списанието, което авторът си избере, което му е най-близко.
И никой не възрази! Обсъждаха само: ще сколаса ли „Литгазета“ за два дена, вече е набрана. Може би — „ЛитРоссия“?
Тоя ден те бяха не ошашавени, а направо нокаутирани: не от срещата ни, а преди нея, от радиобомбардировката. И най-неприятното в тяхното състояние беше, че май този път им бяха предложили сами да се измъкнат от положението (ЦК беше се оттеглил, писмото не е до него!) — а това нещо те не го могат, през целия си живот нито един въпрос никога не са решавали с а м и. И възползвайки се от тяхната тъпотия, винаги мудният Твардовски завладя инициативата.
Марков и Воронков един през друг ми благодаряха — ама за какво? За това, че съм дошъл при тях!… (Сега и аз поомекнах и им благодарих, че те най-сетне са се заели с писмото ми.)
Този ден за пръв път през живота си усетих нещо, което дотогава разбирах само отстрани: какво значи да покажеш силата си. И колко добре разбират те този език! Само този език! Единствено този език — откакто са се родили!
Двамата с Твардовски се прибирахме с големия черен автомобил на вестник „Известия“ (Списание „Новый мир“ се е намирало под шапката на „Известия“ — Бел. пр.). Той беше много доволен от развоя на събитията, предполагаше, че секретарите вече са се съветвали с хората горе, иначе откъде ще се вземе такава сговорчивост? Къде остана „на удара с удар“?… В същия миг А. Т. измисли коя глава да вземем за откъса в „Литгазета“ и лично я надписа: „Откъс от романа «Ракова болница»“. Така се развиваха събитията.
Но нещата вървяха прекалено добре, за да са истински. След това, естествено, всичко засече: горе удариха спирачка, и преди всичко Дьомичев. (В някое от жилищата, където хумористично бях разказвал как съм го будалкал по време на срещата ни, е имало кадесарски микрофон, очевидно у Теуш. На Дьомичев му занесли касетката с този запис. И въпреки, че ако подслушваш иззад вратата, не трябва да се ядосваш, ако те фраснат по носа, Дьомичев ме намрази, стана мой върл враг. Върху целия голям конфликт се насложи за много години личната му мнителност. В негово лице един-единствен път направи опит да се запознае с мен Колективното ръководство — и ето какво излезе от това…)
Нито комюнике на секретариата, нито откъс в „Литгазета“ не се появиха: прекрати се радиобомбардировката от Запада и босовете решиха, че може да се отърват, без да предприемат нищо. А. Т. разполагаше със сведения, че на 30 юни горе са обсъждали моя въпрос. Но пак нищо не бе решено. А Дьомичев измислил такъв план: секретарите (Твардовски: „цяла чета юнаци“) да прочетат томовете ми: и „Кръга“, и „Раковата“, но на първо място и задължително — „Пирът на победителите“ (жал им беше да се лишат от този коз!). Ако вземем под внимание, че сред секретарите имаше хора, които не само не владееха перото, а и сричаха, когато четат, замисленото протакане ставаше половингодишно и обещаваше да прескочи до следюбилейното (половин век на „Великия Октомври“) време, когато ще могат да ми свият сармите.
Всичко това го научих от А. Т., когато се отбих в редакцията в началото на юли. Той беше кисел и мрачен. Всеки месец се сблъскваше с тази преграждаща тъпа сила — но и за сто и петдесет месеца не беше свикнал. Цензурата му забраняваше и най-елейни повести (на Е. Герасимов). Воронков, когото бях видял толкова услужлив съвсем неотдавна, дори той не всеки път скланял да вземе слушалката, а отговарял надменно. Но този път по случай моето идване А. Т. се насили и му позвъни още веднъж. Воронков благоволи да се обади и да каже, че секретарите четат, но не знаят откъде да си набавят „Ракова болница“ (сякаш не го бе конфискувала ЧК и го нямаше в ЦК…). А. Т. живна: ще ви го изпратя!
Надежда! Беше решил да изпрати онзи единствен редакционен чистичък, неизмачкан и неиздраскан екземпляр, който им бях дал наскоро. Възмутих се: „Не ща да го давам на тия кучета! Ще го омърлят и разпарцаливят!“ Кипна и А. Т.: „Става дума за главата ви! А вие — щели да го разпарцаливят!…“ Само взе да ме моли „да изхвърля страничката за мстастазите“ — очевидно това бяха онези спорни „една и половина — две страници“. Помнеше (беше му го втълпил някой от редакцията, сигурно още Дементиев, преди да напусне), че там уж имало дълго разсъждение, където лагерите се сравняват с разсеяни из страната метастази (сякаш би трябвало да се разточва това на цяла страница!). Много трудно е да измъкваш А. Т. от първоначално неправилно убеждение. Уверявах го, че няма такава страница, но той не ми вярваше. Показах му абзаца, където има горе-долу такава фраза, като нищо мога да я задраскам, колко му е. Не, има някъде страница! Точно тогава през вратата се промуши дребничкият Кондратович и взе да рие пъргаво с носа си под страниците: при Шулубин трябва да е, при Шулубин! Пред двамата започнах да прехвърлям шулубинските страници; и на всичко отгоре давах на Кондратович да погледне, като на свой човек, без да се опасявам, че ще ме ръфне за крака. Но очите му светнаха — това не бяха неговите очи, а изкуствени, имплантирани от цензурата, и ноздрите му не бяха неговите, а снабдени с надушващите косъмчета на цензурата, — и той уверено-радостно отхапа една мръвка:
— Ето! Ето!
— Къде?
— Ето:
— Че това за метастазите ли е?
— Все едно че е за метастазите. И още по-зле!
Разказвам далеч не за Кондратович — за списанието и за Тиардовски. Съсипаният и наплашен Твардовски прегърна предупреждението на Кондратович:
— Май излиза, че казаното за Николаева Русия е валидно и за нас?…
— Абе става дума не за Николаева Русия, а за Англия, която се канела да предаде на нашето правителство декабриста Тургенев.
Дали защото се засрами, че не е знаел подбудите за Пушкиновото стихотворение, дали защото изобщо бе вдигнал ръка срещу Пушкин, А. Т. се примири:
— Тогава само махнете фразата, че Костоглотов е съгласен.
Това беше нормалното за тях притеснено очакване: не само какво ще кажат за цялото произведение, трябва да предвидят и от коя ивица ще изрежат ремъче, ще го вържат за камшик и ще започнат да ги цитират с камшика през мутрите.
За душевно успокоение на А. Т. махнах и тази фраза. Той се развесели и реши да ме „утешава“: че ето на, Егоричев го свалиха, а мен не ме свалиха, че добре съм се държал на секретариата: хем без зъбене, хем без каквото и да било разкаяние. (Секретарят на московския градски комитет на КПСС, който беше се заял с Брежнев.)
На него сега изобщо не му се щеше да се разкайвам! Моето начинание с писмото определено му допадаше. И май за пръв път, откакто се познавахме, беше повярвал, че мога самостоятелно да си местя краката.
Започнахме да говорим за „Пирът на победителите“, — как да предотвратим четенето му в секретариата и че Симонов също като Твардовски отказал да го чете.
— Поне на мен го дайте — примоли се той.
— Честно ви казвам, А. Т.! — имах само един екземпляр и те взеха, че ми го задигнаха. И аз не разполагам с текста.
— В края на краищата — разсъждаваше той сговорчиво, съзерцателно — Бунин е написал „Злочести дни“. Да не би вашата пиеса да е по-антисъветска?! А ние всичките му останали произведения печатаме…
Не, Твардовски се променяше! Променяше се, и съвсем не бавно. Доскоро ме питаше как съм посмял да сложа някакви си лагерни пиески „редом със светеца Иван Денисович“. Доскоро отхвърляше цели глави дори от „Ракова болница“. А сега напълно обнадеждаващо написа:
