преждевременно, провокираше моите отговори. Записвах възможните реплики — и след това моите отговори.
Например: „Изкарвате на показ кирливите ризи!“ Отговор: „Всяка провокация заслужава да бъде разобличена и нека за нея се научи ако ще и цял свят. Тъй като ни е страх от западното разгласяване, съгласяваме се да живеем в постоянна безгласност. А безгласността е майка на беззаконието.“
Например (жалко, не ме попитаха): „С какви пари живеете?“ Отговор: „Осем години сърбах лагерната чорба — и тогава никой от вас не ме попита с какви пари живея. Като учител живеех с 60 рубли месечно — и никой от вас не ме попита с какви пари живея. А сега, когато издадоха моя книга, от която при скромните ми потребности мога да изкарам 10 години, аз ще ви попитам: къде дявате народните парици, които толкова щедро ви раздават всяка година?“
Постепенно от отделните реплики сама взе да се оформя възможната реч. Никога през живота си не бях подготвял писмена реч дословно, презирах това като правене на „пищови“ — но ето че написах. То се знае, не можех да предвидя точно всички заяжданици, с които ще ме посрещнат, но на нашите събрания изобщо не са свикнали думите точно да съответстват една на друга, защото най-често говорят встрани, всеки за това, което го сърби, и никой не се учудва.
Да се готвя за тази първа (но трийсет години бях вървял към нея!) схватка всъщност не ми беше трудно: и защото ясно си представях моето гледище за всичко, което можеше да шавне под техните темета; и защото фактически предстоящият секретариат не беше за мен решилище на съдбата на моята повест: и да пуснат „Ракова болница“, и да не я пуснат — все едно губят. А освен това този секретариат не ми трябваше и като аудитория: безполезно беше да се опитвам наистина да ги разубедя. Трябваше ми само едно: да се изправя с праговете си лице срещу лице, да проявя непреклонност и да съставя протокол. В края на краищата — как няма да ме мразят?! Нали съм отрицание не само на тяхната лъжа, но и на целия им лукав минал, сегашен и бъдещ живот?!
И все пак, докато се готвех за това копиеборство, към края се изморявах и ми се искаше да премахна прекомерното, нетворческо, съвсем излишно за мен напрежение. А с какво? С лекарства ли? Проста мисъл: надвечер — малко водка. И веднага омекваха контурите, и вече нищо не ме подстрекаваше към отпор и зъбене, и спях спокойно. И в още едно отношение разбрах Твардовски: а той с какво е трябвало да премахва цели трийсет и пет години това гадно, парещо, срамно и безплодно напрежение, ако не с водка?… Ха замери го с камък де. (Той никак не обичаше приказките по повод на пиенето му. Кажеш му: „Трябва да се вардите, А. Т.!“ — сърдито те прекъсва. И за неговото безспирно пушене съм се опитвал да му говоря, плашех го с раковата болница, — отпъжда ме с ръка.)
Планът ми беше следният: единственото, което искам от заседанието, е да го запиша колкото може по- подробно. Така ще имам възможност хем да не вдигам глава, когато вземат да ми размахват и леви, и десни юмруци: „кажете направо — вие за социализма ли сте или протпиви“, „кажете направо — споделяте ли програмата на Съюза на писателите?“ Така и те не може да не се стреснат: нали все пак с някакви цел драскам? Нали това ще замине занякъде? Ще започнат да подбират по-предпазливо изразите си — не са свикнали мътните им речи да се изплискват под слънцето на гласността.
Приготвих си чисти листове, номерирах ги, очертах полетата и в насрочения 13,00 на 22 септември влязох в същия онзи полусалон с кариатидите. А там въздухът беше вече гъст от тяхното дишане, от цигарите им, от дневното електричество, опразнените чаени чаши и пепелта, разсипана по полировката на масата — бяха заседавали вече два часа преди идването ми. Не бяха всичките четирийсет и двама: за Шолохов беше унизително да пристига; за Леонов — хлъзгаво пред потомците, той разчиташе на посмъртност. Нямаше ги хапливия Чаковски (може би също от предпазливост) и яростния Грибачов. Но над трийсет секретари се бяха събрали и трите стенографки заеха масичката си. Аз сдържано кимнах към едната и другата посока и си затърсих място. Само едно беше останало свободно. И то се оказа до Твардовски. След като изслушах търпеливо Фединовия увод (Изложението на секретариата [4]), долових онова петсекундно запъване, когато той си преглъщаше слюнката, докато се канеше да даде думата на някого, и с благ гласец помолих:
— Константин Александрович! Ще ми позволите ли да кажа две думи по въпроса, който обсъждаме?
Не заявление! Не декларация! Само две безобидни думи! — и то по въпроса, който обсъждаме… Колко важно беше да ги отскубна! Помолих толкова невинно — Федин галантно ми разреши.
И тогава тържествено станах, разгърнах папката си, извадих машинописния лист и с непроницаемо лице, а с глас, който декламира към историята, им тряснах първата си декларация, отклоняваща „Пирът на победителите“, — но не с разкаяние, а триумфално, обвинявайки ги всичките в дългогодишно предателство спрямо народа!!!
После разбрах: те отдавна си имали разписание кой след кого и как ще започне да ме кълве. Вече се бяха строили в бойни редици, но преди условния им знак — изстрелях по тях залп от сто четирийсет и четири оръдия и сред кълбата дим скромно си седнах (след като дадох препис от декларацията през рамо на стенографките).
Седях, готов да записвам, а те кой знае защо не вземаха думата. Бях избил от ръцете им всичко главно — съсипването на „Пирът на победителите“. Разшаваха се, взеха да идват на себе си и Корнейчук ми подхвърли въпрос.
— Не съм ученик, та да скачам на всеки въпрос — отговорих му аз. — В края на краищата нали и аз ще се изкажа?!
Но ето че ми задават втори въпрос! трети! Намериха формата: сега ще ме объркат и зашеметят с въпроси, ще ме превърнат в обвиняем! Това те го умеят, тарикатите!
Аз не приемам: нали все пак ще направя изказване.
Аха, хванаха се на въдицата! Те се сливат в глъчка — в (ропот — във вой: „Секретариатът не може да започне да обсъжда без вашите отговори.“ — „Можете изобщо да откажете да разговаряте, но го заявете!“
Разбъркани са и нашите стройни редици, тези хора смачват и моя план за боя — откъде ще взема безпристрастност да записвам?! Но нали сте бездарници, бездарници! — предварително ви знаех въпросите. На всички ваши устни въпроси предварително разполагах с подробно изложени писмени отговори. Жал ми е само за едно: че ще трябва да разкъсам речта си на парченца и да ви налагам с тия парченца.
Ставам, изваждам листовете си и вече не с исторически-фаталистичен, а с все по-освободен глас на драматичен актьор им чета готовите си отговори.
И ги подавам на стенографките.
Те са смаяни. Вероятно през 35-те години на гнъсния им съюз това е първият такъв случай. Но напират резервите, вторият ешелон, напират дяволските изчадия! И ми се задават още три въпроса.
Да опустеете дано, кога да ви записвам? Добре е, че всичките ми отговори са готови. Ставам и грабвам следващите листове. И вече по-свободно и все по-изчерпателно, лично аз, определяйки границите на боя, вече не толкова на техните въпроси, колкото според моя план, ги погвам по цялото Бородинско поле чак до най-отдалечените редути.
И — тишина, разсеяност, смут, неопределеност настават в пространството. И откъм фланга се задават нечии редици, но това не са съвсем врагове, те са полунаши. Изказват се Салински и Симонов, те, макар и да не са съвсем за нас, все пак са поне за „Раковата“. Врагът е смутен, никой не иска думата и вече няма въпроси. Ама какво е това? Да не би да е победа? С тежките драгуни Твардовски започва да се рее и да препуска из полето: тогава вземаме решение! Печатаме „Болницата“! и незабавно откъс в „Литгазета“! нали приехме комюнике, къде е комюникето, Воронков?
Но чевръстият Воронков не бърза. По-точно казано, той търси комюникето, търси го, но не може да го намери веднага. (А току-що беше ми потрябвало моето Писмо до конгреса, за да го цитирам — той още преди мен се извърна и ми подаде: „Заповядайте!“ — позива, издаден от „Посев“, — стигна ми умът да го отклоня.) Още малко, още малко им остава да се държат! А къде са имперските резерви?… Тук-там се надигат изпод копитата: „Защо да гласуваме? Нали още не сме решили?! Нали има и за, и против?!“
И ето я черната гвардия! — Корнейчук (разярен скорпион, изправен на задните си краченца)! Кожевников! И на бели коне — готовата да премине на противниковата страна конница на Сурков! И още, и още, от дълбочина — нови и нови твърдочели — Озеров, Рюриков, приличащият на хокеист Баруздин.
(Баруздин седи до мен, за всеки изказващ се го питам: тоя пък кой е? А онзи там? Казва ми името на
