И само молеше:
И добродушно добави:
— Аз също си позволявам да се изказвам срещу съветската власт, но само в най-тесен кръг. (Човек трябва да знае какво подразбира Твардовски, когато казва „срещу съветската власт“ с добродушна ирония. Това значи — не във вестникарския остър смисъл, това значи — без да се засягат основите и партийният замисъл, а само: недейте ме кара да се съгласявам с всичко наред, позволете ми да си имам мое гледище, дявол да го вземе!) А например, когато съм в чужбина — там да имат да вземат, там всичко е обратното.
Такъв си е човекът, така е възпитан.
Минаха се още месец и половина — всичко си беше все така, ни глас, ни въздишка. То аз нищо не очаквах, а не ми и трябваше — нали бях стъпил на скала! Но тревогата, че може би изтървам още някаква възможност, ме подсети да предложа на Твардовски този път за „Раковата“ да сключим договор: все едно че отново сме се сватосали. А то в това блатно неустойчиво равновесие, където не казват нито „да“, нито „не“, където всички избягват да вземат решение, може би се иска само едно леко подбутване? Нека го извършим. И нека някой наложи възбрана, макар и на договора! А ако не се стигне дотам — ще можем да дадем ръкописа за набор. Нека се опитаме!
Това планче завари Твардовски неподготвен: изненадващо му се стори, че аз пръв отварям дума за договор, а на исичко отгоре го подстрекавам към бунт — сам да пренебрегне волята на началствата. И ми се струва така: вътрешно в ного веднага се задейства, че той не може, не смее, няма да се престраши. Но ако коравите хора незабавно превръщат мярналото им се усещане в думи, мекушавите не се решават да говорят толкова твърдо. И той, общо взето, ми обеща, но тепърва трябвало да се уточни, и с десетдневните уточнявания, с двете му ненужни отбивания в редакцията, а и с неговото непристигане (прокарвали газ до вилата му) и с телефонното му обаждане от вилата се изясни: „Все едно не мога да сключа с вас договор за «Раковата», докато не получа разрешение.“
Откога редакцията се нуждае от разрешение дори за договор? (Та да излезе, че редакцията „не е отказвала“ „Болницата“ ли?) Твардовски пак бе изпаднал в малодушие. В тези сгромолясвания и възходи, между биографията и душата му, в тези затъмнения и проблясъци е изтерзаният му живот. Той не е нито с онези, които от всичко се плашат, нито с онези, които не цепят басма никому. На него му е най-тежко.
А за мен неговият отказ имаше вече освобождаващ характер: защото ми беше хрумнал нов план — за голям тласък, а не за малък, и договорът само щеше да ми върже ръцете.
Вече се носеха слухове (после излязоха лъжливи), че в Италия вече се подготвяло издание на „Ракова болница“. А у нас протакаха! И измислих предвардваща стъпка, обеца за ухото: нали ви казвах, оттук нататък вие ще отговаряте! Крайно време беше да разкъсам тяхната съдебна примка на литературния врат. Нима при нашата цензура, нима при нашето безправие, нима при отказа на държавата от международното авторско право за излезлите на Запад книги не трябва да отговарят нашите босове? Защо — авторите?…
По тертипа на първото писмо намислих пак да разпратя към 150 екземпляра, като съкратя само нацрепубликите. Но ме склониха да не правя разгласата отведнъж, да не си дера ризата с трясък, а само да се заканя с този трясък. Стори ми се разумно. И реших да разпратя второто писмо само до четирийсет и двамата секретари, до „четата юнаци“, и до секретариата като цяло — и на никого да не го давам, та да не тръгне по самиздат и да не стигне до чужбина.
Освен туй трябваше да избера най-подходящия момент. Макар че сега нищо не ме караше да бързам, време имах цели езера, но най-сгодно беше да се изрепча преди пищния Юбилей на Революцията. И вместо половингодишнината от конгресното писмо избрах трите месеца след срещата на „Поварская“. [3]
Но пак възникна спънчица: нали трябва да се „съветвам“ с А. Т., нали отново другаруваме с него? А нима той може да одобри такава стъпка?… А нима аз мога да се откажа от замисленото?…
Насрочих деня, когато ще отида в редакцията. А. Т. обеща да дойде — и не пристигна. Притеснявал се е, че ще го питам за договора! — и избягна срещата. Така допълнително възникналата безсмислена идейка с този договор също намери място в общата конструкция: аз съм се натискал да се посъветвам с него! Но него го е нямало! И до вечерта на 12 септември четирийсет и трите писма вече бяха в московските пощенски кутии! Добре беше и за А. Т., и за мен, че не се срещнахме.
Но какво ли си мисли той сега? Тази нова дързост ще го накара ли да изпищи? Секретарите изпищяха, сякаш им бях настъпил опашките, Михалков вече крещеше и ръмжеше по телефона в „Новый мир“, още за 15-и насрочиха предварителен секретариат за първо хокане, все още без стенограма. И сьщия ден ми изпратиха повикване за 22-ри. И същия ден погнал вестоносци да ме търсят Твардовски.
Тръгнах за срещата с него на 18-и, вече обзет от съмнения: не съм ли прекалено суетен? Защо ми е да разръчквам това гнездо на оси? Хем се държа здраво на краката си, хем разполагам с време — защо ли не си работя кротко?! Нима боричкането е по-важно от работата?
И с Твардовски споделих съмнението си същия ден, но той! — той ми каза: трябваше!! Щом сте се захванали — докарайте работата докрай!
Тоя човек пак ме смая, пак изскочи непредсказуем. Къде се бяха дянали неговата отпадналост, уклончивост, умора? Той пак беше чевръст и бодър, второто ми писмо беше го вдигнало на бой като сигнална тръба — и той вече беше приел този бой, предбоя, Шевардино (Асоциация с Бородинския бой от „Война и мир“. — Бел. пр.), — на заседанието на секретариата на 15-и. Каза ми, че го подкрепили (да се отпечата „Ракова болница“) Салински и Бажан, а имало и разколебани. „Нещата не са безнадеждни!“ — окуражаваше той и себе си, и мен.
Дори едно-единствено заседание ми се струваше, че може да разруши работния ми ритъм и душевен стил — толкова много се тормозех и съмнявах. А той през поетичния си живот като бурлак — колко ли ги беше изтърпял? Триста ли, четиристотин ли? На какво да се чудя? — на това ли, че се е поддал на кривото завинтване на мозъците? Или на душевното му здраве, благодарение на което е понесъл всичко и е оцелял?
Криво ми беше, че ме вика да си приказваме, че ми губи времето. „Абе скоро може никакво време да не остане!“ — озъби ми се той. От това се плашеше, викаше умело-сдържания Лакшин и заедно с него се готвеше да ме увещае и настрои да съм сдържан там, да не се репча, да не подхвърлям остри реплики от гняв, защото като нищо ще ми изкълват очите, тогава съм загубен, а те до един са опитни петли.
От толкова време се знаем с А. Т. — и изобщо не се познаваме!…
— Ще ви разкрия една тайна — им казах аз. — Никога няма да изляза от кожата си, това е просто невъзможно, изтренирал съм го в концлагерите. Ще избухна — само по план, ако се споразумеем да избухна, на деветнайсетата минута или — колкото пъти се наложи по време на заседанието. А ако не искате, здраве да е, няма да избухвам.
Но А. Т. ми нямаше вяра — де да беше така!… Той знаеше как усукват червата по тия заседания, как препъват, боцкат по задника и ръфат петите. Неизгодността на разположението за нас се състоеше в това, че те бяха чели „Пирът на победителите“, бяха обсъждали „Пира“, искаха да говорят само за „Пира“ и да пердашат „Пира“ и с „Пира“ — мен. А трябваше да ги накараме да млъкнат за „Пира“ и да говорят за „Болницата“.
Все пак разработихме как трябва да измествам „Пира“, без да прекъсвам нито един оратор.
Имах още два дена време, на тишина, но вече мислено в бой. Това, което можеха да ми кажат, да попитат, как щяха да се нахвърлят — просто ме връхлиташе отвсякъде, от въздуха, ядосваше ме
