(а заглавието е толкова хубаво за мислещите хора!):
„Франкфурт ам Майн, 9.4., до «Новый мир»
Уведомяваме Ви, че Комитетът за държавна сигурност по Виктор Луи е препратил на Запад още един екземпляр от «Раковата болница», за да блокира по този начин публикуването й в «Новый мир». Затова решихме да публикуваме това произведение незабавно.
Толкова неочаквано и толкова противоречия има тук, дори загадки — не мога да проумея, не ми го побира главата. Но не се и иска да разбирам! — провокация! — и като съветски човек съм длъжен… И на самите тях почти нищо не им е ясно, но не им достига простата гражданска зрелост да се заловят най- напред с изясняване на неяснотите. С какво единствено са свикнали съветските хора? — да дават отпор! Вместо да умуваш, вместо да изследваш, вместо да обмисляш — даваш отпор! Десетилетия наред са яли пердах. Но и младият, критичен, схватлив все пак Лакшин, без много да му мисли, надвисва рамо до рамо с останалите: да съм дадял отпор.
О, главна слабост моя — „Новый мир“! О, главна моя уязвимост! С никого не ми е трудно да разговарям, само с вас ми е трудно. На никое съветско учреждение отдавна нищо не дължа, единствено на вас, но тъкмо чрез вас ме докопва и обгръща цялата лепкава система: длъжен си! длъжен си! наш си! наш си!
Твардовски (многозначително и дори тържествено):
— Сега настъпи моментът да докажете, че сте съветски човек. Че онзи, когото ние открихме, е наш човек, че „Новый мир“ не е сгрешил. Трябва да мислите за цялата съветска литература, трябва да мислите за другарите си. Ако започнете да се държите неправилно, могат да закрият списание то ни…
Постоянната заплаха: могат да закрият… И аз не съм просто аз, а или воденичен камък, или въздушен балон на врата на „Новый мир“…
След Бородино бях си въобразил, че съм свободен човек, Не, не, ни най-малко! Как ми затъват краката, колко трудно ги издърпвам! Правя опит да се измъкна с това, че:
„Закъснели са «Грани». «Таймс» вече го е отпечатал…“
„Таймс“ — не е важно, важни са „Грани“! Важни са отпорът и съветската принципност!…
Подавам на А. Т. съпроводителното ми писмо, втория екземпляр — на Лакшин (на Кондратович не го давам, той чете през рамото на Лакшин). Не, на А. Т. не му повлиява. И на останалите (след като хвърлиха поглед към А. Т.) не им повлиява.
— В „Таймс“ не е на руски…
Лакшин: — Много важно е, Александър Исаевич, пред историята. Така или иначе, в справочниците винаги се посочва първата публикация на родния език. И ако бъде посочено „Грани“, това ще е същински позор!…
Ненадейно А. Т. се събужда и — към съпроводителното писмо:
— Каните ли се да разпращате това?! Не му е сега времето, не му е сега времето! Знаете какво е настроението в момента… могат да ни отрежат главите… В наказателния кодекс добавят нов член…
Аз: — За мен цялата хармоника на кодекса отдавна не важи, не ме е страх.
А. Т.: — И започнали ли сте вече да го разпращате?
Не съм започнал, но лъжа: — Да. (Та да е по-неотвратимо.)
Не одобрява, не одобрява. Дори не иска да прибере в чекмеджето на бюрото си такъв погрешен, недообмислен документ. Но друго е най-важното сега! Отново ме наобикалят единомислено и строго. И Твардовски направо ми диктува:
„Категорично забранявам на Вашето неоемигрантско, откровено враждебно списание… Ще взема всички мерки…“
— А в противен случай, Александър Исаевич, оттук нататък вече не сме ви приятели!
И по лицата на Лакшин-Хитров-Кондратович каменното, задружно: не, вече не сме ви приятели! Ние сме патриоти и комунисти.
О, колко трудно е да не отстъпиш на приятели!… А и на мен не ми се ще „Грани“ да отпечатват „РБ“, само ще ми объркат работите, особено когато вече е започнало европейското отпечатване. Добре де… скланям… ще изпратя телеграма… (Сломен ли съм?… Толкова бързо?…) Опитвам се да скалъпя нещо, но не намирам думи. Оставете ме да си помисля! Завеждат ме в кабинета на Лакшин. Но един вид съм под арест: докато не напиша забранителната телеграма — няма да ме пуснат от редакцията.
А винаги е редно да си помисли човек! Винаги да се огледа. На гърба на същата телеграма с молив — какво е това? Чернова:
„Многоуважаеми Пьотър Нилович!
Смятам, че Солженицин трябва да изпрати на това неоемигрантско (в това нео те съзират някакъв особен укор!) — откровено враждебно спрямо нашата страна… Опитвам се спешно да повикам Солженицин, чието местонахождение сега не ми е известно, в Москва. Чакам указанията Ви. Твардовски.
11 април.“
(Указания Твардовски все едно не получил и, съклетясан, след едно денонощие сам се обадил на Дьомичев. Той: „Аа, да прави каквото ще.“ С намека: а вие ще оперете пешкира. В още по-голямо угризение Твардовски ме затърсил отново.)
А думите на телеграмата все не ми идват и не ми идват в главата. Надрасках нещо, но без никакви ругатни, занесох го да го покажа — А. Т. се разгневи: слабо е, не върши работа! Потупах го меко по рамото, той окончателно кипна:
— Аз не съм нервен! Вие сте нервен!
Какво да правя, като не ми върви писането. Утрото е по-мъдро от вечерта, оставете ме да си помисля, утре заран ще ви я изпратя, обещавам.
Как да е, пуснаха ме.
А ми е криво донемайкъде.
Л. К. Чуковская с недоумение:
— Не разбирам. Атовете се ритат… Най-добре ще е да се оттеглите.
И наистина, чавка ли ми изпи ума? Как можах да им обещая? Нали първо трябва да разбера каква е работата? Верига от догадки:
1) как е могло да се случи, че такава телеграма изобщо е била връчена? Или немарливост на апарата — или провокация на КГБ.
2) кой е тоя Луи?
3) „още един екземпляр“? А къде и от кого е занесен първият? (То се знае, че и за двата е платено! И парите от моята „Болница“ вече са отишли за заякчаване на Държавна сигурност!)
Докато неотклонимо се готви моят залп от петдесет „Изложения“, да разбера за Луи, — и веднага се намира бивша политзатворничка (Н. И. Столярова, вж. Пето допълнение), донася ми дивен букет: никакъв Луи не е, а Виталий Левин, влязъл в затвора като недоучил студент заради чейнчаджийство с чуждестранни туристи; в лагера бил известен доносник; след лагера не само че не е лишен от Москва, ами и станал кореспондент на твърде „десни“ английски вестници, женен е за дъщерята на английски богаташ, свободно пътува в чужбина, има предостатъчно валута и приказна вила в генералското курортно селище Баковка, съседка му е Фурцева. И ръкописа на Алилуева тъкмо той го е пренесъл на Запад.
Всичко е ясно. Телеграмата е автентична (връчена по погрешка, по чудо), ГБ търгува с моята „Болница“, „Грани“ честно предупреждават Твардовски, заради което аз трябва по съветски да ги окалям, а ГБ нека продължава да търгува с душата ми, тя е власт, тя е наша, тя има право.
И половин дузина редакционни новомировски тъпаци половин дузина дни се чумерят в кабинетите си, споделят помежду си какъв мизерник съм, че се крия от редакцията, угоднически кимат при всяка дума на
