той заговори като художник, който правеше забележки и предложения, далечни от редакционните цели, а за кандидат-член на ЦК и направо невъзможни:
— Изкуството съществува на тоя свят не като оръдие на класовата борба. Щом то научи, че е оръдие, вече не може да стреля. В преценките си за това произведение ние сме свободни: все едно че сме на онзи свят, не разсъждаваме — ще мине ли, няма ли да мине… Четем ви не с редакторско, а с читателско око. Това е щастливо състояние за редакторската душа: иска ти се да дочетеш произведението час по-скоро… Съвременността му е в това, че събуденото народно съзнание дири нравствена сметка… Не било завършено. Великите произведения винаги съдържат черти на незавършеност: „Възкресение“, „Бесове“, че къде ли го няма това?… Ние искаме да напечатаме тази повест. Ако авторът поработи още над нея — ще я пуснем и ще я браним според силите си и дори повече!
Така той внезапно наклони везната в полза на „младите“ (те бяха го трогнали с пламенните си речи) и против своитв заместници (макар че очевидно беше им обещал друго).
И веднага след това, на същото заседание, заговори съвсем други неща: ту — за съветската власт; ту — „заглавието щи махнем“, без да пита няма ли насрещни мнения. Ту прекъсваше отговора ми с държавнически реплики, с покровителствен тон и в политиката, и в майсторството. Беше абсолютно сигурен, че във всички обсъждани въпроси е по-вещ от присъстващите, че само той проумява пътищата на развитието на литературата. (Толкова извисено умееше да разсъждава! — а и днес не се сдържа да не помърмори: „пуснал си брада, за да…“ — не знаеше, че брадата е вече втора… Това беше не просто мърморене, а подчиненост на личното му мнение спрямо мнението на компетентните органи.)
Възразих на всички най-подробно, но само защото бях сколасал да запиша добре всичките им изказвания и те все едно бяха пред мен на листа. Само на едно местенце се запалих: какви отстъпки се искат от мен? Русановци са милиони, юридически съд над тях няма да се провежда, толкова по- задължителен е съдът на литературата и обществото. А без това нито литературата ми трябва, нито ми се ще да пиша.
Нито в бълнуванията на Русанов, нито в „отдела за досиетата“, нито в навиците на „новата класа“ не се канех да правя отстъпки. А инак през всичките часове на това обсъждане забелязах у себе си незаинтересованост: все едно че не ставаше дума за моя книга и ми е безразлично какво ще решат.
Работата беше в това, че самиздатските батальони вече крачеха!… А в легалното печатане бях престанал да вярвам. Но докато маршируването на батальоните не е стигнало до кабинета на Твардовски, трябваше да натискам. Още повече че предвиждах втора част „да става още по-малко печат“.
Не, те не искат от мен да махна отдела за досиетата или чертите на новата класа, или комисията по чистката, или заточаването на цели народи. А ленинградската блокада можеше да се раздели поравно между Сталин и Хитлер. Главата с Авиета с въздишка засега да махна. Най-безсмислено и най-неприятно ми беше да променя заглавието. Нито едно не вършеше работа.
Все пак се покорих и след седмица върнах в „Новый мир“ подстригания ръкопис и в скоби за най-краен случай посочвах на Твардовски резервно заглавие (нещо като „Болница на края на алеята“, така размазваха те всичко подред.)
След още една седмица се състоя новото редакционно обсъждане. Не знам дали случайно, дали не случайно, но ги нямаше нито Лакшин, който смяташе, че е грехота да се държи ръкописът под ключ, нито Мариямов с нравствения дълг той да бъде предоставен на читателя. За сметка на това всички противници бяха тук. Днес те бяха много сдържани, изобщо не се гневяха: нали вече бяха пречупили гръбнака на Твардовски там, зад сцената.
Сега започна А. Т. — смутено, раздвоен. Първо неуверено ме обвини в „козметично“ недостатъчно редактиране (за сметка на това сега Дементиев с много спокоен тон се застъпи за мен — о, лисицо! — че и редактирането ми било доста съществено, и произведението станало завършено… поради изхвърлянето на главата!). Сега А. Т. настояваше съвсем да съм махнел и смекчения разговор за ленинградската блокада, и разговора за искреността. Но веднага след това рязко отхвърли всички заобикалки и каза:
— Външни благоприятни обстоятелства за печатане сега няма. Невъзможно и рисковано е да предлагаме повестта поне през тази година. (Като че ли през идната „юбилейна“ 50-годишнина от Октомври ще е по-лесно!…) Искаме да разполагаме с такъв ръкопис, където бихме могли да отстояваме всяко място от него, защото го споделяме. (Доста тежко изискване: авторът изобщо ли не бива да се различава от редакцията? предварително ли трябва да се нагажда към нея?) А Солженицин, уви, е същият, какъвто си беше…
И дори надвисването на лагерната тема над раковата болница, което предния път бе обявено от него за съвсем естествено, сега беше наречено „литературно, както Гросман пишеше за лагера по слухове“. (Аз за лагера — и „по слухове“!) Освен това „редакцията трябва да пусне ръкописите, които са се залежали“. (Ставаше дума за Бековия роман за Тевосян и за Симоновите „Дневници“. Но и тях ги рязнаха.) Но в противоречие с всичко казано дотогава А. Т. обяви: редакцията смята ръкописа за „общо взето, одобрен“, веднага подписва договор за 25%, а ако имам нужда от пари, после ще го направим на 60%. „Пишете втората част! Ще почакаме, ще видим.“
Втората част я пишех и без те да ми казват. А засега ми се предлагаше да получа пари за това, че първата ще бъде напъхана в ковчега на сейфа и, то се знае, според правилата на „Новый мир“ и в съответствие с личните претенции на А. Т. към мен, никому нито ред, нито дума, да не давам на „Раковата болница“ да живее, докато някой дъждовен ден не дойде полковник от Държавна сигурност и не я прибере. Това решение на редакцията искрено ме облекчи: всички поправки можеха да се унищожат незабавно, повестта да се възстанови както вече я тракаха на машини и си я предаваха от ръка на ръка. Отпадаше грижата ми: как да издържа новото избухване на А. Т., когато той разбере, че повестта е тръгнала. Бяхме свободни един от друг!
Но не заявих всичко това драматично, защото лагерното възпитание ни повелява да не декларираме предварително намеренията си, а да действаме веднага и мълком. И казах само, че засега няма да подпиша договор и ще си взема ръкописа.
Като че ли от съчетанието на тези две действия редакцията би могла да разбере! — но те нищо не разбраха. Сторило им се е, че съм се покорил, признал съм си вината и сега ще продължа да работя, смятайки, че не заслужавам дори договор. Пак бях станал за тях овчицата на „Новый мир“!
Но преди да се мине и месец, Твардовски чрез роднините на жена ми Туркини спешно ме викна. Както винаги „не ме намериха“, но на 3 август се озовах в Москва и научих: до А. Т. е стигнало, че моята „Ракова болница“ върви и че той е страхотно разгневен; само иска да се увери, че не аз, разбира се, съм го пускал (нима би посмял?!…) — и тогава ще знае кого да изгони от редакцията! (Беше заподозряна трудолюбивата Берзер, безкрайно вярното конче на „Новый мир“, което неуморно теглеше каруцата.)
Той беше поет и цекист, който мислеше държавнически: невъзможната за четене, дори за показване на цензурата „рискована“ книга, написана обаче под съветско небе, вече беше собственост на държавата — и не можеше по каприза на възглупавия автор ей т а к а да се дава за прочит на хората!
А аз си мислех, че е тъкмо обратното! Наближаваше да стане година от провала ми, но дори в моята невъзприемлива глава се проясни тяхното и моето положение: че аз няма, няма, няма какво да губя! Че открито, без да се тая, без да се отричам да я давам наляво и надясно, „Болницата“ за мен с нищо не е по- опасна, отколкото онази лагерна пиеса, която вече цяла година е прибрана на Голяма Лубянка. — Вие ли ги раздавате? — Да, аз ги раздавам!! Аз съм ги написал, аз ги раздавам! Не ме интересуват всичките ви издателства! — моята книга се разграбва, четат я и преписват на машина по цели нощи, тя ще стане литературен факт, преди да зяпнете! Я нека се опитат вашите ленински лауреати така да разпространяват своите ръкописи!
Ето, ето в какъв смисъл било казано: „Дойде ли беда, не се гнуси и от нея!“ Бедата може да ни отключва свободата! — стига да съумееш да разгадаеш тази беда.
За моята сила ми беше говорил навремето Дьомичев — тогава не го доразбрах. Сега с едногодишното си бездействие самите власти ми показаха каква е силата ми.
Разбира се, не се явих на повикването на Твардовски, а му написах следното:
„…Ако Ви е развълнувало, че повестта стана известна не само на редакцията на «Новый мир»…, би трябвало да изразя учудване… Това е право на всеки автор и би било странно, ако сметнехте, че трябва да ме лишите от него. Освен това не мога да допусна «Раковата болница» да повтори печалния път на романа: първо неопределено дълго очакване, молби към автора от страна на редакцията на никого да не го дава за
