ключалката и обиск в отсъствието на стопаните! — ако самата мутра не се досети, ще й подскажат Органите, когато следенето ги доведе до това жилище. Сега се чудя: защо тъкмо с Теушите дотам загубих нормалното си чувство за предпазливост, как можах да държа там главното си съкровище — и то повече от три години! и като имах предвид толкова съмнителното им тясно жилище — да, доста съм ги претоварил.
В. Л. беше непредпазлив и в телефонните си разговори (както впрочем и мнозина от нас, докато всички не усетихме опасността) — та дори в курорта Друскеники на съвсем външни хора, случайни познати, разказвал, че сме приятели, а сигурно и туй-онуй за още неотпечатаните ми произведения? Някакъв екземпляр от втората му статия по това време не само че се бил изплъзнал безконтролно, но определено бил стигнал до ЦК (или до ЧК).
Щом научил за това, В. Л. ми съобщи тутакси и аз го възприех като сигнал за крайна опасност — и в началото на юли 1965-а взех от Теуш ръкописите си, можах благополучно да премъкна радиограмофона у новите си приятели Аничкови (очерк 6-и). И тъй, при поредното ми преминаване по въжето, заобиколен от всички очи и уши на КГБ — всичко ли завърши благополучно? щеше да завърши благополучно за ръкописите ми, ако при изнасянето им бяхме проверили лавиците в библиотеката на В. Л.: не е ли оставено нещо поради недоглеждане? Или ако В. Л. строго беше спазвал нашето споразумение: ръкописите ми, час по час изваждани от него от радиограмофона за препрочитане и рецензиране, се вземат най-много по един, а след използването им — задължително се връщат обратно. Тъкмо тук ми изигра лош номер битовата мърлящина на В. Л.: излезе, че той вече бил събрал, кажи-речи, десетина мои ръкописа, извадил ги от радиограмофона, нищо не връщал обратно — и изобщо забравил за тях. Аз си взех радиограмофона, а те останаха — свръхкриминалният „Пирът на победителите“, освен това лагерните ми стихотворения, „Република на труда“, невъзстановими чернови и още ред неща.
Но и това още било поправимо: след няколко дена, когато се стягал за курорт, В. Л. открил опасните ми произведения. Той още можел да ме викне от Рязан с телеграма. Всичко можеше да се оправи, ако В. Л. имаше ясно съзнание за реалността и разбираше цялата опасност на моето положение. Но съвсем нехайно, дори небрежно той напъхал всичките ми тайни в плик — и без да съм му давал такова право, без мое знание, ги дал да изкарат лятото у Зилберберг, чиято връзка с Теуш беше дотам открита, че със същия успех можеше да ги остави и в собственото си жилище. (От списъка на конфискуваните материали става ясно, че освен този плик там са заловили и един самоволно преписан от В. Л. абзац от „Архипелага“! десет години преди публикуването му!)
Какво да си приказваме! На него това му изглеждаше толкова незначително, че когато в края на лятото отидох у тях, а след това, криволичейки в тъмното, занесох на тия клетници куфара с „Първия кръг“ от „Новый мир“, — В. Л. дори не си спомни, не ми каза, че е открил тия пиеси и ги е дал на Зилберберг!
А Зилберберг бил в отпуск още по-дълго от Теушите — и гебистите го чакали да се върне. Той се върнал и незабавно, вечерта на 11 септември, те дошли и у Теушите, и при Зилберберг!
Залавянето на „Пира“ и на лагерните стихове ми нанесе най-страшния удар през всичките вече 25 години от моята литературна конспирация. Бяха разкъсани, отъпкани 18-годишни непрекъснати усилия. Но най-разгромното: в кой момент ме сполетя това! Целият бъдещ „Архипелаг“ беше в ръцете ми, едва започнат, и всичките над двеста свидетелства на бивши политзатворници още не бяха си намерили мястото, — и всичко това сега опропастява ли се? и никога ли няма да бъде обнародвано? и никога ли задгробните гласове няма да прозвучат??
Наложи се тутакси да изгоря и пазеното в Рязан, а там имаше невъзстановими неща, които сега са загубени завинаги.
Толкова криво и провално ми стана: поради небрежността, поради немарливостта си В. Л. скъса многотърпеливата нишка, която бях плел от килийния здрач, през милиционерските камионетки, етапните затвори, заточението, тайното седене в Торфопродукт и Рязан, скъса я и дори не разбра какво е направил, — и незабавно ми предложи по-нататъшна оживена дейност с мен.
А ГБ се правеше, че търси само „Благов“, автори на оная статия. Сега викаха за разпити и Теуш, и Зилберберг. Първите повиквания в Лубянка не са леки, то се знае, това е било потрес за тях. Но за тази статия не можеха да му лепнат присъда. А да се захване с мен Драконът, не знам защо, не се решаваше. Допусна грешка. И моя „Пир“ — ГБ все едно че не го забеляза. Засега. (Пуснаха го в действие след няколко месеца.) А следствието по статията на Благов скоро завърши с прекратяване, делото им беше закрито.
Но моите собствени грешки ме разкъсваха: как можах ди не спася делото си твърдо, по-рано?! Стана ми трудно да се виждам с В. Л. Задълго се отдръпнах от Теушите.
Трябваше да минат години, за да заздравее раната, да си оправя работите — да не пропадна, а дори наопаки, да премина към победа, — та да отшуми тая болка и да стане възможно пак да се виждаме.
От 1970-а пак започнахме да се срещаме с Теушите, макар и без предишното оживление. Те бяха остарели, боледуваха, будеха състрадание. Въпреки това Сусана Лазаревна великодушно не отказа да се опита да помогне и да смекчи удара за жена ми в нашия окончателен семеен разрив, намери за това сърдечни сили. Вениамин Лвович все по-често допускаше гафове, забравяше. Той бързаше да довърши дългогодишния си труд за историческите съдбини на еврейството, висок по концепцията си, с многобройни важни мисли. Прочетох го с интерес и ми беше от полза. Тъй като не разполагаше с канали, В. Л. ме помоли да направя фотокопие и да го изпратя — със завещанието: „Да се отпечата без никакви промени, поправки и съкращения.“ Направих го и го изпратих. Но все не идваше отговор, помислихме си — лентата не е получена (всъщност била получена), през 1972-ра направих втори екземпляр. Изпратих го. Но Зилберберг не бърза и до днес.
Отношенията ни с Теушите през последните години бяха добри, макар че предишното приятелство не се възстановяваше.
През май 1973-та Вениамин Лвович починал.
(През 1976-а Зилберберг издаде в Лондон една много смаяла ме книга с парткомовското заглавие „Необходим разговор със Солженицин“. Той ме упреква, че съм знаел, че архивът ми ще се пази у него: че уж по време на единствената ни среща „В. Л. започна тихо да ви говори нещо и чух как ви каза: «у него», сочейки ме с ръка, вие кимнахте“. Всичко това беше по-късна конструкция на самия Зилберберг: той поради разсеяност (не бих искал да мисля, че съзнателно) пренася срещата ни от 23 юни 1964-та (ясно си спомням, защото веднага след това заминахме за Естония да работим там през лятото) — на юни 1965-а. Но Зилберберг допуска и втора грешка: през 1965-а му бил предаден не моят „архив“, нормално пазен и затова с право предаван, а случайни откъслеци от него, които Теуш бе забравил да ми върне и поради това сега пробутал на Зилберберг. А върху тези две грешки Зилберберг изгражда много от обвиненията си, особено нравствените, към които лесно е склонен. За централно събитие той смята следствието по делото във връзка със статията на „Благов“ (впрочем — „отношението към нас не ни подсещаше за сталинските следователи“, „никой от тях не будеше остра неприязън“), а следователно бил смаян, че не съм се „втурнал“ тутакси да се съвещавам с тях „какво и как да правим по-нататък“. Впрочем Зилберберг пише: „Тогава не се стараех и не можех да се добера до същинската цел на обиска.“ (По необяснима причина Зилберберг е скрил в публикувания протокол на обиска фамилните имена на гебистите, жалко.) Но едва сега от книгата на Зилберберг научих за подозрителните посещения при Теуш преди това, в началото на 1965-а, на нарочно изпращани лица, ту „за уроци по математика“, ту „за технически превод“; и дори за прякото многочасово магнетофонно подслушване на откровен разговор между Теуш и Зилберберг на двора — В. Л. никога не беше ме предупреждавал за това и не стана по-стриктен. Зилберберг греши и като казва, че в секретариата на СП през 1967-а пръв съм бил споменал името на Теуш: споменах го тъкмо защото дотогава лекторите многократно му бяха кълцали сол на главата от трибуните и моето публично свързване на нашите имена заздравяваше положението му. Но книгата излиза далеч извън рамките на тия грешки, в нея се разгръща филипика срещу мен.
Заставайки пред мен в позата на поучаваш, след 15-минутно натрапено ми познанство с него той дава 150 страници спомени и разяснения, като се позовава на близки, непосочени от него „познати“, трети и четвърти лица, които били „разказвали“ не знам си какво на не знам си кого, — и с непрекъсната нетактичност ме поучава отвисоко, самоуверено ми чете безброй лекции по нравственост (като всички дребнодушни опоненти, без да пропусне да наблегне на публично изречените от самия мен разкаяния и откровености), а на всичко отгоре иска да ми окаже духовна помощ да постигна вътрешна хармония. Мен, безнадеждно разваления от ГУЛАГ пандизчия (същата беше позицията и на В. Лакшин), Зилберберг ме
