за нещо, иска го начаса, не може да изтрае. А. Т. се примирява, когато спънката идва от началствата, но не и ако е от подчинените му. А на всичко отгоре: хубав номер измислил, в моя полза — и аз, не щеш ли, отблъсквам протегнатата за помощ ръка.
Толкова са ни различни орбитите, че никога не можем да се разберем.
Впрочем същия ден чух с едното си ухо (май от Берзер) и се смаях: още една пълна изненада — Твардовски изобщо не е възмутен от писмото ми до конгреса, дори е доволен от него! Не, не го бях проумял този човек! Четири глави спомени написах за него, а не съм го проумял. Представях си, че ще ревне от гняв, че ще ме прокълне навеки заради моята вироглавост. (Но ако се замисли човек, всичко е ясно: все пак не се оплаквам на Запада, не от Запада търся закрила, а тук, у нас, вътре цапардосвам по мутрата. Това според разбиранията на А. Т. бива. И просто според естеството на юмручния бой: нас, „Новый мир“, ни тормозят, цяла година поражения, а ние, от друга страна — ги цапардосваме по мутрата!)
На 12 юни в редакцията го видях за пръв път след онзи мартенски разговор, който смятах за последен между нас изобщо. Нищо подобно! А. Т. се сдържаше, докато се ръкувахме, но в очите му святкаха весели искрици.
— Много се радвам, Александър Трифонич, че не сте се отнесли отрицателно към моята акция.
Той (неуспешно опитвайки се да бъде строг):
— Кой ви е казал, че се отнасям неотрицателно? Аз не одобрявам постъпката ви. Но всяко зло за добро. Може би сте роден с късмет, ако това ви се размине. А надежда има.
След това взе да ми внушава със заклинателен глас и аз не видях надежда за възраждане на приятелството ни:
— Трябва да се държите така, че да не угасите мястото, откъдето направихте прощъпалника си, единственото място, където нещо мъждука.
Най-трудната за мен аргументация, най-силното, в което може да ме упрекне той… Но при вас ли направих прощъпалника си, приятели? И нима никъде другаде не мъждука?… И след всички камбани — нима ще отстъпя дори една крачка. Как можете чак дотам да не разбирате?
— По какъв начин — ме попита той със същата напрегната сериозност — писмото ви стана известно на Запад и вдигна такава врява?
— А как искате във века на всеобща бърза информация: хем да функционира демокрацията — хем нищо да не става известно в чужбина? В Англия нали не упрекват Бертран Ръсел, че в СССР се печатат негови статии?!
А. Т. замаха с едрите си ръце, с едрите си въздебели длани:
— Ако обичате, недейте дърдори такива дивотии пред секретариата на СП! По-добре ми кажете: наистина ли към конгреса сте се обръщали, или сте разчитали на западната врява?
— Недейте така, Александър Трифонич! То се знае, че само към конгреса.
— Тогава нека идем в секретариата — и там им потвърдете това. Кажете, че западната врява и вас ви ядосва.
(Моят спасител, от когото ликувам?!)
— А. Т.! От нито една дума в писмото сега няма да се отрека и няма да променя. Ако поискат да пиша нещо, да се извинявам…
— Ама не! — пак заразмахва ръце той. — Никой не ви кара да пишете нищо! Само ще им потвърдите това, което ми казахте, нищо повече. И недейте им казва, че се борите срещу съветската власт! — Той вече се смееше, вече завършваше с една от любимите си шеги. А излезе следното. Върхушката на съюза възприела писмото ми като „удар под кръста“ (правилата нали са в техни ръце, те го знаят) и витиите призовавали „да се отвърне на удара с удар“. Но бързо отслабвала и тяхната решимост, и решимостта на ония горе: поради това че ме подкрепиха сто писатели, а най-вече — поради начина, по който се разнасяше звънът из чужбина (нищо подобно не бяха очаквали!). А Твардовски проявил неприсъща за него чевръстина и дипломатически натиск. Той и на Шауро (вместо на Поликарпов, отдел „Култура“) сколасал да каже: „Кого смятате за първи руски писател? Михаил Александрович (По всяка вероятност — М. А. Шолохов. — Бел. пр.) ли? Грешите!“, и да вразуми секретариата на съюза, че така не бива, че е неизгодно и за самите тях: като давят мен, ще удавят и себе си. И ги убедил да съставят проект за съвсем друго комюнике: да потвърдят безупречната ми служба през войната; да признаят някои неща в писмото ми за заслужаващи разглеждане; и „сурово“ да ме порицаят за „сензационния“ начин на действие. И тъй като никой в секретариата не можал да предложи нищо по-умно, а това им изглеждало доста спасително, а да си траят повече им се струвало невъзможно (с оглед на международните пътувания и на въпросите), скланяли да изпратят горе тъкмо такъв вариант на решението. И аз тъкмо в такъв момент не помогнах на Твардовски с появяването си, не му дадох да завърши една от най-добрите си операции!… (Впрочем тя все едно нямаше да бьде завършена: началствата бяха заети със скандалното поражение на арабите, а повече от един проблем наведнъж главите им не побират.)
А защо секретариатът на съюза просто не бе ме викнал? Защото след моето писмо не били сигурни ще се съглася ли да дойда. Ами ако взема да не дойда, а отгоре не се получи указание да бъда изгонен — как ще се измъкнат тогава от задънената улица?… Както постепенно си изясних, те искали да ме видят, за да се убедят, че изобщо разговарям с тях. Иначе губеше смисъла си и тяхното комюнике.
Ето на каква скала бях рипнал с моя „ловък ход“!
Пристигнахме в прочутата колонадна сграда на „Поварская“ и А. Т. ме заведе при секретарите. Това бяха секретарите канцеларисти К. Воронков (чене), Г. Марков (охранена лисица), С. Сартаков (зурла, но отчасти комична), никакви писатели, но тъкмо на тях шестте хиляди членове на съюза бяха „възложили“ да движат всички най-висши и най-важни работи на СП. Влязох като върлина с глава на робот — нито човешко движение, нито човешки израз на лицето. Воронков с почит подхвърли от креслото фигурата си на як бияч и украси ченето си с усмивка: сякаш настъпваше един от най-щастливите дни в живота му. Радваше го дори това, че е получил възможността да ме пусне пред себе си през две врати. В полусалона с кариатиди и гипсови тавани Марков с възхитро мекичко полуженско лице затръшна телефонната слушалка, щом видя най-сетне под сводовете на съюза най-добрия и желан гост. От някаква скришна, незабележима от пръв поглед врата влезе Сартаков. Но той ни най-малко не ми се зарадва и изобщо няколко часа подред седя безразлично начумерен. А освен това чакахме Соболев, той пък се щурал из апартамента си, но нямало свободна кола да го докара, а друг път не му бил известен. Попитах няма ли гарафа с чешмяна вода — и тутакси скришната врата се отвори и сервитьорката от някакъв заден таен кабинет започна да мъкне на огромната полирана маса плодови сокове и минерална вода, после силен чай със скъпи хрупкави бисквити, цигари и шоколадови бонбони (народните парици…). Започна се светски разговор: за това, че сградата била къщата на Ростови и как я поддържали; и как графиня Олсуфиева, когато пристигнала от чужбина, помолила да я разгледа (на Воронков мед му капеше от устата, когато изговаряше думата „графиня“, представям си как се е пресуквал край нея — и как би влязъл да разстреля въпросната графиня през 1917 година); и какви тъкани портрети на Толстой (18 милиона възела), Пушкин и Горки красят стените на този полусалон. От гърба ми до прозореца, отворен към знойния неподвижен ден, имаше близо шест метра. Но опазването на скъпоценния ми живот толкова вълнуваше Воронков, че той деликатно се осведоми не ми ли духа, защото стаята им била „коварна“.
Както слушах тези празни приказки, сложих пред себе си на масата две-три стари мои писма — до Брежнев и до „Правда“. Белите листове с неизвестен машинописен текст кротуваха на кафявата маса, но ужасно развълнуваха Марков, който седеше от отсрещната страна. Сигурно беше си помислил, че съм приготвил някоя нова бомба, че ей сега ще я прочета на глас, и нетърпението не му даваше сили да дочака удара: той трябваше да ги прочете! Нарушавайки целия приличен тон на разговора, той си източваше врата и си извърташе очите.
Дойде Соболев — и Марков започна така: на конгреса било невъзможно да разгледат писмото ми, конгресът си имал „своя напрегната програма“. За съжаление писмото станало факт не от вътрешно, а от международно значение и засяга интересите на нашата държава. Трябва да разнищим въпросите и да намерим изход. (Малко по малко това ще се превърне в главна мелодия: как заедно да намерим изход от положението? помогнете ни да намерим изход!)
Изказа се кратко и ме погледна притеснено. Със същия светски тон, с който си говорехме за къщата на Ростови, аз се осведомих няма ли да им е интересно „да научат историята на това писмо“. Излезе, че — да, много ще им е интересно. Тогава надълго и нашироко започнах да им разказвам историята на всички
