своя съсед. Не, ей онзи? Казва ми името на друг съсед. Не, между тях! — лицето му прилича на дебел задник с наденати светли очилца. Ах, това бил другарят Мелентиев от отдел „Култура“ на ЦК. Тайният диригент! Седи и драска в бележника си. Драскай! Да разбереш какво е бивш концлагерист!)
И после — всички национални роти (Абдумомунов, Бровка, Кербабаев, Яшен, Шарипов), в техните републики се разорават целинни земи, изграждат се язовири — каква ти „Ракова болница“? какъв ти Солженицин? Защо той пише само за страдания, когато ние пишем само за радостни неща?
Колко ли са? Край нямат! Само прибалтийците мълчат с наведени глави. Виждат изтървания си жребий. Не стихва войнишката стъпка, не секват заучените фрази. Противниците са запълнили цялото поле, цялата земя, целия въздух! Бойното поле ще остане в техни ръце. Ние уж бяхме посмели, непрекъснато атакувахме. А бойното поле е в техни ръце.
Бородино! Трябва да се мине време, за да проумеят двете страни кой е победил през този ден.
По лицето на Федин неговите дългогодишни компромиси, предателства и подлости са отпечатани една върху друга, една върху друга, и без изключение (и преследването на Пастернак той го започна, и процесът срещу Синявски е негово предложение). При Дориан Грей всичко това се сгъстявало на портрета, на Федин му било писано да го поеме с лицето си. И с това лице на порочен вълк той води нашето заседание, нелепо предлага да съм вдигнел лай срещу Запада, понасяйки с удоволствие притесненията и оскърбленията на Изтока. През избледнилия лицето му слой от пороци неговият череп още се усмихва и кима на ораторите: ама той наистина ли вярва, че ще им отстъпя?… Аз отдавна съм влязъл в ритъма: пиша ли, пиша протокола. Лицето ми е смирено — о, вълци, още не знаете какво представлява политзатворникът. Има да съжалявате за непредпазливите си думи!
В моето последно, вече четвърто, изказване си позволявам да се заканя и на отдел „Култура“ на ЦК („за «Пирът на победителите» ще отговаря организацията, която…“) и да си поиграя с Федин — то се знае, че приветствам предложението му! (Всеобщи усмивки! Аз съм сломен!…) То се знае, че съм за публичност. Стига сме крили стенограмите и речите!… Отпечатайте моето Писмо, а после ще видим!…
Ропот и вой. Става Рюриков и, скръбно бърчейки догматичното си чело:
— Александър Исаевич! Вие просто не си представяте какъв ужас пише за вас западната преса. Би ви настръхнала косата. Елате утре в „Иностранная литература“, ще ви дадем подборки, изрезки.
Поглеждам си часовника:
— Искам да ви припомня, че не съм московски жител. Сега тръгвам да хвана влака и не ще мога да се възползвам от любезността ви.
Ропот и вой. Измаменият разгневен Федин закрива обсъждането, което бе траяло пет часа. Аз коректно измърморвам две довижданета през двете си рамена и си тръгвам.
Бойното поле е в техни ръце. Те не отстъпиха никъде, нищичко.
Но чия е победата?
Същия ден не сколасах да се видя с А. Т. Той ми изпрати писмо: „Просто Ви се любувах и се радвах за Вас и нас… Очевидно превъзходство на правдата над всевъзможните хитрини и «политиката». На пръв поглед няма никакъв напредък. Но в действителност безусловно настъпи промяна в наша полза… Практическият ми извод е, че сме готови да сключим с Вас договор, а по-нататък ще видим.“
Но не по малко от Твардовски ме смая Би Би Си. Заседанието приключи в петък вечерта. Мина се weekend-ът — а в понеделник през деня англичаните вече предаваха, че са ме викнали на секретариата, и за смисъла на заседанието — доста точно.
Не съм игла в купа сено, сега няма да се изгубя!
ЦДЛ беше бръмнал от слухове. Писателите, които бяха ме подкрепили по време на конгреса, сега искаха разяснения от секретариата.
След няколко дни на заседание на управата на СП на РСФСР било прочетено писмото на Шолохов: той настоявал да не бъда допускан до перото! (Не до печатниците — до перото! Като Тарас Шевченко навремето.) Той не можел повече да членува в един творчески съюз с антисъветчик като мен! Руските братя писатели ревнали на заседанието на управата: „И ние не можем! Резолюция!“ Соболев се стреснал (нали нямало указания!): Другари, неправилно би било да поставяме това на гласуване! Който не може — да пише индивидуално заявление.
И се уплашили. Нито един не написал.
Сред московските писатели: а може би и ние с него не можем?
Възможно ли е да се завинтиш в гранит? Съществуват ли такива свредели? Кой би предсказал, че при нашия режим е възможно да кажеш на висок глас истината — и да не те повалят?
А ето че можело?…
Юздата на лагерната памет стяга венците до болка: хвали деня, когато се свечери, а живота — след като умреш.
ВТОРО ДОПЪЛНЕНИЕ
Февруари 1971
Чудата става тая книга. Непредвидена от по-ранни планове и незадължителна: мога да я пиша, мога и да не я пиша. Три години не бях я пипвал, държах я на много скришно място. Не знаех ще се върна ли към нея, ще намеря ли време. Неколцина близки приятели, които бяха я прочели: хич не е зле, непременно я продължи! И ето че докато се съвземам между Възлите на главната ми книга (завърших „Август“), пак се захващам за тая.
И първото, което виждам: трябва не да я продължа, а да допиша скритото, да обясня по издълбоко това чудо: че свободно вървя по блато, стоя върху тресавище, прекосявам въртопи и във въздуха се държа без подпора. Отстрани изглежда: прокълнат от Държавата, обграден от Държавна сигурност — как така не се пречупвам? Как така устоявам сам-саменичък, а на всичко отгоре върша огромна работа, кога сколасвам и в архивите да се ровя, и в библиотеките, и справки да набавям, и цитати да сверявам, и стари хора да интервюирам, и да пиша, и да преписвам на машина, и да коригирам, и да подвързвам — книгите ми излизат една след друга в самиздат (а през една и се заделят настрана), — с какви сили? Какво е това чудо?
И хем не бива да се премълчат тези обяснения, а още повече не бива да се посочат. Някой ден, ако е рекъл Господ, като настъпи безопасност — ще я допиша. (Вж. Пето допълнение, „Невидимите“ ) А засега дори плана на такова обяснение ме е страх да напиша черно на бяло: току-виж хартийката влезе в ръцете на ЧКГБ.
Но вече виждам, като я препрочитам, че през изминалите години съм заякнал, събрал съм кураж и се осмелявам все повече и повече да си показвам рогцата, и днес се престрашавам да напиша неща, които преди три години ми изглеждаха убийствени. Все по-ясно се проследява движението ми — към победа или към гибел.
Това е чудатото на тази книга, че за всяка друга създаваш архитектурен план и още ненаписана я виждаш вече изцяло, и с всяка част се стараеш да служиш на цялото. А тази книга прилича на отрупани пристройки, нищо не се знае за следващата — колко голяма ще е и накъде ще тръгне. Всеки миг тази книга е също толкова завършена, колкото и незавършена, мога да я зарежа, мога да я продължа, докато съм жив или докато телето не си счупи врата в дъба, или дъбът не изпращи и не рухне.
Случаят е невероятен, но твърде го допускам.
ПРОПУКА СЕ!
Да, приликата с Бородино се потвърждаваше: от битката се бяха изминали два месеца — без почти един изстрел и от двете страни — без нито едно вестникарско споменаване, без особени трибунни ругатни, пък и Петдесетгодишнината пъплеше и за тях беше наложително тя да премине колкото може по- нескандално, колкото може по-гладко. А и аз, със склонността си към примирие, не пусках в действие моето
