КГБ). Не бях разпитвал за тоя ред навремето, а сега изобщо не исках да зная за него. Новата ми роля се състоеше в екстериториалността и безнаказаността.
С. Комото по обичайния начин изпратил молбата си за интервю до мен, а втория екземпляр — до Външния отдел. Там дори не се сепнали: нали отдавна съм се отказал от всякакви интервюта. А аз — аз тъкмо това исках от година и нещо насам, още от провала: да заявя в интервю какво се върши с мен. И ето че внезапната помощ дойде: японски кореспондент (уж не е криминален западен, но същевременно си е съвсем западен) ме молеше да му отговоря писмено на пет въпроса, ако не пожелая да се срещнем лично. Даваше ми московския си адрес и телефон. Дори само тези пет въпроса напълно ми вършеха работа: там вече имаше въпрос за „Раковата болница“ (значи слухът достатъчно се е разнесъл) и за моите „творчески планове“. Подготвих писмения отговор. [Вж. Приложение 1.] Все пак да тръгна към пълна експлозия — да обявя на цял свят, че са ми арестувани романът и архивът, не се престраших. Но изброих няколко мои произведения и написах, че не мога да си намеря издател за тях. Щом един автор преди три години са си го дърпали от ръцете и са го издавали на всички езици, а сега в родината си не може да намери издател, нима може да остане още някаква неяснота?
Но как да предам отговора си на кореспондента? Да го изпратя по пощата? — сигурно ще го спрат, а аз дори няма да знам, че не е стигнал. Да помоля някой приятел да иде и да пусне писмото в неговата пощенска кутия на стълбището? — сигурно в тяхната специална сграда стълбището се наблюдава и фотографира (още не знаех: долу има милиционер и изобщо не пуска). Значи трябва да се срещнем, а щом ще се срещаме, защо да не дам и устно интервю? Само че къде да се срещнем? В Рязан няма да го пуснат, в Москва не мога да излагам на опасност ничие частно жилище. И избрах най-нахалния вариант: в Централния дом на литератора! В деня, когато обсъждахме там „Раковата болница“, достатъчно добре огледах помещенията, обадих се от автомата на японеца и му предложих интервю на другия ден по обед в ЦДЛ. Тази покана звучеше много официално, вероятно той е смятал, че аз съм съгласувал всичко където трябва. Обадил се на преводачката си (разбира се, проверена в ГБ), тя поръчала в АПН (Агенция по печата „Новости“. — Бел. пр.) фотограф за снемане на интервюто в ЦДЛ, това също звучало много официално, и у АПН не можели да възникват съмнения.
Дойдох в ЦДЛ половин час преди уреченото време. Беше делничен ден, от писателите — нито един, от вчерашното оживление и строгост — нито следа, работници внасяха столове през широко отворената външна врата. Вместо чернокос японец влезе едно много светло руско момиче и се запъти към масичката на администраторката, дочух фамилното си име, пресрещнах момичето и го помолих да викне японците (излезе, че те били двама и ме чакали в колата). Портиерите бяха същите, които вчера ме видяха във вестибюла в центъра на вниманието, и за тях прозвуча авторитетно, когато казах: „Те идват при мен.“ (После научих, че за влизането на чужденци в ЦДЛ се искало всеки път специално разрешение от администрацията.) Поканих ги в уютното фоайе с килими и мека мебел и изразих надеждата, че скромността на обстановката не ще бъде пречка за деловата ни среща. Точно тогава запъхтян дотича и фотокореспондентът от АПН, домъкна тукашните ЦДЛ-ски огромни светкавици и започна двайсетминутното ни интервю на светлината на светкавиците. Администрацията на дома видя незапланираното мероприятие, но неговата импозантност, важност, а значи и разрешеност, не подлежаха на съмнение.
Комото доста добре говореше на руски, така че преводачката беше само за щат, тя нищо не превеждаше. В края на срещата се изясни и това обстоятелство: Комото каза, че той самият бил изкарал три години в наши сибирски лагери! Е, щом е зек, може би много добре е разбрал ментата в нашата среща! Още повече пък трябваше да е разбрал всичко недоизречено. Сбогувахме се сърдечно.
Но ето че се мина една и втора седмица след Нова години, а транзисторът не донасяше в моето уединение дори и чотвърт отзвук, дори една фразичка от моето интервю. Всичко ли е отишло на вятъра? Какво е станало? Попречили ли са на Комото, заплашили ли са го? Или главният редактор на вестника не е поискал да разваля общата обстановка на смекченост на японско-съветските отношения? (Тяхната радиостанция на руски език се изразяваше сладникаво-угоднически.) Само едно не допусках: интервюто да е било отпечатано в срок и изцяло, в пет милиона екземпляра, в четири вестника, на четвърт страница, нищо че с японски йероглифи — и да не го е забелязал на Запад нито един човек! Във връзка с „културната революция“ в Китай всеки ден всички радиостанции по света се позоваваха на японски кореспонденти, значи все пак преглеждаха вестниците им — а моето интервю никой да не го забележи! Говореше ли това за краткотрайността на земната слава, значеше ли, че Западът отдавна пет пари не дава за някакъв си руснак, който беше ги гъделичкал в продължение на две седмици със зле преведения си бестселър за живота в сталинските концлагери? Като нищо можеше да е така. Но ако се мернеше някъде, па ако ще и в Полинезия или Гвинея, съобщение, че ляв гръцки деец не е намерил за един свой абзац издател в Гърция — тутакси Бертран Ръсел и Жан-Пол Сартър, и всички леви лейбъристи направо щяха да викнат, щяха да изразят недоверие на английския министър-председател, да изпратят проклятие на американския президент, международен конгрес щяха да свикат за анатемосване на гръцките палачи. А че един руски писател, недоудушен по времето на Сталин, продължават да го душат по време на колективното ръководство и той скоро ще предаде Богу дух — това не можеше да наскърби левичарския им мироглед: щом душат в страната на комунизма, значи е необходимо за прогреса!
В многомесечно и пълно усамотяване — колко хубаво ти върви работата и ти текат мислите! Същинските размери, тегла и съотношения на предметите и проблемите толкова добре се напасват. Завладян от безспирна работа, през тази зима открих, че през четирийсет и деветата година от живота си аз ще завърша моето „n-1“ произведение — всичко, което съм се канил да напиша през живота си, освен последното и най-главното — „Р-17“. Този роман от трийсет години насам — от края на 10-и клас, се обмисляше, прехвърляше, отлежаваше и натрупваше в главата ми, винаги беше главната цел на моя живот, но още практически не е започнат, винаги нещо пречеше и го изместваше. И чак през пролетта на 1967 година ми предстоеше най-сетне да досегна заветната работа, от която чак дланите ми пламваха, щом започнех да прехвърлям онези книги и онези бележки.
И ето че сега в Скривалището, в почти невероятната за нашия век тишина, гледайки елите, по богоявленски натежали от неподвижен сняг, ми предстоеше да направя един от най-важните си жизнени избори. Единият път беше да повярвам във външното си неутрално благополучие (не ме закачат) и колкото неустойчиви години като сегашната да са ми отредени — да продължавам да седя колкото може по- безшумно и да пиша, да пиша главната си история, която никому досега не са дали да напише и която кой ли и кога ли ще напише? А за тази работа ми трябват седем или десет години. (Неоправдани са ми били надеждите. Невъзможно е и за двайсет години. И дори изобщо, изцяло е невъзможно. (Бел. от 1978 г.))
Вторият път: да разбера, че така могат да се изкарват година-две, но не седем. Сам да продължа да взривявам това външно измамно благополучие. Да измъкна щраусовата си глава изпод камъка. Защото Железния Шурик също не дреме, промъква се там, по криволичещите улички, към властта и една от първите му работи ще е да ми откъсне ей тая глава. Та значи в навечерието на най-любимото ми дело — да захвърля перото и да рискувам. Да рискувам да загубя и перото, и ръката, и гласа, и главата си. Или — така безнадеждно и така гръмогласно да си разваля отношенията с властта, че да мога тъкмо чрез това да се укрепя? Не ме ли тласка тъкмо натам съдбата? Нека не я карам да повтаря предупреждението си. Много десетки години всички ей заради такива лични сметки и най-важни собствени работи — всички си пазехме гърлата и не умеехме да викнем, преди да са ни натикали в торбата.
Още от есента знаех, че конгресът на писателите пак е отсрочен, този път за май. Тъкмо навреме! (Ако беше през декември — нямаше да се откъсна от Скривалището, от „Архипелага“, нямаше да го има писмото ми до конгреса.) Щом интервюто не помогна — оставаше ми само писмото до конгреса. Само че повече неща да спомена сега и да викна по-смело.
Безкрайно тежки са всички онези начала, когато простото слово трябва да помръдне материалната инертна канара. Но няма друг път, щом цялата материя вече не е твоя, не е наша. А все пак и викът понякога предизвиква лавини в планините.
Е, нищо, че ще ме пораздрусат. Може би само грабнат от потресения, ще разбера сътресението на душите през 17-а година?
Не орисията търси главите, главата сама си търси орисията.
А най-близката ми сметка беше — да се утвърдя още с довършването и разпространяването на втора част ип „Раковата болница“. Когато тръгвах, за да изкарам зимата тук, я оставих почти завършена. След завръщането ми в шумния свят ми предстоеше да я довърша.
