клевети по мой адрес и как съм възразявал, и как съм изпращал ей тия писма (размахвам ги, на Марков му поолекна). После се случи нападението, което ми струваше романа и архива…
Мурджоподобният Соболев: — Какво нападение?
Аз (любезно): — …на Държавна сигурност.
След това — няколкото ми жалби до ЦК, и всичките оставени без отговор. След това — началото на „тайното издаване“ на моите книги, всички условия за плагиат. А клеветата непрекъснато се разширява. (Патетично): Към кого още да се обръщам? Ами че към върховния орган на нашия съюз — към конгреса! Незаконно ли е това? (Марков и Воронков едновременно: напълно законно е. Сартаков и Соболев се цупят.) Конгресът беше насрочен за юни 1966-а, аз подготвях писмото (лъжа, още не беше ми хрумнало). Но конгресът, както е известно на присъстващите, бе отложен за декември (кимат). Ами сега? Тогава реших да се обърна непосредствено към Леонид Илич Брежнев. Там вече говорех и за положението на писателя в нашето общество, и как е можело да бъде спрян навреме култът към Сталин. И това писмо остана без отговор. (Те помежду си бързо, сякаш са се наговорили, като актьори в добре изрепетирана масовка: „Леонид Илич не го е получил… Не го е получил Леонид Илич!… Леонид Илич, разбира се, не го е получил! …“) Зачаках декември, за да пиша до конгреса. (Лъжа, заминах за Скривалището да дописвам „Архипелага“.) Но конгресът пак бе отложен — за май. (Кимат.) Добре! Зачаках май. Ако бяхте го отложили още веднъж — още щях да чакам. (Сигурно вътрешно са съжалили — защо не са го поотложили още?)
Сартаков: — Но защо в четиристотин екземпляра?! (Цифрата е от Би Би Си.)
Аз: Откъде накъде — четиристотин? Двеста и петдесе. Тъкмо защото писмата, изпратени по един-два екземпляра, потъваха някъде, бях принуден да разпратя стотици.
Те: — Но това е неприет начин на действие!
Аз: — А тайно да се издава роман приживе на автори това приет ли е?
Соболев (по мурджовски): — Но къде е логиката? Защи да се изпраща до делегатите, щом се изпраща до президиума?
Аз: — За мен беше важно да получа подкрепата на авторитетни писатели. Получих от сто и съм напълно удовлетнорен.
Марков: — Но откъде накъде до някаква си „Литературная Грузия“?
Аз: — Защо органът на една братска република да не знае за писмото ми?
Марков: — Отвсякъде ни изпращат ваши писма. И недейте си мисли, че всички са за вас, мнозина са решително против.
Аз: — Тъкмо затова искам открито обсъждане.
Марков (жално): — Да, но ако това не беше станало известно на нашите врагове. (Те за „съвместното съществува не“ не знаят друг термин: всички наоколо са врагове!)
Аз: — Много ми е неприятно. Но вината е ваша, а не моя. Защо стана това? Защото вие три седмици не отговаряхте на писмото ми! По каква причина бе загубено толкова много време? А аз очаквах, че още през първия ден от конгреса президиумът ще ме повика, ще ми даде възможност да прочета пред всички писмото или поне ще организира обсъждането му.
Марков (страдалчески): — Хайде сега, това са упреци, а най-важното е какво да правим оттук нататък.
(И всички в един глас: какво да правим?)
Марков: — Посъветвайте ни вие като най-печен в политиката!
Аз (смаян): — Каква политика? Аз съм художник!
Воронков: — Хем как го предават! — по два пъти във всяко предаване! (Лъже, но не мога да му възразя: нали не слушам западни радиостанции.) Израел! — вашето писмо! — Израел! — вашето писмо! — Израел! — вашето писмо! А как го четат! — майстори на рецитацията!
Марков (хапливо): И все пак в писмото ви има има една малка неточност.
Една малка неточност? В писмото, където направо им отрязвам главите? Където не оставям камък върху камък от техните десетилетия?…
— И каква е тя?
Марков: — Ами ето я: че „Новый мир“ бил отказал да печата „Раковата болница“. Той не е отказвал.
Това Твардовски им го е рекъл. Така го е запомнил. Той честно, искрено помни така. По този въпрос днес си приказвахме с него още в редакцията: „А. И., кога съм ви отказвал?“ — „А. Т.! Нали взехте втора част в ръцете си, вдигнахте я и казахте: дори ако всичко зависеше само от мен…“ Не, не помни! И че аз „нищо не искам да забравя“?, и че за мен „не съществува нищо свято“, и това е забравил. — „Може би е ставало дума за някоя ваша страница? А цялата втора част не съм отказвал…“
Сега Твардовски седи отстрани, пуши и наблюдава със сериозно внимание нашето театро. Дойде ред всички да се извърнат към него.
Твардовски: — Е, кипнахме, какво ли не си казахме и двамата. Това беше най-обикновен разговор, но тогава редакцията| не ви отказа.
„Наи-обикновен разговор“, който насмалко не сложи край на всичките ни отношения…
Твардовски: — Сега цялата редакция е съгласна да печатаме пълния текст на „Ракова болница“. Разногласията ни с автора засягат една и половина-две страници, не си струва да говорим за тях…
Една и половина — две ли? Помня, че цели глави задраскваха, цели персонажи… Но всичко се промени — победителите не ги съдят. За пръв път през моя живот можех да смятам, че тази поговорка важи и за мен.
А. Т. усети засечката и — браво! Откъде се взеха в него тая чевръстина и това умение? — ненадейно с бащински суров тон, тържествено:
— Но в редакцията не ви зададох, А. И., един важен въпрос. Кажете според вас могат ли „Раковата болница“ и „Първият кръг“ да стигнат до Европа и да бъдат публикувани, там?
Подходяща карта ми подхвърли! Такива въпросченца ми задавайте!
Аз: — Да, „Раковата болница“ се е разпространила извънредно нашироко. Няма да се учудя, ако излезе в чужбина.
Някой (съчувствено): — Ама ще я окепазят и изопачат!
(Не повече от вашата цензура!)
Соболев (ужасявайки се да изпадне в такова беззащитно положение): — И на всичко отгоре каква система са въвели: приемат за издаване дори ръкописи, получени чрез трети лица, а на авторите, виждате ли, се запазват хонорарите!
Някой: — Но как стана така, че „Болницата“ толкова се разпространи?
Аз: — Давах го за обсъждане на писатели, след това в няколко редакции и изобщо на всички, които ми го искаха. Моите произведения на моите съотечественици — защо да не им ги давам?
И не посмяват да ми възразят! Какви времена доживяхме…
Твардовски (уж че току-що се е сетил): — Да! На мен Вигорели ми изпрати отчаяна телеграма: Европейската асоциация е заплашена от разпадане. Членовете искат от него разяснения относно писмото на Солженицин. Засега им изпратих неопределена телеграма.
Воронков: — Междинна. (Смее се цинично.)
Твардовски: — Без нас Европейската асоциация не може да съществува.
Марков: — Че тя тъкмо за нас беше създадена.
(След това научих от А. Т.: през юни той трябвало да замине за Рим на пленума на президиума на асоциацията да обсъжда тежкото положение на писателите… в Гърция и Испания. И на гръцките писатели не им се уредила играта заради моето писмо.)
Аз: А „Първия кръг“ дълго не го изпусках от ръцете си. Но когато разбрах, че го дават за прочит и без да ме питат, че авторът има не по-малко права върху романа си. И престанах да отказвам на онези, които ме молеха да им го дам. По този начин и той вече се разпространява, но значително по-малко от „Раковата“.
Твардовски (стана, развълнуван, започна да крачи):
— Тъкмо затова казвам: трябва незабавно да печатаме „Ракова болница“! Това веднага ще пресече топурдията на Запад, и ще изпревари отпечатването му там. И трябва до два дена да пуснем в „Литгазета“ откъс с информация, че изцяло повестта ще бъде отпечатана… (с мило запъване) — …е, да речем, в
