Главния, а той ме тъпче с крака и се подмазва на Дьомичев, и трепери от страх за „Новый мир“ — и нито един не си дава труда да прочете телеграмата както трябва, и нито един не се обажда в пощата: наистина ли е автентична телеграмата, не проверява: съществува ли такъв Луи? в коя страна? кой е и какъв е?
Такова си е съветското възпитание: верноподаническо овчедушие, хибрид от угодничество и пъзльовщина, важното е да се даде отпор — в безопасна посока!… Просто ме досмеша, като се сетих, че предния ден съм можал да си изгубя ума и да се заколебая.
Опази ме Господ, не допусна да се орезиля заедно с тях. От шеметната вихрушка се изскубвам, яхнал моя вихрогон: „Изложенията“ потекоха! И веднага след това, подир тях, литна и новото ми писмо — за Луи! [8] Ако не съществуваше Виктор Луи, заслужаваше си да го измисли човек, толкова на място ми дойде! За цялото печатане на „Болницата“ сега ще отговаря ГБ, а не аз! За да се засрами А. Т., му оставям ден след ден две бележки в редакцията — и, освободен, заминавам за моето Рождество. Всички удари са нанесени, и то в най-подходящото време, сега нека трещи без мен, а аз ще работя.
А преди всичко — ще посрещна тихия топъл Великден. Храм наблизо няма, обезглавеният се вижда от моето балконче — в село Рождество, църквата „Рождество Христово“. Някой ден, ако съм жив или макар и след смъртта си, трябва да я реставрирам. А сега само нощното предаване на Би Би Си ще замести всенощната литургия. А през Страстната събота, през кроткия слънчев ден, горещ, защото клоните още са голи, с наслада прехвърлям купищата съчки, домъкнати от наводнението, пропивам се от спокойствие. Колко мьдро и силно ме водиш, Господи!
Неочаквано — бързи мъжки крачки. Това е Боря Можаев, писател, мой много добър приятел, петимен да помага. Довтаса, донесе нова беда: словакът Павел Личко самоволно продава от Чехословакия „Раковата болница“ на англичаните.
Не, човек никога не знае къде да си постеле.
Нямам мира! Същото кротко слънчице огрява същата оголена гора и все така мъдро ромоли, шурти потокът — но се изпари покоят от душата ми и всичко се промени. Само преди час, преди ден моят вихрогон препускаше триумфално — и ето че строши крак и политаме в пропастта.
Какво да правя? Да осуетя и тази заплаха. Да удържа защитеното равновесие на гребена или дори връхната точка на опасността, където ме запокитиха последните дни. Твърде много писма за няколко дена, но такива са дните, трябва да напиша още едно! Може пък да излезе „всяко зло за добро“: защита от своите и същевременно добра възможност да нахокам и западните издателски чакали, които ми окепазиха „Иван Денисович“ до неузнаваемост, до политическа агитка.
На човек е присъщо да бие слабия, силно да се гневи на беззащитния. Малко ли съветски писатели с удоволствие (и дори без никаква нужда) са ритали руската църква, руското духовенство (ако щете — и в „Дванайсетте стола“), или целия „западен свят“, защото са знаели колко безопасно и безответно е това, колко укрепва шансовете им пред тяхното правителство. Този подъл наклон насмалко не обзема и мен, наклонявам писмото си (до „Монд“, „Унита“ и „Литгазета“) прекалено рязко срещу западните издателства — сякаш имам на разположение някакви други! (Н. И. Столярова навреме ме поправя…)
И ето ме вече (на 25.4.) с преписано на машина писмо [9] крача към редакцията на „Литературная газета“. Само ми е гадно, че ще се срещна с Чаковски — но за щастие него го няма. А двамата му заместници (и те същата стока), ошашавени от идването ми, ме посрещат напрегнато-любезно. Без да ми мигне окото, сякаш всеки ден се отбивам при тях, им слагам на бюрото моето писъмце. Втурнаха се, зачетоха един през друг, сепнаха се:
— А до „Монд“ изпратихте ли го вече?
— Сега отивам да го изпратя.
— Недейте бърза! Може би… Разбирате, че това не зависи от нас… — Веждичките към тавана. — Но ако…
— Всичко разбирам. Добре, два дена ще чакам да ми се обадите.
В „ЛитРоссия“ пък стряскам плешивия, хитър, безсрамен и предпазлив Поздняев със същата хартийка — и си тръгвам.
Часовете текат — и изведнъж ми се свива сърцето: а не съм ли допуснал подлост? а не съм ли твърде рязък спрямо Запада? а не изглежда ли това като пречупване, като подлизурство пред нашите?…
Много ми е криво. Това е най-страшната опасност: да погазиш съвестта си, да омърсиш чистата си чест — никаква заплаха, никаква физическа гибел изобщо не могат да се сравнят с нея.
Моите приятели ме разувериха, че в писмото няма нищо позорно.
Но все едно: не искам да ми телефонират от „Литгазета“, че са съгласни.
А и те не се обаждат. Отнел им е Господ разума, та да се затрият, отдавна им го е отнел (а те все не се затриват…). В международната политика горе-долу се оправят, защото Западът, кажи-речи, е коленичил пред тях, защото всички прогресисти се надпреварват да им се мазнят, — ала във вътрешната политика нашите почти винаги избират най-лошото за себе си решение от всички възможни. При липсата на свободни събеседници не може да е другояче.
Изпращам до „Монд“ препоръчано писмо с обратна разписка. (Всичко е на вятъра, все едно няма да го изпратят.) А до „Унита“? Казват ми, че Виторио Страда бил в Москва, тия дни щял да си заминава, комунистически литературен критик — него да помолим. (Чрез Копелев.)
Но очевидно го бяха наклепали, че носи доста неща, и се престрашили да го проверят, да! — къде остана гордостта на „свободните независими“ комунисти? — пребъркали го и го отарашили като най-жалък буржоазен турист. И какво станало в Италия? Писал ли е до своята „Ринашита“? Оплакал ли се е на своя ЦК? Техният ЦК протестирал ли е пред нашите? Нищо подобно, затраяли си, дотук стига независимостта им: нали, като дойдат на власт — и те ще вършат същото.
А в Рождество — нежна зеленина, първите славеи, призори над Истия се вдига мъглица. От тъмно до тъмно се коригира и преписва на машина „Архипелагът“, едвам сколасвам да подавам листове на двете машинописки, които ми помагат, а на всичко отгоре едната машина всеки ден се поврежда, ту аз я запоявам, ту я карам на поправка. Най-страшният момент: с нас е единственият оригинал, с нас са всички преписи на „Архипелага“. Сега ако ни сгащи ГБ — и общият стон, предсмъртният шепот на милиони, всички неизречени завещания на погубените — всичко ще отиде в техните ръце, това вече не мога го възстанови, главата ми втори път няма да се задейства. Толкова десетилетия все им върви, всеки път пред тях се отдръпва водата от Сиваш (Плитък залив, по дъното на който през ноември 1920 г. минали хитлеристите на Фрунзе и направили пробив в дълбоко ешелонираната отбрана на Врангеловите войски по Перекойския провлак. Оттам започнало поражението на белогвардейските войски в Крим. — Бел. пр.), нима Бог и сега ще им помогне? нима съвсем е невъзможна справедливостта в руската земя?
Но чуруликат, надпяват се разногласните птички, квакат жабите, все повече наедряват листата на дърветата, все по-гъста става сянката, а хора няма, летовниците още не са пристигнали, никакви шпиони не бродят, а и не знаят те, не ни виждат, ще ни изпуснат.
Вярно, дочух, че са отарашили В. Страда на митницата. Провал на границата уж е нещо страшно за съветския човек, но аз съм станал толкова нагъл, че вече чак не се плаша: започвам да усещам силата си и набраната височина. А и писъмцето е невинно, на всичко отгоре до комунистически вестник — не ми е жал за него. Продължаваме да работим!! И, не щеш ли — на вилния ми адрес, където никакви писма не се получават (на всички е забранено да ми пишат, да идват), — писмо от митницата! „…във връзка с необходимостта… по засягаща Ви работа…“ ме канят в шереметиевската митница при някой си Жижин. (Къде изтече руската нация? Знаем къде, просмука се в земята на Архипелага. А на повърхността изплуваха ей тия — някакви си Жижини, Чечеви, Шкаеви…)
Значи над главите е не безметежното небе, а огромният зъркел на КГБ, — и намигна като Главата от „Руслан“: правете си сметката!… Всичко виждат те, всяко наше мръдване, — и ние сме им в ръцете…
Изтръпнах. Но — спокойно! Овладей се, помисли няколко часа. Ако не беше лагерната ти подготовка, като нищо щеше да хукнеш, свободен гражданино, защото си получил призовка от митницата. А не е ли време да ги сложим на мястото им? Я нека напишем така:
„…Не съзирам изразената от Вас необходимост да се срещнем. Обикновено художествената литература няма общи работи с митницата. Ако обаче тази необходимост Ви изглежда настоятелна — Ваш представител може да ме посети…“
И — жилището на Щейн, в Москва, датата — с десет дена по-късна от посочената в призовката, и — давам им на разположение три часа, ще ги чакам.
