драматургичната редакция на „Тьоркин“. Не съм чувал кой незнаен негър е свършил работата вместо Воронков — но Воронков стана драматург.
Дърдорихме към час и половина — но все пак хлъзгавият обемист Воронков не се остави да го сграбчат дебелите ръчища на Твардовски: лъжеше, мажеше, обаче нищо не обеща и нищо не разреши. Тръгнахме си с А. Т. по малките улички към Никитската порта и по-нататък по Тверския булевард към редакцията. И през този половин час, леко мразовит, с умерено зимно слънчице, подкрепяйки А. Т. подръка и особено вардейки го на пресечките, от които той беше отвикнал, забелязах как в него вътре се обработва, доизпипва, доузрява — и се връща изходното му радостно състояние, но вече основано не на мечтата, а на собствената му твърдост. Илязохме в „Новый мир“ — той нареди да свикат редакцията, а на мен каза сдържано- тържествено:
— Даваме „Раковата“ за набор! Колко глави?
Разбрахме се да са осем. А. Т. „се качваше на трамвая, без да си купува билет“!
О, сило на безликото мнение! Развивайки своята твърдост (включена впрочем и във фамилното му име, и де да беше такъв през целия си живот!), Твардовски не се погнуси лично да иде в печатницата на „Известия“ и там втълпи на някакъв началник, че това с „Болницата“ не е самоуправство, а има такова мнение и не бива да се губи време. И партийният началник, естествено, неспособен да си представи подобна дързост в друг партиен началник, толкова се разбърза, че макар и не за няколкото нощни часа, както бе набран „Иван Денисович“, но до края на следващия ден в редакцията донесоха цял топ шпалти и аз, още несколасал да се завра в бърлогата си, тутакси ги изкоригирах. И тутакси издържах яростна схватка с Твардовски: той до побелели гневни очи ми забраняваше да изкарвам отпред съдържанието (Както е направено в „Кръга“. Щеше ми се да е така и в „Болницата“, после се отказах, може би напразно. (Бел. от 1986 г.)), — и самата идея, и шрифтът, и възможното разположение — всичко му изглеждаше отвратително: „Така не се прави!“ А аз държа на своето — па ако ще да се скараме и разделим, ако ще да бъде разсипан целият набор! Ей така, на няколко нива едновременно, обитаваше Твардовски. Ама пък и аз какъв обременителен във всяко отношение съюзник бях за А. Т.
Осъществи се актът на „набора“, за чието разпиляване още дълго има да хока западната преса нашите върховни злодеи, — осъществи се поради обзелата ЦК изнемога и обзелата издателя твърдост. На мен това ми продължи парите за близо две години живот, важни две години. Но много скоро в ЦК се окопитиха, влязоха в крак (кой бе казал тая непредпазлива фраза, не се знаеше, а може и никой да не я е казвал, аргатите криво са разбрали нещо, изтълкували са го неправилно; кой сега забрани — също не се знае, май че пак Брежнев), — и всичко увяхна.
Лишил ги е Бог от всякаква гъвкавост — от признака на живото творение.
А на мен дори ми олекна — пак се стелеше път незнаен, но прав, осезаемо безпогрешен. Не ме отвличаше съжалението, че отпечатването не се състоя.
Съвсем другояче беше за Трифонич. За него този провал беше същинска трагедия. Вече беше си повярвал! Тъй да се каже, беше се въодушевил от безумната си храброст! — но поривът му потъна в тъпото меко тесто. Искало му се е да предприема нещо през тия дни и да споделя с мен и ми изпращаше в Рязан телеграми, че съм му нужен спешно (май за да подготвим смекчавания в текста). А аз не исках смекчавания и най-вече не ми се тръгваше, два часа до Рязан и три часа до Москва, ама как да обясниш на захласналия се селяк, че срещу Нова година десетте околни гладни губернии пътуват до Москва да купуват продукти, за билети се стои на опашка, пътуването е трудно, няма да тръгна да се мъча. Телеграфирах отказ. Тогаз инак: да съм пристигнел веднага след Нова година! Абе няма да тръгна и след, кога да работя, съсипват ме тия призовки! А той не проумява: борбата ни е обща, защо съм равнодушен? „Я ми кажете къде е той, ще му пратя вертолет!“ Лакшин-Кондратович особено си позволили да кипнат: „Когато се набира произведение, авторът е длъжен да живее тук ако ще две седмици!“
А добре направих, че не заминах: от отдел „Култура“ отново натискали Трифонич да напиша, макар и смекчено, но все пак писмо-самоотричане: „Уйдисахме му, напечатахме «Иван Денисович», а той с какво се отблагодари? С «Пирът на победителите» ли?…“ — „Няма с кого да разговарям — много тъжно въздишал Трофимич на жена ми. — Наричат я дори не «Болница», а «Ракова крепост»!…“ И си мечтаел: „Да можеше сега да отпечатаме «Болницата» — как щеше пак да се промени цялата обстановка в литературата! Още колко неща щяхме да пуснем след това!…“
Минаха се още два дена и ето че нашият безкрайно лоялен Трифонич седнал да съчинява писмо! — век на писмата! — вярно, писмо само до Федин, но затова пък, кажи-речи, на две авторски коли (Една руска авторска кола по онова време беше 40 000 знака. — Бел. пр.), А. Т. го писал дълго, дори от датирането личи — повече от една седмица, писал го на вилата си през най-хубавите работни часове, събирайки за него мисли и фрази, докато ринел снега.
Това писмо не само не беше в темпа на водещата се борба, но не и в стила й, и беше наистина не „отворено“, — ако бяха предупредили А. Т., че то ще се разпространи, най-вероятно не би го написал. В тази обстоятелна мудност, в обема, в спомените за правителствените санаториуми — изобщо не му е минавало през ум за самиздат. И си личи с какъв огромен душевен труд е преодолявал мъчителното за него писмо — хем пише „без особена надежда за благоприятен резултат“, но „за мен беше въпрос на дълг и съвест да го напиша“. Чак от това писмо ние (и аз) научаваме, че в секретариата на СП е бил организиран някакъв многомесечен „процес срещу Солженицин“, предизвикал „цяла поредица от тесни, разширени и широки заседания в секретариата“ (Трифонич изобщо не беше ми споменавал за тях), „въпрос на въпросите в днешната дейност на Съюза на писателите“, и как от А. Т. искали „да използва влиянието си върху Солженицин“, да го склони да се изкаже срещу Запада; и как в един подходящ (очевидно през лятото на 1967-а) момент А. Т. вече съставил „комюнике“ за секретариата и Федин го редактирал и одобрил, — а ето че е отхвърлен; и че по време на последните си срещи с Федин (значи през късната есен на 1967-а) А. Т. му изрекъл „думи жестоки, може би обидни… без достатъчна сдържаност и в моя вреда“. Но Твардовски през всичките изминали месеци все повече се е зареждал с обществена смелост и още по време на тия заседания и сега в това писмо ги зашлевя: да, след „Иван Денисович“ вече никой не бива да пише както досега и тъкмо това поражда главната съпротива; Солженицин „много усложни литературния живот, той се намира на кръстопътя на две противоположни тенденции в общественото съзнание“. А. Т. не помни от секретарите „дори опити да опровергаят поне една точка от неговото писмо“ до конгреса, „те са неопровержими… бих се подписал под тях с двете си ръце“ (!!), — да, А. Т. се е изказвал и в секретариата, и в ЦК и за цензурата, и за личната съдба на Солженицин „дори по-рязко от него“. И дори: от моя никъде непубликуван, на никого (освен на А. Т.) непоказан протокол на септемврийското заседание на секретариата А. Т. безстрашно цитира на Федин — и за земята на отечеството под моите подметки през целия ми живот, и за „Пира“, както дословно се бях изразил; и от последното ми писмо до самия А. Т.: че „моето вътрешно състояние ми е по-свидно от съдбата на моите произведения“. И Твардовски споделя всичко това! И за него също това е станало така, поради което пише въпросното писмо и, рискувайки 5-ия том на събраните му съчинения, отказал да изхвърли споменаването за Солженицин. Той още дописва това писмо до Федин — „всичко изцяло зависи от Вас“, разрешете печатането „макар и по преценка на «Новый мир»“, — но не в тези молби, а в собственото му душевно възправяне е главният смисъл за Твардовски.
А по-нататък: дал го на двама-трима близки приятели и някой от тях се изкушил и го подхвърлил на самиздат. След което Твардовски можал само да изохка със закъснение.
А аз в Солотча се трепех над последните доизкусуряваници на „Архипелага“, вечерно време се кефех със слушане на западното радио и през февруари смаян чух ноемврийското си писмо до Воронков — смаян, защото изобщо не го бях изпускал от ръцете си, отделно изобщо не би имало смисъл, — ха пази документи за всеки случай… (Изплъзнало се е, естествено, при Воронков, датата беше изрязана като при припряно фотографиране, но дълги години ще ми натякват, че аз съм виновният.)
До март ме налегна силно главоболие, пурпурни приливи — първият пристъп на кръвното налягане, първото предупреждение за старостта. А за да довърша само „Архипелага“, ми трябваха, без да вдигам глава нито за час, април и май. Дано през тия два месеца нищо не избухне, не ми попречи… Много се надявах, че ще се върнат силите ми в моето любимо Рождество на Истия — от допира със земята, от слънчицето, от зеленината.
За пръв път през живота ми мое късче земя, сто метра мой ручей, особено вписване в цялата околна природа! Къщурката, кажи-речи, всяка година се наводняваше, но аз винаги бързах затам още с първото спадане на прилива, още докато бяха мокри дъските на пода и близо до прустчето идваше вечерно време
