите машини, — направихме окончателния препис на „Архипелага“. (И в деня на завършването Н. И. Столярова доприпка да ни каже, че на Запад е излязъл на руски „Кръгът“, а на мен да ми прошепне, че се наемат да прехвърлят лентата с „Архипелага“ след една седмица, по Петдесетница. На висока невидима камбанария биеше нашият часовник.)
След онзи майски щурм сътрудничеството ни с Кю взе да намалява — естествено, от само себе си: бях изработил всичките си книги, изискващи обилен машинопис, спешно размножаване, и бях преминал към „Червеното колело“. През опия години заглъхна и се затрудни връзката ми с всички ленинградчани. След като се настаних у Ростропович, рядко прескачах до Ленинград, за кратко, вече не за седене в библиотеките и за хойкане из целия град както едно време, а още веднъж за по-добро оглеждане да обиколя тичешком някои петроградски места на действието за „Март“ и да извърша неотложно анкетиране на знаещи хора. А Кю продължаваше да иска закачливо още и още работа. След нейното пенсиониране придобитото умение да пише на машина й помагаше да изкарва по някоя рубла. Но тъй като с окуцяването си тя вече през всичките 24 часа на петербургските тъмни дни беше прикована към своето ждрело в неадерталската квартира, разполагаше с много време и искаше „работа за душата“. И още много неща свърши: допълнителното преписване на „Кръг“-96, допълнителното преписване на „Август“. Преписвала глави от ръкописа на И. Н. Томашевская „Бързеят на «Тихият Дон»“. По същото време Люша и Кю намислили да спасят междинния препис на „Алхипелага“, като за целта вмъкнат многобройните корекции от последната редакция и дори вкарат цели глави. Съвсем излишно начинание, вече нямали достатъчно места за укриване, но им било жал да ги унищожават: 3-те излишни екземпляра все някой ден може да дотрябват. Тази работа Кю извършила частично, след това стана ясно, че не ще смогнем, и решихме, за да не оставяме противоречиви текстове, да ги унищожим екземпляр след екземпляр. Само че всички укриватели протакаха и се съпротивляваха: един екземпляр бил скрит чрез О. А. Л., друг заровен близо до вилата на Е. Г. Еткинд, а личният екземпляр на Кю — във вилата на Л. А. Самутин край Луга, и също уж бил заровен. През март 1972-ра бях в Ленинград за последен път и само за първия екземпляр ме увериха, че е унищожен. А вторият и третият бяха цели, макар че отдавна настоявах да се изгорят, и още в момента със собствените си ръце щях да изкопая и изгоря и двата, само че земята беше замръзнала, трябваше да чакам затопляне. Еткинд, както е благоразумен, от време на времо става дързък, такъв си му е характерът, та той рискувал без нужда още една зима, но после, както ми каза, изгорил ръкописа. А Кю още през лятото отказваше, в писмата си ме умоляваше да ги запазим, чак през есента на 1972-ра ми изпрати драматично живописно описание как под капещите жълти и пурпурни листа двамата със Самутин наклали огън и, ридаейки (тя), изгорили скъпоценния машинопис до последния лист… (А в действителност — нищо не е било изгаряно, тя ме излъга.) На драматичното описание на Кю не можеше да не повярва човек. Писах й за утеха, че скоро ще й подаря истински екземпляр. Правех си сметка, че ще издадем „Архипелага“ през пролетта на 1975-а. Но вече се сгъстяваха други срокове.
В писмата от последните години прозираха предчувствията на Кю, тогава още невидими нито за нея, нито за нас (сега се виждат, човек може да ги събере на едно място): „Моля небесата да не се проваля и да не пропадна. За друг завършек се готвя. Повтарям си 66-ия сонет на Шекспир“ ( Зова смъртта…). „Да, не ми се ще да се озова между зъбите на хиената.“ „Тия дни се разходих до Голямата къща, за щастие — по делото на един от геолозите. Уютна къща, мили хора…“ (А май са се вторачвали в нея?)
Тъкмо защото през последните години с Кю вече не вършехме сериозни конспиративни работи и рядко се срещахме, не ме беше грижа доколко предпазлива е тя във външното си поведение. А тя поради неудържимото й люшкане от страха до пълното безгрижие изпращала по пощата на Люша Чуковская твърде остроумни писма, но и с намеци, и със загадъчни подписи като „вашата гледачка на карти“, а следващия път някак другояче. Адресът на Люша беше все едно че моят, писмата се проверяваха старателно и щръкналите ушички не може да не са привлекли вниманието на ГБ. След Нобеловата награда се появи възможност да помагам на приятелите си, по някакъв начин уредих и на Елизавета Денисовна валутен запис: от Франция, но от измислено лице, никакво реално тя не можа да измисли — и може би тоя необичаен запис е привлякъл подозрението към нея. И още един външен случай имаше: явно установили, че Лиза Шиповалникова се среща с Кю, гебистите разпитвали съквартирантите на Лиза за Воронянская, после май всичко се разминало. Но дори и нито един от тия поводи за усъмняване да не беше съществувал (колко просто е да ги съпоставя сега човек) — старите ми помощници можеха да бъдат установени, защото бившата ми жена Н. А. Решетовская беше се сближила с новите си сърдечни приятели от АПН и за тях стана непреградено достъпен нейният архив (и частта от моя, която тя отказваше да ми върне; скоро след това даде на АПН и писмата ми до нея за продажба на Запад). Тя разполагаше със снимки на Кю и на другите — добре, че от толкова години Н. А. не познаваше никого от новите ми помощници. И със Самутин (той горещо застана на нейна страна при нашия развод) Н. А. се срещала доста пъти, вече под прякото наблюдение на гебистите.
ГБ можеше да нанесе удари по различни лица. За начало била избрана Кю като стояща настрана, без име, без защита, а и поради характера си като че ли обещаваща да се зашемети от внезапния удар и обработката. Но ако Кю не беше пазила „унищожения“ екземпляр и не беше си водила дневници — с този арест щяха да се изложат.
Кажи-речи, до 60 години Е. Д. беше запазила подвижността си, веселия си нрав, готовността си всеки миг да тръгне занякъде и като мнозина хора, които почти не са боледували през живота си, се надяваше да живее така и по-нататък. Но през 1965-а заминала за Кавказкото крайбрежие, бодро „припкала“ и неочаквано си счупила крака. И животът й угаснал в това хрущене. С фрактурата — в Ленинград. Мъчително небрежното безчовечно съветско „безплатно“ лекуване. Половин година на легло, после две години куцукане с постоянни болки, анкилоза на деформираната (от неправилното лекуване) става. После кракът й криво- ляво се закрепил, но се появили отоци, сърдечна аритмия, задух. „От всички лечения отслабвам и вътре се усещам като таванско помещение, в което вътрешностите ми до една са прострени като пране на въжета. Като се погледна в огледалото, доисква ми се да си сложа фередже.“ И все пак през последното си лято на 1973-та, с всичките си болести и с недоизлекувания си крак, тя (заедно с приятелката си Нина Пахтусова) пак заминала за Крим и, „подпухнала, задъхваща се“, се катерела по планинските склонове. Тя много обичаше Крим. Но сякаш усещала, че си взема сбогом. През последните седмици край тях се навъртал някакъв подозрителен „Генрих Мойсеевич Гудяков, московски поет от онези, дето не ги печатат“, все й рецитирал Гумильов и свои стихотворения — и Кю канела поета да идва при нея да чете „Кръга“, „Корпуса“, Авторханов. На Нина Пахтусова поетът й изглеждал подозрителен, но Кю разпалено й доказвала, че не бива цял живот на никого да не вярваме. Със същите средства се канела през това лято да просвещава и един… пенсиониран прокурор, неочакван „чичо“ на неочакваната нова съквартирантка. Какво странно настаняване: от това ужасно, подобно на ковчег неблагоустроено жилище от XIX век — на „неандерталците“ работници дали по-добро, а тук на драго сърце се настанила племенницата на прокурора! (Имаше още едно предупреждение, по което не взехме мерки: през пролетта, още преди Крим, при Е. Д. идвали някакви две момичета да й поръчват частна машинописна работа, но фактически взели само образец от шрифта и изчезнали.)
Двете с Пахтусова ги арестували в Ленинград на перона на Московската гара на 4 август, разделили ги, с Пахтусова заминали за дома й да правят обиск, а у Кю вероятно го били направили. От този момент нататък нищо не знаем от самата нея, единствено последното свидетелство: по време на петдневните непрекъснати разпити (от 4 до 9 август, а Елизавета Денисовна може би са я разпитвали и по-нататък, и по-дълго, не знаем) сблъскали Пахтусова с нея веднъж в Голямата къща, в тоалетната, — и тя, отслабнала,
