— Аз съм заместник главният прокурор на СССР — Маляров!
У Сахаров бях го чел. Но Сахаров не беше написал, че е толкова дребничък. От текста му ще речеш, че е номенклатурна канара, Скалозуб.
Но — не се тутка, делови е. А може пък да не му се диша въздуха в една стая с мен и затова бърза:
— Ще ви прочета постановлението…
Не съм запомнил той ли „утвърждава“, или лично главният прокурор, но е „постановил“ един нищо и никакъв старши съветник по правосъдието, същият онзи Зверев, с разкошната шуба — у нас идваше едва ли не като милиционер, а сега, виж ти, върши работата на цяло политбюро:
— За… за…. Предявява ви се обвинение по член 64-ти! (дали има там буква или раздел?).
Аз — с одряман глас, аз — със селяшко невежество:
— Тоя новия кодекс… (нали е едва от 13 години) …изобщо не го знам. Какво фигурира в тоя 64-ти?
А в добрите стари времена, докато беше жив татко Сталин, като излежиш десетка, посред нощ да те събудят, ще цитираш която и да е подточка в тъмното наизуст.
Маляров се опули рачешката:
— Измяна на родината!
Не се помръдвам.
(Петимата са седнали зад гърба ми — дали чакат, че ще се нахвърля върху прокурора?)
— Разпишете се! — обръща листа към мен, подканва ме да ида до бюрото му.
Без да се помръдна, отдавна премисленото, всяка дума е претеглена:
— Нито във вашето следствие, нито в съда ви няма да взема участие. Правете всичко без мен.
Вероятно го е очаквал. Не се учудва кой знае колко:
— Само да се разпишете, че ви е съобщено.
— Казах.
Не се препира с мен. Обръща листа и слага подписа си.
Ох, как ме притискаше следователят преди 29 години, мен, неопитния, защото знаеше, че във всеки човек има неизцеден обем. И колко хубаво е да покажеш, че си скала, изобщо не се опитват, не посягат да те притиснат, не пробват. Следствието няма да е трудно: изобщо няма да си напрягам ума. Всички, всички до един ги предупреждавах: говорете, стоварвайте върху ми каквото си искате, с мен противоречия никога няма да имате, защото не ще отговоря на нито един въпрос.
Тъкмо така трябва. Това е най-добрата тактика.
Край. В същата последователност — стават зад мен, ставам аз, един офицер отпред, един офицер отзад, през двата вестибюла — ръцете отзад! (не рязко, меко-подсещащо). Можех и да не го правя, разбира се. Но аз събрах ръце зад гърба си. За мен ръцете отзад, ако искате да знаете, ме правят дори още по- уверен: какво да се препирам с вас, да се правя на недобит цивилен, за мен ръцете отзад — мигновено ставам железен политзатворник, сливам се с милиони хора. Не знаете колко много ей тази кратка безсмислена разходка под конвой повдига самочувствието на политзатворника.
И ето ме вече в килията. Момчетата: „Е, какво?“
Да им казвам ли, да не им ли казвам?…
Наистина не помня: до петнайсет години са ми в кърпа вързани. Но, разбира се, съществува и разстрел.
Да, събраха кураж, не го бях очаквал от тях. Хайде върви измисляй варианти. И най-мъдрият си е малко прост.
((Сега по минути не може да се възстанови. Но повикването при Маляров беше още преди 9 вечерта. Обадили се на жена ми: „Мъжът ви е задържан“ — в 9,15. Заявката на нашия посланик до Министерството на външните работи на ФРГ, че утре заран ще дойде с важна декларация, била пусната доста късно вечерта по европейско време, значи — още по-късно. (Това е още една задачка за тях: да намерят страна, която ще се съгласи да им сътрудничи, да ме приеме. И как да редактират молбата. (Бел. от 1978 г.)) Тази съпоставка не изключва, че през първите ми затворнически часове и когато ме е викнал Маляров — още не са били решили до последната точка изгонването ми. (А ако са го били решили — за какво им е трябвал членът от наказателния кодекс?) Дали не са си оставяли шанса, че ще трепна — и ще могат да започнат да цедят от мен отстъпки? Ако е правена такава сметка, то моята мързелива каменност я е смазала.
Полукултурен глас от слушалката предложил на жена ми да иска сведения за мен утре заран от следователя Балашов, същия онзи, при когото уж ме викаха. Това е положението, арестуван съм. Затворила телефона — и отново вече други набирали, разнасяйки новината по Москва.))
Най-сетне обявиха през хранилката отбой. Хайде сега по-бързичко, в това навремето бяхме се изпраксали: одеялата са развити, якето се смъква, панталонът се смъква, но нека е по-наблизо: наистина е студено, свиха ми кожухчето и вълнените чорапи тия гадове! Да не се туткам. Толкова бързаха да ми съобщят обвинението, че утре току-виж още от заранта започнат следствието. И в общите движения, в суматохата, незабелязано, обувките — муш под възглавницата! стара затворническа хватка — за опазване, а сега ми трябват и за височина. Крушката ме заслепява, ще си затуля очите с пешкира, в Лубянка това не се забраняваше. А ще поискат ли да си извадя ръцете отвън? — може и да не поискат. Да заспивам! Ще дишам дълбоко-дълбоко-дълбоко. (Какво ще дишам? в килията не е въздух, вече бях забравил, че има такъв.)
Не, кучият син забеляза, че под кревата ми е празно, издърпа хранилката:
— Свалете си обувките на пода!
Дълго нагласях възглавницата си без тях. После задишах дълбоко. Заспах.
((Децата не могли да заспят, плашели се от шума, от светлината, от многото гласове. Прииждали нови и нови хора, Сахаровата група от прокуратурата. (Но все пак това изобилие на безстрашни съчувстващи в жилището на арестуван е белег на новото време! Спукана им е работата на болшевиките, откъдето и да го погледнеш!…) От нас Сахаров отговорил на канадското радио: „Арестуването на Солженицин е отмъщение за неговата книга. Това е гавра не само с руската литература, а и с паметта на избитите.“ У дома со обаждали Стокхолм, Амстердам, Хамбург, Париж, Ню Йорк, гостите ни вдигали слушалката, потвърждавали подробностите. А имали наум: щом арестуваха неприкосновения Солженицин — кого ли сега няма да арестуват? кого ли ще забършат утре?…
Който не е запознат с конспирацията, няма да сподели тези мъчителни колебания: къде ще е най-добре да се пазят ръкописите? Да ги изнеса ли? Да ги оставя ли? Сега имаме толкова много гости — дали да не ги раздам? Всичките надали ще ги арестуват. Изтърва ли този момент — утре ще довтасат и ще задигнат всичко. Но да ги раздам — значи да погубя хора. И ще мога ли после да ги събера? Нейсе, докато не се проясни ситуацията, нека се надявам на домашните скривалища.))
Вечерно време лесно се заспива, трудно е да заспиш след първото събуждане. Всичко лошо, което ти се е случило през деня, изплува при събуждането — и ти гори гърдите, гори ти сърцето, как да заспиш?! Не въздишките, не мятането на моя чейнчаджия зад главата ми, не пушенето му през цялата нощ, не дяволската крушка, която ме заслепява, — а моите криви сметки, моите грешки, откъде ли се промъкват те в нощния мозък, в каква последователност ми се поднасят?!
Най ме изгаряше: как ли върви обискът там, у Аля? Снощи май ми дойдоха твърде много впечатленията и събитията или пък се бях гипсирал — за домашния обиск не сколасах да се разтревожа. А сега — все за него си мисля — и все заради моите грешки. Защо им отворих вратата?! Можехме да имаме половин час за изгаряне, за подготовка, за споразумяване. Защо побързах да изляза? Останаха почти всичките, ония, осмината, после не ги видях, същият Зверев ли ръководи обиска там? Как можа да съвпадне така: двата „Социализма“ наведнъж — и Шафаревич към тях на всичко отгоре. Чантата си той може и да не даде, но един екземпляр остави на бюрото ми и вече няма как да го скрие! Добре, че взе моите статии за сборника, но другите екземпляри са си направо на бюрото, и проектите на колко още автори, и то полузавършени, майчице, затри се „Изпод канарите“, три години ги подготвяхме — и всичко отива на вятъра. Да. А писмата от Запада? — те са си просто върху бюрото, изобщо няма нужда да ги търсят, достатъчно е да се пресегнат! никога нито едно не хванаха, а т е з и ще ги прочетат, всички карти сваляме!… Много неща може да има там… И поправките към „Писмото до вождовете“, направени предната нощ. И още по-лошо! Последното
