След това заминахме за Пярну, там Тенно с жена си гостуваха на Лембит Аасало — също бивш политзатворник, млад приятел на Тенно от сибирския наказателен лагер Андзюба вече от следсталинското време, където събираха кай-непоправимите. Лембит бил кръстен на един герой от естонския епос — и си мисля, че ще оправдае това име. През оная година май не беше навършил и 30, но ме смайваше със съчетанието на лагерна подготовка, твърдо самообладание, отлично разбиране на политиката, любов към Естония, напор да възстановява нейната история, нейния естествен живот и изключителна работоспособност. Той беше почвовед, скоро щеше да се дипломира, след това щеше да се запише в историческия факултет на Тартуския университет, без да престава да работи, защото трябваше да изкарва отнякъде пари; на всичко отгоре, макар че живееше в града, сам поддържаше стопанството в наследствения чифлик в Рае, на 80 километра от града: криво му беше, че умира чифликчийска Естония и младежта бяга в градовете. И през „свободното“ от всичко това време — събираше библиотека, четеше нощем. Беше въплъщение на идеала за интелигент, свързан със земята, беше и телесно як, и умен, и образован — и всичко това беше получило добра закалка в лагера, където го тикнали още като младо момче. Бях сигурен, че той ще стане един от видните граждани на бъдеща свободна Естония. Стига, опазил го Господ, да не се вторачат в него преди това съветските пласти. Пътя към чифлика му не показах на жена си: да не товаря никого с излишни сведения, които не му трябват, и още при потеглянето й поставих условие, че ще лежи на задната седалка и няма да гледа пътя. Същото лято Лембит пристигна при нас край Виру, по време на вечерята седеше до Воронянская, и там го представих под измислено име.
В това резервно, още по-дълбоко убежище друг път откарах маса и походно легло, но пътуването не мина без приключения. Лембит и жена му Еви с един естонски майстор на зидани печки трябваше да идат в чифлика да ремонтират печката. Тръгнахме с моята кола, и Тенно с нас. Весело се возехме по шосето, свихме към разкаляния път близо до чифлика, не намалих скоростта, автомобилът взе да се поднася, аз поради липса на навик закъснях да вдигна крак от педала на газта — и колата се устреми от стръмния бряг към езерцето, за малко да цопнем на дъното, само че нацелихме един пън на отсечено дърво, но обрасъл с млади жилави филизи — достатъчно, колкото да поеме колата в прегръдките си, и недостатъчно, за да не й повреди окончателно кардана.
Слава Богу, оцеляхме. Изтеглихме я с трактор — трябва да се ремонтира. В сервиза един длъгнест естонец, не по естонски небрежно, стовари върху главата на Тенно и моята тежката метална рамка на естакадата — насмалко не строши рамото на Георгий, а на мен ми добави още един белег на носа. Но щом съм обикнал естонците — не бива да се сърдя и на тоя.
Същата есен свалиха Хрушчов и положението ми се изостри. Рано напролет през 1965-а пак заминахме за Естония, за чифлика на Марта, прекарахме там десетина дена, аз свиквах с мястото — добро беше. И тук натраках последната редакция на „Танковете“, и пак тук за всеки случай оставих любимата си пишеща машина „Рьона“ — „Райнметал“. (На нея бях преписал няколко пъти тайните си книги сам, по гъсто от един интервал, като на всеки ред изключвах зъбчатото колело и нагласях реда на ръка. И днес тя доизкарва старините си при мен в изгнанието.)
И толкова здрав излезе тоя естонски тил, че когато на 13 септември 1965-а изтрещя бурята над мен, когато разбрах за провала на архива у Теуш, а в това време бях се надвесил над всички предварителни бележки и ръкописи на „Архипелага“ — всичко на хартийки и фрагменти, написана е само „Каторгата“, — изобщо не ми хрумна къде другаде да спася съкровището, закъде да замина да го доработвам, ако оцелея, — разбира се, в Естония. Седях в Рождество открито, очаквайки арест или обиск всеки миг, а в Москва, на „Болшая Пироговка“ у Надя Левитская вечерта, по тъмно, Тенно причаквал жена ми, от която в асансьора, скришом, получил — всичко онова, което беше тогава „Архипелагът“. (Ако то беше пропаднало, мисля си, че за нищо на света не бих го написал, нямаше да намеря търпение и умение да възстановявам. Такава загуба е разрушителна и те изгаря. Но през всичките години на изнурителна борба и конспирация Господ ме опази от големи загуби, от загуби на дългогодишна работа.) Тенно отлично беше обмислил цялата тази операция и на другия ден, чист, без „опашка“ заминал за Естония, а след още един ден всичко било скрито у Лембит в чифлика му. А чрез Хели (бях успял да ги запозная) Георгий предупредил, че зимъс може би ще пристигна при Марта. И всичко беше подготвено извънредно точно и ме чакаше.
Преживях черната есен на 1965-а, не ме арестуваха. Вечерта на 2 декември отидох от „Новый мир“ в градското жилище на семейство Чуковски, избръснах си брадата и слязох с двата си куфара до докараното от Люша такси. (Дворът им беше под сериозно наблюдение, вероятно още тогава е съществувал оперативният център на ГБ срещу главния им вход, под формата на агитпункт, и нямаше да ми помогне избръсването на брадата? — но значи не са ни следили изкъсо. Нерешителността на ГБ през онази есен ми е необяснима до ден днешен, но все някога ще се разбере причината й.) В талинския влак сред естонците се стараех да мълча, с кондуктора употребявах най-прости естонски изрази. Още в лагера естонци бяха ми казвали, че приличам на техния тип, а и по време на пътуванията си из Естония също бях забелязвал това, свърши ми работа.
В любимия си Тарту пристигнах в заснежено-заскрежена утрин, когато особено бяха разхубавени университетските му старини и градът особено ми приличаше на същинска чужбина, на Европа, между другото и защото всички тук избягваха руския говор, а и аз, с малкия, саморъчно направен разговорник в ръце, не го натрапвах на никого. Мен, естествено, ме различаваха по акцента, но толкова необичаен е руснак, който се напъва да знае естонски, че винаги го посрещат топло. Този ден, след като си оставих куфарите у Арно Сузи, доста обикалях града, за да си накупя продукти за около четири седмици, и за пръв път през живота ми ме споходи усещането за безопасна емиграция, сякаш завинаги съм напуснал СССР п съм се отървал от проклетите хайки на ГБ. Това успокояващо чувство улесни началото на работата ми.
Младите Сузи се чудеха на усещането ми. Те много добре знаеха, че всичко тук се наблюдава, че и тук си имат доносници и дори, тъй като доста се различавам от естонците, бих могъл да доведа подире си ченгета в жилището на Арно (слава Богу, не ме следяха, не ме познаха) — но той не се плашеше да ми окаже гостоприемство и помощ. Не беше и кой знае колко млад — прехвърлил 35-те и вече оплешивяваше. Вече беше изтърпял близо седемгодишно изключително тежко сибирско заточение, където трябвало да се грижи за баба си, майка си и сестра си, после униженията и ограниченията на политически неблагонадеждния: трудности в образованието, в получаването на жителство, в избора на работа — целият му живот представляваше непрекъснато измъкване изпод гнета, как няма да оплешивее. Притежаваше изключителни способности към икономическите науки, към анализа, би могъл да е учен, най-малкото — бизнесмен и организатор, а се радваше, че е станал заместник на някакъв началник в някаква идиотска строителна организация на груба работа, само и само да му дадат апартамент в шумен, сту ден, зле построен жилищен блок, три стаички, едната от които същинско килерче. Там живееха четиримата (с дъщеря му, вече тригодишна, и с отглежданото от съчувствие селско момиче на около десет години), а освен тях и Арнхолд Юханович, който редуваше през месец ту дъщеря си в Талин (където не му позволяваше да стои по-дълго паспортният режим), ту сина си в Тарту. А през тия две зими и аз на всичко отгоре — когато пристигах, когато си заминавах, когато идвах да си набавя продукти, все при тях се намърдвах, понякога преспивах. И винаги бързах, и винаги затънал до гуша в работа беше Арно — рядко ни се случваше да си поприказваме и за малко, — но извънредно проницателно разсъждаваше той за западното общество. (След години си купи просторен чифлик, изоставен като всички чифлици, и най-сетно се почувства щастлив!)
В тъмната утрин на следващия ден Арно ме закара с такси до Хаава, той разговаряше с шофьора, аз седях и не си отварях устата. Така започна престоят ми в Скривалището, където работих две зими подред, 1965–66 и 1966-67-а, наистина напълно скрит от ГБ и от слуховете. Марта Порт на синовете си нито през ония години, нито по-късно не издала, че съм живял в чифлика й.
Двете зими толкова си приличаха битово, че някои подробности се смесват в паметта ми. Първата изкарах тук 65 дена, втората — 81. И през тия два периода купчинката чернови и първи глави на „Архипелага“ се превърна в готов машинопис, 140 авторски коли (без 6-а част). Така, както през тия 146 дена в Скривалището, не съм работил никога през живота си, — все едно че не бях аз, нещо ме грабна, пишеше с ръката ми, аз бях само спусъкът на пружината, натискана половин век и сега освободена. Нищо не четях, само понякога листче от бележника на Дал (Владимир Дал (1801–1872) — автор на първия тълковен речник руския език. — Бел. пр.) преди заспиване и всяка от думичките ми приличаше на капка мед. Западни радиостанции слушах само докато се хранех, докато шетах и палех печката. В седем вечерта вече капвах и се тръшвах да спя. След един през нощта се събуждах напълно обновен, скачах и под ярките крушки се
