вътрешната страна каквото трябва, залепяше я (сума различни лепила знаеше и разработваше) и после пишеше външния текст — така че редовете да лягат върху вътрешните редове и да не прозират. Пощенските картички във всички цензури почти не се проверяват, те най-лесно минават. (Трябва да кажа, че съветските „свободни“ граждани се плашеха от такива конспиративни връзки и най-често не ги поддържаха.)
Цялата тая техника Николай Иванович я имаше на разположение в лагера, но не виждам да е свършила на някого работа. По едно време той се запознал с московския учен литературовед Алфред Щьокли, който му казал, че ако знае как да крие, би писал в лагера повест за времето на Спартак — по аналогия (както пишат повечето смелчаци в съветската литература), че щял да описва робската психология, изхождайки от езическата. Н. И. веднага му предложил блестящ начин за пазене: не чрез криене на листовете в подвързии (за това много подвързии щели да потрябват), а чрез слепване на подвързии от много ръкописни листове с такова лепило, че при разлепянето написаното да се запазва. Проверили — превъзходно. И Щьокли започнал да пише. Събрали се листове колкото за една подвързия — Н. И. ги слепвал и ги държал съвсем открито пред лагерните пребърквачи. После Щьокли го прехвърлили в друг лагер или той още преди това се отказал от замисъла си, — но всичко написано от него Н. И. не само че запазил, ами и го изнесъл от лагера, докарал го до заточението и после писал на освободения Щьокли в Москва: елате си го вземете! Щьокли му отвръщал с любезни увъртаници. Аз много съчувствах на този таен автор, мой събрат. Мислехме, че в писмата той не схваща намеците и смята, че съкровището му се е затрило. През 1956-а и аз заминах за Москва, Николай Иванович ми възложи да издиря Щьокли и да му кажа всичко с думи прости. Уви, реабилитираният, с възстановена научна кариера, пак в собственото си жилище на „Петровка“ Щьокли беше загубил интерес към лагерните си драсканици: какъв ти робовладелски строй? Цялата тази история ми заприлича на Лермонтовия предан и пренебрегнат Максим Максимич.
В Кок Терек, на заточение, Н. И. пристигнал няколко месеца преди мен, с жена му го разделили, нея я изпратили в Красноярския край (не по чекистки умисъл, а по меверейска небрежност), тук я прехвърлиха една година по-късно. Домъкна се при сина си и престарялата му майка, заради която ги били тикнали в лагер, — и пристигна едната от дъщерите му, вече на ръба на пълното безумие, но всичко това се случи по- късно. А засега той живееше сам — вече съвсем побелял, но лесноподвижен като младо момче, кльощав, дребен, винаги широко усмихнат, — а толкова ясноок, че само един негов поглед да пропуснеш, после ще те е яд. Срещнахме се в районната болница, където бях настанен с неясна болест, която ме налегна веднага след освобождаването ми (това бяха едногодишни ракови метастази, но още никой не беше ги определил, тъкмо Н. И. пръв заподозря), но не ме лекуваше, срещнахме се като затворник със затворник. А скоро след изписването ми веднъж вървяхме из аула, отбихме се в чайната да пием по една бира, поседяхме, и двамата бекяри: той чака жена си, моята към края на на престоя ми в лагера ме напусна. Тогава Н. И. караше 58-ата си година (в съзвучие с нашия прочут параграф, къде ли не ни преследваше тоя номер!), — аз 35-ата, но в завързалото се помежду ни приятелство имаше нещо юношеско: и в тази наша безсемейност, и в юношеските характери на двама ни, и в усещането за онова ранно прекрасно започване на живота, което завладява освободения арестант, и дори в степната казахстанска пролет с цъфтежа на ароматния джингил и на магарешките тръни — на всичко отгоре първата пролет след смъртта на Сталин, последната пролет на Берия.
Но колкото по-голяма беше възрастта на Николай Иванович от моята, толкова по-голям беше и оптимизмът му: да започваш живота си на 58, когато предишния ти живот все едно че го няма. Всичко е разрушено — а още не си живял!
Аз винаги съм преценявал хората от първата среща, от пръв поглед. Николай Иванович толкова бързо ме очарова, така ми разтвори стегнатите гърди, че бързо реших да му се разкрия — беше първият (и последният) по време на заточението ми. Вечерно време започнахме да ходим извън селището, сядахме на брега на една пресъхнала вада и аз му рецитирах ли, рецитирах от моя стихотворен (а вече и прозаичен) запас, проверявайки доколко ще му хареса. От влизането ми в затвора това беше моят девети слушател, но неочакваната му реакция бе първа: не похвали и не критика, а смайване — как си съсипвам мозъка, носейки в себе си всичко години наред. Аз изобщо не си представях друго хранилище освен моята памет, вече бях свикнал с напрягането й, с вечните повторения, — а той се нае да ме разтовари. И след няколко дена ми подари първото приспособление — поразително по своята простота, обикновеност в най-оскъдната обстановка, затова намиращо се извън подозрение, а на всичко отгоре леснопреносимо: малко шперплатово сандъче за колет, което в големите градове не струва, кажи-речи, нищо, а в заточение няма откъде да го купиш и естествено е заточеникът да го пази, да го използва за прибиране на дреболии, пък и не се и къса от оскъдната мебелировка и пръстения под. А дъното на това сандъче беше двойно, само че шперплатът не се огъваше и единствено ръцете на гинеколог можеха от двете страни да съотнесат чрез опипване, че двете дъна не съвпадат. Освен това две гвоздейчета се оказаха не заковани, а добре натикани. Те бързо се измъкваха с плоски клещи, преграждащата летвичка изпадаше и се отваряше тайната кухина — желаната тъмна дълбочина, стотина кубически сантиметра пространство, хем уж на територията на СССР, ама неконтролирано от съветската власт. Бързо напъхваш, бързо изваждаш, лесно осигуряваш да не мърда и да не шумоли. При моя почерк, издребнял поради необходимостта, този обем ми беше достатъчен, за да запиша произведенията си от петте лагерни години. (В главния текст на „Телето“ написах: „една щастлива чужда мисъл и помощ“, но така, като че ли това е станало след заминаването ми за Ташкент, — пример за изопачаване, целящо да не изложа Николай Иванович на опасност. Откакто ми бе направен този подарък през май 1953-та, постепенно започнах да записвам моите 12 хиляди реда — стихотворенията, поемата, двете пиеси.)
Изпаднах във възторг, почувствах се освободен, кажи-речи, толкова, колкото при излизането ми от лагерната порта! И грееха очите на Н. И., и усмивка разшири побелелите му мустаци и брада: влезе в работа, не отиде на вятъра конспиративната му страст! Голям късмет беше това: в селище, където политическите заточеници са по-малко от четирийсет души, а руснаци няма и десетина, самодеен автор веднага да се натъкне на роден самодеен конспиратор! Не е ли чудо това?
По-късно Н. И. ми измайстори тайно скривалище и в грубата маса. Обемите за криене растяха, достъпността беше бърза, а колко улесни това нелегалното ми писателство: в последната минута преди да тръгна за училище, скривах всичко в усамотената си колиба с малко катинарче, с паянтови черчевета, и отивах за дълги часове съвсем спокойно: нито крадец ще се полакоми, нито агент от комендатурата нищо няма да намери, няма да разбере. И въпреки огромната ми (двойна) училищна натовареност, сега сколасвах всеки ден да надникна в моите листчета, всеки ден да понапиша нещо, а неделен ден — от сутрин до вечер, ако не ме погнеха на колхозна работа, — и не прахосвах всеки месец по една седмица за преговор и ново заучаване. Вече можех и да дообработвам текстовете си: виждах ги с несвикнали очи и не се страхувах, че промените ще подкопаят паметта ми.
Помощта на Николай Иванович през най-самотните минути от моя разгромен съсипан живот и съчувствието на пристигналата през есента Елена Александровна бяха поток от топлина и светлина, които ми замениха цялото останало човечество, от което се криех. Е. А. пристигна, а аз очаквах разрешение да замина — за раковия диспансер, почти сигурен, че ще умра. Сурово беше познанството ни и толкови делово си говорехме за скорошната ми смърт и как да се разпоредят те с имуществото ми. Реших да не оставям ръкописи в дома им, за да си нямат главоболия, но в моя двор зарових бутилка с лагерната ми поема и пиесата и единствен Н. И. знаеше мястото. От ташкентската ракова клиника (по-късно от Торфопродукт, после и от Рязан) им пишех чести, обилни, сочни писма, каквито след това никога през живота си не съм писал.
И двамата Зубови спадаха към онази по-добра половина от човечеството, която до гроб няма да забрави престоя си в лагера и го смята за висш урок по живот и мъдрост. Това ме накара да ги възприемам като роднини, а по възраст (Н. И. беше малко по-млад от покойния ми баща), кажи-речи, като родители, а и не на всеки човек с неговите родители не му е толкова интересно и весело, както на мен ми беше с тях, — все едно дали си кореспондирахме с бележчици в кучешки гердан (кученцето много интелигентно тичаше между къщите ни), дали ходехме заедно в селското кино или седяхме в тяхната глинена беседка на края на голата степ. И по-откровено, отколкото сега е прието с родители, заедно се вайкахме, че не бива да се женя заради ръкописите си, и прехвърляхме няма ли начин все пак да се намери някоя.
Когато през пролетта на 1954-та бях награден с оздравяване и в радостен полет написах „Република на труда“, имах предвид почти само тях и тъкмо на тях, на тия стари затворници и благословени мои приятели,
