несравнимия ми топъл съкилийник Николай Андреевич Семьонов, с когото заедно съчинявахме на бутирските нарове „Усмивката на Буда“ (в „Кръга“ — Потапов), край Пермската ВЕЦ. Той ги прие и честно ги пазеше, докато после не ги изгорих лично. Второто — край Кизел, на лагерния герой Павел Баранюк (в „Пленници“ и в „Танковете“ — Павел Гай). Докато пътувах натам, не разбирах, че до Павел ще мога да се добера само с коли на МВД и че самият той е станал нещо като лагерен надзирател, но не го признаваше в писмата си; тази загуба е рана, до ден днешен необяснима, но разбираема: така са го притиснали след нашия екибастузки бунт. С капсулата с ленти в джоба като с бомба цял ден се въртях из Кизел — една от гулаговските столици, за да не би някак случайно по подозрение, при някакво нарушение да ме приберат многобройните тук патрули. Изобщо не стигнах до Павел и добре че така стана. Третото — в Екатеринбург, на Юрий Василиевич Карбе, благороден, винаги невъзмутим екибастузки другар, на когото имах вяра. Той също ги прие и също честно ги пази някъде в гората, заровени. През май 1968-а починал, едва ли не в един и същи ден с Арнхолд Сузи (и двамата бяха сърдечноболни, а през ония дни имало някакви слънчеви явления). И сега направи засечка паметта ми: дали той ми е върнал всичко и съм го унищожил, или онази лента до ден днешен е в уралската гора.
С отпечатването на „Денисович“ кръгът на моята кореспонденция, на познанствата ми, на задълженията ми и на събирането на материали нарасна експлозивно, съответно — и вниманието към мен на Зоркия зъркел, и все по-рядко можех да седна за подробни писма до Зубови, все по-малко неща да изразя в тях. Винаги, откакто се помня, съм вършил работа поне за пет души, но преди да се покажа на повърхността, още ми оставаха малки затишия за писма, за разговори. Сега те се изчерпаха. Вярно, през лятото на 1964- та Николай Иванович пристигна да сподели с нас с жена ми първото си пътешествие с неговия автомобил — от Москва до Естония. Всичко отново беше близко и ясно. Но той пак потъна в селището си — а то бе превърнато в „забранена зона“ (рейд на военноморския флот), получаваше се интерниране ниопаки: за да стигна до тях, сега трябваше да вземам пропуск от моето областно МВД. А самите Зубови все по-малко се движеха, Елена Александровна бе прикована към леглото си, Николай Иванович поради своето развиващо се оглушаване не можеше да слуша западните радиостанции. Двамата се бяха затворили в своя статичен свят, задълбаваха се в класиците, а от новото следяха само онова, което стигаше до тях, не винаги най- доброто. Опитът и темповете ни се раздалечаваха, подцензурната кореспонденция ставаше почти безсмислена: намеците не се долавяха, тълкуваха се неправилно.
През октомври 1964-та, през нощта, когато се научили за свалянето на Хрушчов, Зубови изгорили всичко мое, което пазеха, и ми съобщиха това с кодова фраза в писмо. Такава си ни беше уговорката: ако според тях възникне сериозна опасност — имат правото да изгорят всичко. Тогава не само на тях им се е струвало, че до няколко дена ще започне всеобщ разгром. През същите тия дни и по същата причина изпратих неоставената в Кизел ролка с филмчета на Запад (по В. Л. Андреев) и не се засегнах кой знае колко от тяхната клада: сега имах достатъчно екземпляри. Но така се случи, че от „Пирът на победителите“, единия от двата, ми остана единствен машинописен екземпляр.
След още една година при провала на архива у Теуш това даде сериозно отражение: останах без нито един ред от „Пирът на победителите“. Наистина, бяха го издали за служебно ползване в ЦК, може за бъдещето да оцелее при тях, но ми стана криво, че сега за мен „Пирът“ е загубен. През 1966-а се срещнахме с Николай Иванич в Симферопол, у тях не можех да отида. Попитах го всичко ли са изгорили, наистина ли всичко? Той ми отговори уверено. Единственото, което случайно бе оцеляло, се оказа ранният вариант на „Кръга“ и сега го изгорихме двамата в Симферопол, в печката. И през 1969 година Н. И. пристигна в Москва, дойде за Коледа, — пак същото, вече не се съмнявах, че съм се разделил с „Пира“ завинаги. А през 1970-а в едно негово писмо прочетох някаква неразбираема фраза, — че трябвало да посетя в Москва негова възрастна отдавнашна позната, но аз не се договедих (бяхме загубили коктерекската си нагласа, когато толкова лесно се разбирахме помежду си и ни учудваше тъпотията на свободните адресати; дългата разлъка бе въвела тъпотията и между нас). И не се наканих. През пролетта на 1971-ва Н. Решетовская, с която вече бяхме се разделили, си изкара в МВД пропуск и се отбила за няколко дена у Зубови да им погостува. Аз самият в писмо бях помолил Зубови да я посрещнат, като разчитах на тяхното смекчаващо благородно влияние. Тогава не можех да допусна в чии ръце ще бъде тласната бившата ми съпруга от нашия развод: че тя много скоро ще стане, че вече е станала за мен по-опасна от всеки шпионин — и защото е съгласна на всякакви съюзници срещу мен, и защото знае много тайни. Преди всичко тя взела от Зубови почти всичките ми писма до тях, тъкмо от онези години, когато беше ме изоставила — трябвали й, за да запълни празнотата в нейните мемоари. И пак на нея, също без да разбира в коя посока се движи тя, Н. И. й доверил да ми предаде тайната история и й продиктувал адреса.
Излезе, че внучето му, казахчето от Кок Терек, от безумната дъщеря, отгледано с големи мъки от старците, вече навършило 13 години, изостанало в развитието си и необикновено злобно, по време на краткото си завръщане от интерната за трудни деца (колко ли зор са видели, докато го настанят там! колко има да се кланяш и да умоляваш), след като се скарало със старците (заканвало се да ги убие, вече не за пръв път), в пристъп на злоба не се сдържало да разкаже на една съседка, че „старците са му в ръцете“, че тайно „държат антисъветска книжнина“ в мебелите, а то я е открило! Какво ли е щяло да стане със Зубови, ако момчето беше сколасало да направи донос — дори само изгонването им от селището на военноморската база, това най-меко и най-малко наказание, при тяхното състояние все едно щяло да представлява разгром. Но съседката веднага обадила на Н. И., той се втурнал — и открил една забравена от него пратка — и в нея „Републиката на труда“, „Пирът на победителите“ и други дреболии. Веднага ги прибрал на друго място. Внукът му открил изчезването, кълнял и лудеел. А Н. И. вече знаеше, че „Пирът“ трябва да се пази, — но сега е опасно да го държи в дома си, току-виж внукът му направи донос! И не знаел как да ми съобщи, нито можел да тръгне на път. И безстрашно го държал още няколко месеца! Толкова дълго се проточило, вече не му била по силите конспирацията, така весело започната в Кок Терек преди 17 години.
През лятото на 1970-а в Черноморское пристигнали на почивка познати на негови познати — на същия онзи латинист и античен историк Доватур — аспирантката Ирина Валеряновна и мъжът й Анатолий Яковлевич Куклин, съвсем млади хора, с малката им дъщеричка. Веднага атмосферата на душевна топлота, която винаги обкръжаваше Зубови като ореол, обгърнала и това младо семейство още от първото му пристигане тук и от първия ден на познанството. И сега с пълно доверие Николай Иванович им дал намерените мои ръкописи, за да ми ги върнат при удобен случай, а ако положението се напече — да ги унищожат. Поради естеството на съветския транспорт и бит от прекия влак Крим — Ленинград не можело да слязат в Москва. А когато Ирина веднъж била в Москва, изпратила ми бележка по Ростропович, но тя беше написана толкова мъгляво и толкова много хора се натискаха да се срещнат с мен за глупости, че не се откъснах от работата си, не й отговорих.
И ето че през юни 1971-ва моята напрегнато враждебна бивша съпруга, правейки си все още сметки да ме върне, веднъж, докато още се понасяхме, ми разказа цялата тази история и адреса. Постарах се да приема адреса с привидно безразличие (когато се завърнах от Ленинград, отговорих на въпроса й, че съм ходил там без никаква полза, че те отдавна са изгорили всичко). А само след два дена вече бях в Ленинград на „Сапьорная“, където в една стара сграда, в занемарения влажен сутерен тия симпатични млади хора цяла година бяха пазили и опазиха взривоопасните ми писания, които с плашещи думи се охулваха навсякъде по лекциите и във вестниците. „Пирът“ отново беше у мен!
Обикнах тия младоци. От съвсем друго поколение („инфантите“ — така ги закодирахме с Люша) бяха дошли те в моята литературна конспирация, която траеше вече четвърт век, и то само за един епизод, само една пиеса да спасят — а няма ли да платят това със съсипване на живота си? Поискаха да ми помагат и занапред; и двамата — историци, и на двамата им е непоносимо да съучастват в казионната лъжа, щеше им се поне с нещо да си прочистят белите дробове. Но, кажи-речи, нищо не свършиха, това беше порив, който надхвърляше техните възможности: скоро след това се роди и втората им дъщеричка, а безизходното мазе си е все същото, и Анатолий боледува, и се претрепва от работа, и пари нямат, — редно е не аз да търся от тях помощ, ами аз да им помагам. Последното, което чух преди екстернирането ми, беше, че са започнали да го тормозят в службата му, макар че това можеше и да не е свързано с мен.
А може да е било и заради мен. Специалната ми връзка с Н. И. беше разкрита най-малкото от Решетовская: тя побърза, още докато съм жив, да публикува спомени за мен и не пощади, открито отпечата (през 1972-ра, във „Вече“), че Зубови са били най-близките ми хора по време на заточението, че са чели всичките ми лагерни произведения и са укривали „Кръга“! А и аз продължавах да си кореспондирам открито с тях по пощата, дори през последната година им изпращах колети. (Веднъж Николай Иванович ми изпрати
