езикът на водата от долчинката. През студените нощи всичката вода се прибира в рекичката, оставяйки по ливадите и долчинката покриви от бяло-стъкленист лед. Той виси крехък над кухината, сутрин се срива на големи парчета, сякаш някой върви по него. А през топлите нощи водата в реката не спада, не отстъпва, а звучно и шумно ромоли цяла нощ. Дори и през деня не заглушават пролетната река колите от шосето, можеш да седиш и да слушаш мъдрия звук на нейното ромолене с часове, оздравявайки с всеки изминал час. Ту силно и едро избълбука, ту странно шибне (паднал е клон, увиснал на върбата от придошлата вода) и пак многогласно равномерно ромолене. Матовото задоблачно слънце нежно се отразява в бързащата вода. А после по баирчетата започва да изсъхва — и милваш топлата земя с греблото, очиствайки я от пожълтялата трева за поникващата зелена. Ден след ден спада водата и ето че вече може да разчистваш с вила брега от довлечените боклуци и съчки. И просто да седиш и безсмислено да се припичаш на слънчицето — на стария дърводелски тезгях, на дъбовата пейка. На парцела ми растат ели, а наблизо има брезова гора и всяка пролет ми предстои да проверя поличбата: ако елата напъпи преди брезата — лятото ще е дъждовно, ако брезата преди елата — сухо. (И всяка година: правилно! А когато напъпят едновременно — тогава и лятото ще е шарено.)
Хубаво ми е! През една точно такава пролет лани тук бе написана главната част от тези очерци. А след месец, когато съвсем се стопли и раззелени, тук на няколко ръце ще преписваме окончателния „Архипелаг“: да смогнем, докато няма виладжии, докато не е толкова забележимо и никой не чува тракането на пишещите машини.
От Рязан до Рождество се стига през Москва. Няма как да не се отбия в „Новый мир“: „Здравейте, Александър Трифонович!“ Какъв е смисълът на това „здравейте“, отдавна прегоря онова, което беше, главата ми вече е заета с друго. Близо три месеца ще станат, откакто бе изпратено писмото до Федин, вече и на „Горкиевите тържества“ са се срещали, и какво направил Федин? Целувал се с Твардовски. „Благодаря ви, драги А. Т.! Толкова ми тежи на сърцето…“ — „А вярно ли е, К. А., че сте ходили при Брежнев?“ — „Да, другарите около мен решиха, че трябва да се срещнем.“ — „И стана ли дума за Солженицин?“ — (С въздишка:) „Стана.“ — „И какво му рекохте?“ — „Е, ясно ви е, че нищо хубаво не можех да му река. — (Сепва се:) Но и нищо лошо.“ (? Какво ли тогава?…)
Слушам, както винаги в „Новый мир“, повече от учтивост, не споря. Не е лошо, че Трифонич е изпратил такова писмо (а според мен трябваше да е четири пъти по-кратко), още по-добре стана, че то се разгласи…
Трифонич притежава уравновесеността на благородна натура: враговете са много, битките са много, всичките не можеш ги изреди, така че няма защо да се мяташ насам-натам, а с времето всички ще надвием, делото ни е право, ще надделеем. Я сега да си пийнем чайчец с меки гевречета.
Да! Ето и една рана, прясна: защо из Москва се разпространява някакво ново мое произведение, — а той, А. Т., е подминат, — защо? Защо не съм му го донесъл, нищо не съм му казал? Някакви литератори в Пахра имали нахалството да предложат на А. Т. да го прочете, „аз, естествено, отказах!“
(Ах, ама как да му обясня всичко?! Защото, ако ти го донеса, непременно ще го спреш, ще кажеш: не бива да се дава! А на мен ми трябва, нека се шири. Да речем — „Четат Иван Денисович“, бивша глава от „Архипелага“, която при последната преработка отпадна оттам, а ми е жал да става зян, е — пуснах я…)
— Ама, А. Т., не е мое произведение това, затуй не го донесох, аз не съм автор, аз съм съставител, там 85% са цитати от читатели. Изобщо не мислех, че ще се разпространи, че ще има успех. Просто го дадох на две бабички, бивши концлагеристки, да го прочетат.
— Къде са тия бабички? — заканително избухва той. — Сега ще викнем кола, отиваме и го прибираме. Как е могло да изтече?
— А как изтече писмото ви до Федин? Нали на никого не сте го давали?!
Това е смайващо за него. Той е сигурен, че не го е давал.
— Сега трябва да кротувате! — внушава ми той.
Сега — да, съгласен съм. Но все пак го придупреждавам: ако „РБ“ бъде отпечатана в чужбина, ще разпратя на писателите обясненията си. (Какви обяснения — също не бива да му казвам. Ако му кажа преждевременно, ще наложи възбрана и отиде на кино моето „Изложение“. Така забранителят сам се обрича да не научава навреме истината!…)
Тръгнах си с обещанието да кротувам. Това стана на 8 иприл. И същия ден във Франкфурт на Майн се съставяла динамитната телеграма на „Грани“… Малко ми предстоеше през тая година да си пийна от раннопролетната сладост на моя „чифлик“. Беше тъкмо Връбница, но студена. В събота на 13-и дори заваля сняг, и изобилен, и не се топеше. А във вечерното предаване на Би Би Си чух: в литературното приложение към „Таймс“ са отпечатани „обширни откъси“ от „Ракова болница“. Удар! — гръмовен и радостен! Започна се! (Крача ли, крача по пътечката за разходки, под пролетния снеговалеж — започна се! Хем го очаквах, хем не го очаквах. Колкото и да ги очакваш, такива събития се разразяват преди очакваното време.
Именно „Болницата“ никога не бях изпращал на Запад. Предлагаха ми и имаше начини — аз, не знам защо, отказвах, без да правя никакви сметки. А щом сама е стигнала, — значи така е трябвало, дошло е определеното от Господа време. И каква вихрушка ще се извие? — година след процеса на Синявски- Даниел — такава наглост? Но — предчувствие, че нещо ме носи по неотразим път: ще видите — нищо няма да ми направят!
По време на тази разходка под априлския сняг ме завари жена ми, току-що от Москва. Развълнувана. Тя нямаше откъде да знае, предадоха го току-що. Не, тя има друга новина: Твардовски вече четвърти ден ме търси, развилнял се е — къде да ме намери? В Рязан ме няма, московските ми роднини „не знаят“ (аз крия моето Рождество тъкмо от „Новый мир“, само това създава защитеност, иначе биха ме викали десет пъти). В понеделник се видяхме, а от сряда вече „вилнее“? „Никога досега не е било толкова важно“? За тях (за нас) — винаги е „никога“, винаги е „особен момент, толкова важно“! Не съм будала. Ще почакат. Не бива всеки път да викаш: „Вълци!“, когато вълци няма, и тогава ще ти вярват. Не мога да се паникьосвам при всяка промяна на външните условия. Ще ида след три дена, Твардовски ще изтрае. Безчовечно спрямо тях? — но и те не са по-грижовни спрямо мен: ако през тия години бях се явявал на всяко тяхно повикване, щях да престана да съм писател.
По-нова от моята новина не могат да имат: „Болницата“ се издава на Запад! И трябва да ме вълнува не това, че се издава, а: как ще го приемат там. И трябва да обмислям не защо се е развълнувал „Новый мир“, а: не е ли дошло времето за моя удар? Защото при мен превтасват документи, за „Бородинския бой“ никой не знае — не е ли време да ги покажа? Жадувах за спокойствие, а трябва да действам! Не да изчаквам, докато се подготвят за атака, — тъкмо сега трябва да ги атакувам!
Ръководи ме не обемната пресметливост, а тунелната интуиция.
С такова настроение тръгвам във вторник, 16-и: да пускам „Изложението“! Страниците са много, сто и петдесет екземпляра са преписани на машина за всеки случай още зимъс (Литвинов и Богораз вече предаваха своите неща направо на кореспондентите, но аз още се вардя, аз съм гърмян заек, крия се зад гърба на петдесет писатели), сега трябва само да натракам бързо на пишеща машина съпроводителната бележка [7] — снопчето от ръчни бомби, та отделните части да детонират всичките едновременно и в разбираемо за всички сега време:
„…Аз настойчиво предупреждавах секретариата за опасността произведенията ми да прескочат границата, защото отдавна и широко се разпространяват от ръка на ръка… Бе пропусната цяла година, неизбежното се случи… ясна е отговорността на секретариата.“
В последния момент още ме дърпат за ръкавите московските ми приятели: трябва да изчакаш! тъкмо сега, такъв момент — общата реакция, пречупват волите… не бива да ядосваш началствата…
Ами че именно затуй точно сега трябва да действам!!!
Тъкмо за това бях пристигнал в Москва. А между другото и да се отбия в „Новый мир“: защо са се паникьосали?
Крайна възбуда! Горестен тъмен гняв по лицата на Лакшин и Кондратович — но човешки нищо не ми казват: йерархията и дисциплината преди всичко, без А. Т. не бива! А той все не може да дойде от вилата си: по пътя пукнали гума, известинският оял се шофьор дори нямал ключ да смени гумата. След три часа А. Т. влезе, вътрешно напрегнат, но и съсипан, съсипан от мен! Сега се събра в кабинета му цялата главна колегия като следствена комисия, изпитателно-строга. И слагат пред мен — ама толкова гнусливо, сякаш чак е непоносимо да я държат в ръцете си, — долната, отвратителна телеграма от предателски подлите „Грани“
