„Изложение“ за боя [4], пазех го, правилно или неправилно, за двоен удар някой ден. Не се извършваха никакви забележими размествания на литературните маси и бойното поле, както си спомням, оставаше в ръцете на противника, той държеше Москва, но тъкмо в това затишие усещах: някъде нещо безшумно, невидимо се подриваше, подкопаваше — и не ни ли викаше обагрената земя да се върнем на нея без никаква схватка?
С това усещане пристигнах в Москва след великия юбилей, за да осъществя някои действия, преди да се гмурна през цялата зима в безмълвие. За действията ми трябваше Твардовски, но излезе, че него отдавна го няма, вече цял месец пребивавал в присъщата си слабост, в нея неусетно прекарал и барабанния Юбилей (от който неизлечимо наивният Запад очакваше амнистия поне за Синявски и Даниел и за своя слабонервен европеец Джералд Брук — но не подхвърлиха, то се знае, нито залък от празничната трапеза). Все така ставаше между нас двамата с А. Т., трябваше да го очаквам: когато аз му трябвам, не може да ме намери, когато той ми трябва — не е достъпен.
Ден след ден го чаках в редакцията, телефонирах във вилата — най-сетне бе решено на 24 ноември да замина за Пахра, направи си устата да дойде с мен и Лакшин. Потеглихме сутринта с черната „Волга“ на в. „Известия“, прехвърчаше сняг. Имах спешни неща за четене из пътя, но нищо не излезе, спътникът ми ме развличаше с приказки. Може да ви се стори доста шантаво, но аз имам инерция на вече захванатата работа и все ми се ще непременно да я завърша според плана, макар че ми пада от небето единствен може би случай — например да си поприказвам с Лакшин, с когото никога, не знам защо, това не ми се уреждаше. А в присъствието на непознат шофьор за какъв разговор може да става дума? Много празни приказки изприказвахме, но все пак на задната седалка той ми разказа нещо интересно: през 1954 година, когато се решавал въпросът за свалянето на А. Т. от Главен в „Новый мир“, това сваляне можело и да не се състои, ако Твардовски се бил изскубнал от запоя. И вече го освествали, но в самия ден на заседанието той се изплъзнал от вардещия го Маршак и се напил. Заседанието в ЦК вървяло благоприятно за „Новый мир“: Поспелов бил посрамен, Хрушчов казал, че на интелигенцията просто не са й разяснили въпросите, свързани с култа към личността, — и редакцията, общо взето, не я разпъдили, но отсъстващия дори на заседание на ЦК главен редактор — как да не го свалиш?!
Понякога спасително разтоварване била тази склонност, понякога го погубвала.
Английският петнист дог ни посрещна още на улицата. Влязохме в къщата безпрепятствено и повикахме стопаните. А. Т. бавно слезе по стълбището. В този момент той беше по-болен, по-безпомощен и по-ужасен отвсякога (после по време на разговора се посъвзе и постегна). Много бяха се смъкнали долните му клепачи. Особено беззащитни изглеждаха бледонебесносините му очи. На никого от двама ни поотделно изрече много тъжно:
— Виждаш, приятелю Мак, докъде съм стигнал.
И се просълзи. Лакшин го прегърна ободряващо през гърба.
В същия хол, и сега мрачен поради силния снеговалеж зад целостенния прозорец, близо до камината, където се разпалваха съчки за загиналия роман, ние седнахме, а Трифонич крачеше нервно, едро. Съвсем замалко помълчахме, та да дойде А. Т. на себе си, а на него това му се сторило много тягостно и той попита:
— Станало ли е нещо? — и едро се разтрепериха, дори заподскачаха ръцете му, вече не само от изнемощялост, а и от страх.
— Не, бе! — побързах да викна аз, — абсолютно нищо. Тоест спомняте ли си колко мрачно беше тогавашното ми идване, а сега всичко е друго!
Той се успокои донякъде, ръцете му, кажи-речи, се отърваха от треперенето. Мачкаше цигарата, но не я запали. Седна на канапето, попита със смалена наполовина тревога:
— Е, какво става по света?
Много ме бодна това. Спомних си как като ученик, ако пропуснех два-три дена в училище, се чувствах много потиснат, все едно че съм се провинил: а какво ли е ставало там без мен? Сякаш през тези дни неминуемо е нараснала застрашителността на онзи външен опасен свят. И същото очевидно изпитваше той, след като ей тъй, за цял месец, напълно се бе изключил не само от списанието, а и от целия външен свят.
— В Новия мир („Новый мир“ значи на български „Нов свят“. — Бел пр.) или в останалия? — пошегувах се аз.
— В целия — тихо ме помоли той.
Лакшип му поднесе следната версия: след юбилея нищо не се е подобрило, но и нищо не се е влошило. А аз дори исках да го убедя, че е по-добре: в Англия е имало телевизионна инсценировка по процеса на Синявски-Даниел, надига се нова вълна в тяхна защита, така че работите вървят добре… Но тази аргументация изобщо не им влизаше в главите, за тях Синявски-Даниел не съществуваха.
За да не протакам, започнах да излагам моя въпрос: че усещам слабо място у противника. Най-добре ще го напипаме по следния начин: без да питаме никого, да пуснем за набор няколко глави от „Ракова болница“. Дори ако номерът не мине, тогава при появата на „РБ“ в чужбина ще мога справедливоо да негодувам срещу СП. Тоест предупреждавах ви, внимавайте: в най-скоро време „РБ“ неизбежно ще се появи в чужбина и вината ще бъде стоварена върху вас и мен: ще кажат, че не сме направили никакви опити, не сме могли да се споразумеем.
А. Т.: — Това трябва да се обмисли, веднага не може да се каже.
А тоя тон вече ми е известен: той значи отказ. Опитвам се да го убедя: и в двата случая, и ако откажат, и ако го пуснат — печелим!
— Това ще е дързост след всичко, което се случи — да поднесем нещата, сякаш нищо не е ставало. Първо трябва да идем да разговаряме, но аз вече не мога, разберете го.
(Лакшин после ще ми обясни: последния път в отдел „Култура“ Шауро пак натискал Твардовски да прочете „Пирът на победителите“ — и А. Т. за сетен път бил достойно непреклонен: не пожелал да вземе в ръце крадено произведение, разпространявано против волята на автора! — но твърде псувателно отговорил на Шауро и повече не можел да ходи при него.)
Аз: — Ама изобщо не трябва да ходим да им се молим. Ще дадем ръкописа за набор по нормалния начин — и ще чакаме. Защо да не може?
Лакшин (напрегнато, замислено): — Не казах на Александър Исаевич, докато пътувахме насам…
(А защо не каза? Време ли нямаше? Затова значи е тръгнал с мен, сега разбирам това, но е трябвало да го каже пред шефа.)
— …а има и още един вариант. Хитров бил в отдела на Шауро, приказвали си за туй-онуй, станало дума за Солженицин. Там се чудят: нали 24-ма писатели са му казали да напише антизападно изказване, как смее да не го напише? Да го напише — и всичко ще е наред. Е, не непременно в „Правда“ или в „Литгазета“… Нека е макар и в „Новый мир“…
(Дааа? Май те вече дават заден ход. Не са свикнали да се натъкват на твърдост!)
И тъй, предлага Лакшин: наистина нека наберем няколко глави от „Болницата“ — и в същата книжка, „па било и в рубриката «Писма»… някаква декларация на А. И., че е учуден от западната шумотевица…“.
Благоразумното момченце (на 35 години) беше се друсало до мен на задната седалка, возело е капитулацията — и не ми я показа. Много благоразумно, да, за този малък квадрат, но те са шейсет и четири и то би трябвало да вижда, че противникът е смазан!
Но още преди да сколасам да отговоря на Лакшин, — редно е да му се признае на Трифонич, той тутакси се изгърби и избоботи:
— Че какво може да пише той? По какъв повод, след като всичко се потули? Писмото до конгреса съществува, него няма как да го промениш!
И Лакшин си затрая, нито един нов довод: мнението на А. Т. за него е по-важно от мнението на ЦК. Затрая си, макар че вътрешно не се съгласи.
Е, и аз не настоявах повече. Говорихме си за какво ли не. Пихме черен и гъст като катран чай. А. Т. продължи да става, да крачи, да сяда — и все повече благообразееше, съвземаше се. Изведнъж Лакшин сложи на масата пакет с екземпляри от най-новата стихосбирка на Твардовски, а аз, без да си давам сметка какво правя, подадох на А. Т. писалка:
— Дължите библиотечна такса.
