Той дори не я взе, не се опита, ръцете му се тресяха! Извинително:
— Сега не ще мога да ви я надпиша… Друг път…
За да не загуби А. Т. интерес към отпечатването на „Р. Б.“, нямах намерение да му разказвам отсега за „Август Четиринайсета“. Но толкова тягостно ми се стори неговото състояние, че реших да го поободря: ето на, сега пиша за Самсоновата катастрофа, до идното лято може би ще сколасам да я завърша.
А. Т., вече връщайки се към предишната си ирония:
— Никаква катастрофа не е имало и не е можело да има. Сега е установено, че предреволюционна Русия изобщо не е била изостанала страна. Неотдавна четох една икономическа статия, дори и положението на крепостните преди 1861 година се очертава доста благоприятно: помешчиците едва ли не ги хранели, старините и инвалидността им били гарантирани.
(Най-смешното е, че новата официална версия е значително по-точна от предишните, „революционните“…)
Стояхме по-малко от час, колата ни чакаше (шофьорите иа „Известия“ винаги се гевезяха и подканваха новомировските редактори да бързат), наканихме се да си тръгваме, на А. Т. му хрумна да се поразходи, облече някакво яке, сложи на главата си фуражка, взе в ръката си тояжка, за да се подпира, наистина не дебела, и под тихия снеговалеж ни изпрати до улицата — много приличаше на селяк, е, може би горе-долу грамотен. Сне фуражката и снегът запада по слабо-окосмената му светла, едра, също селяшка глава. Но лицето му беше бледо, болнаво. Сви ми се сърцето. Пръв го целунах за сбогом — този ритуал отдавна го бяхме прекъснали заради кавгите и експлозиите. Колата потегли, а той продължаваше да стои под снега, селянин с тояжка.
В редакцията лично смекчих разговора между Костоглотов и Зоя за ленинградската блокада, за да не оставя на онези поводи за сериозни възражения.
И си заминах. Но когато пристигнах в Рязан, получих писмо от Воронков [5] — сондираща нота: кога най-сетне ще се разгранича от западната пропаганда? Май са се разшавали? Без много да му мисля, тутакси му изстрелях десетина контравъпроса: т е кога ще се оправят? В края на краищата аз също чакам отговор!! [6]
И облекчен продължих по-нататък, към пущинака, към Солотча, към студената тъмна селска къща на Агафия (втората Матрьона), където през топлите пролетни дни палехме печката, за да докараме градусите до 15 по Целзий, а през студените се събуждах най-често при два-три. Според многомесечния ми план трябваше да изкарам тук зимата. Бях се оградил с портрети на Самсоновите генерали и дерзаех да захвана главната книга на моя живот. Но плахостта пред нея ме сковаваше, съмнявах се — ще прескоча ли летвата. Безжизнените редове увисваха, ръката ми изнемощяваше. Изведнъж открих, че и в „Архипелага“ много неща са пропуснати, трябва още да изуча и да напиша историята на публичните съдебни процеси и това трябва да се направи преди всичко останало: недовършената работа е досущ като незапочнатата, тя е уязвима при всеки удар. Не щеш ли, изтресе ми се тревожно писмо, че продавали „Раковата болница“ на англичаните — хем от мое име, което не биваше да става, от което уж с какви ли не щитове се бях предпазил! Така се обърка работата ми, а след няколко дена ме връхлетя и друго — че от Москва вече оздравелият Твардовски е проточил до Рязан дългата жица на взривателната халка: ела и застани пред мен! спешно е нужно! А кое е спешното, не се казва, макар че надали е измишльотина. За пет пари работа няма да свърша с такива приятели, дяволите да ги вземат. Неохотно, мудно, мърморейки се стегнах за път. Най мразя външни обстоятелства да рушат плана ми за работа.
А Твардовски се чудел защо не се втурвам начаса: викали него и мен в секретариата на СП на СССР да идем да си поприказваме човешки; Воронков му се обадил по телефона, безпокоял се: платил ли е „Новый мир“ на Солженицин поне аванс за „Раковата болница“ — все пак човекът трябва да ръфа нещо! („Ръфа“ е популярен сред тях термин за авторовите потребности.)
А, проклетници, така ли било?! Но дори не се учудвам: щом аз не отстъпвам — значи ще отстъпвате вие! Учудва ме друго, че за половин век цял свят не вижда това най-просто нещо: те се плашат само от силата и твърдостта, а които им се усмихват и кланят — тях ги мачкат.
На 18 декември заварих А. Т. в редакцията, вече плаващ върху меки облачни възглавници на не знам кое си небе. Също неинформиран точно, Твардовски по дребни странични признаци безпогрешно си направил сметката, че някой горе, едва ли не Самият (Брежнев) не чак пряко е наредил да се печата „Ракова болница“ (признаците щяха да са други), но е подхвърлил фраза, в смисъл че трябва ли да се забранява? И, пусната някъде във въздуха, но не до пода, от никого незаписана, тая фраза все пак била подета и по хорските ръце, рамене и уши се разпълзяла, разпълзяла, и онемели от нея апаратът на Дьомичев и всички литературни марионетки, а по-чевръстите и по-печените нагаждачи като Воронков се втурнали пред нея да й преметат пътя с опашките си. И тъй, още нищо не беше решено, но завоят от септемврийската ситуация е толкова остър, че на седалката на известинската „Волга“, която ни возеше към улица „Воровски“, Твардовски пак, както преди половин година, се размечта не само за отпечатване в списанието, а и непременно още сега да се пусне една глава в „Литературка“ за заякчаване на позициите, и пак умуваше коя глава да дадем, за кое парченце от „рибицата“ няма да ни е жал. С благодушна отстъпчивост спомена предпоследната (Костоглотов из града и зоологическата градина), но се сепна:
— Не, няма да дам на Чаковски правото на първата нощ.
Бяхме ли на прага на ново цензурно чудо? Това му е приказното на бюрократичния свят, че за късо време той може да отмени вътре в себе си всички физически закони — и тежките предмети ще литнат нагоре и електроните ще се устремят към катода. Но този път не очаквах чудо и, както си спомням, не го исках кой знае колко: нали пак ще започнат да изцеждат редове и абзаци, дребни мизерийки, а в самиздат „Болницата“ се разпространяваше толкова безпрепятствено, толкова неосакатено! Вече по ми допадаше отварящият се независим път. Но не пречех на краткотрайното щастие на А. Т., не възразявах.
Набитият широкочелюстен хамелеон Воронков пак беше внимателен и любезен, макар и не толкова сладникаво, както след писмото ми до конгреса, но не беше и онзи бияч, който ми пробутваше позива на „Посев“. Четиримата седнахме, сякаш щяхме да играем на карти: ние с Твардовски един срещу друг, Сартаков срещу Воронков, само че ние тримата край малката масичка, а Воронков зад туловището на бюрото си и, самият той туловище, седеше на тежко кресло, но и доста подвижно. Аз — само най- необходимото подхвърлях, изобщо не напрягах силите си, защото не усещах реалността на цялата игра; хапливо-педантичният Сартаков също подхвърляше само от време на време; а дуелът, далеч неизразяван в произносими думи, се водеше между Воронков и атакуващия Твардовски. Воронков искаше да проведе разговора, без да каже и да обещае нищо, но все пак да демонстрира дружелюбие. Твардовски след 35- годишно мотане из съветско-литературния свят добре разбираше всички тези ходове, искаше да притисне Воронков и да измъкне от него, макар и само устно, съгласие за отпечатването на „Болницата“ .
— Това е работа на списанието — учудваше се Воронков. — Правете каквото искате.
— Но нали поне не възразявате!
— Ама какво общо има с това Съюзът на писателите? — все повече се учудваше Воронков.
(Нима у нас някой натиска издателствата?)
— Не, аз не съм свикнал да се возя в трамвая без билет! — парира го Твардовски с фраза не от своя бит, но отработена в СП.
А ако Воронков маневрираше настъпателно, че все пак трябва да се отрека (от Запада и от писмото), в края на краищата не бива да се правим, че нищо не е станало, — аз просто махах отрицателно с ръка, вече беше ми омръзнало да си моря езика, а Твардовски уверено:
— Може! Ще си затраем и всичко ще е наред.
— Как ще си затраем?? — смайваше се любителят на гласността Воронков.
— Ей тъй — много авторитетно и уверено, сякаш се бе заслушал в горната част на стената, го затапи Твардовски. — Когато свалихме Хрушчов, затраяхме си и номерът мина! А събитието беше къде по- значително от писмото на Солженицин.
Как изобщо бе стигнал Воронков до това кресло? защо изобщо ръководеше шестте хиляди съветски писатели? беше ли първият класик? Разказвали са ми, че навремето Фадеев си избрал за любовница една от секретарките на СП, в резултат на което тя вече не можела да върши проста техническа работа и й хванали за помощник аргатчето Костя Воронков. Така той станал свой човек, вкопчил се и се издигнал. Но какво е писал! Майтапеха се, че главните му книги са адресните справочници на СП. А впрочем съвсем неотдавна, кой знае защо, тъкмо на Воронков (дали за да облекчи съдбата на „Новый мир“?) тъкмо Твардовски повери…
