Но дългът на честта ми налагаше и тази втора част преди пускането й по самиздат все пак да покажа на Твардовски, макар отсега да ми беше ясно, че това е само загуба на цял месец, а те и бездруго няма да ми стигнат до конгреса. За да спечеля време, помолих близките си да занесат на Твардовски междинния, не съвсем довършен вариант един месец по-рано със следното писмо, уж от рязанската гора:
„Драги Александър Трифонович!
Струва ми се справедливо да Ви предложа да станете първият читател на втора част, ако пожелаете… Текстът тепърва ще бъде подложен на шлифоване, засега не предлагам повестта на цялата редакция… Възползвам се от случая, за да Ви уверя, че нашето несъстояло се сътрудничество по първа част ни най- малко не е повлияло на моето отношение към «Новый мир». Както и досега, с пълна симпатия следя позицията и дейността на списанието… (Тук съм се поизсилил, наистина.) …Но общолитературната обстановка е твърде сурова за мен, за да мога да си позволявам и занапред пасивната позиция, която заемах четири години…“
Тоест дори не го молех да разгледа въпроса за отпечатването. След кавгата ни и половингодишния разрив я предлагах на Твардовски само за прочит.
Откъм времето всичко се нареди добре: докато аз през март 67-а се върнах и доработих втора част, в „Новый мир“ не само А. Т., но и всички я прочели — и ми оставаше само да получа техния отказ, отказ от всякакви по-нататъшни претенции върху повестта. За една година бях получил от пет съветски списания отказ да напечатат дори най-безобидната глава от първа част — „Правото да лекуваш“ (ташкентското списание не я помести дори в благотворителната си безхонорарна книжка); след това от цялата първа част се отказаха — „Простор“ (чрез страхливо протакане) и „Звезда“ („в Русанов е вложена повече омраза, отколкото майсторство“ — а такова нещо на страниците на съветските книги никога не се е допускало сякаш!, „ретроспекциите в миналото създават усещането, че култът към личността е зачеркнал всичко онова хубаво, което е направено от съветския народ“ — нали високите пещи напълно компенсират и гибелта на милионите, и всеобщата развратеност; и им се искало „да видим по-ясно отликата на авторовите позиции от позициите на толстоизма“ — ами щом е тъй, и от Лев Толстой повече ред да не напечатат!).
Всеки такъв отказ беше прерязване на още-още-още едно въже, което държеше вързан балона на моята повест. Оставаше да получа последното прерязване от Твардовски — и никаква омразна връзка не би удържала повече повестта ми, която напираше да литне.
Срещата ни стана на 16 март. Влязох весел, много жизнерадостен, той ме посрещна потиснат, неуверен. Естествено беше да говорим за втора част, но през оня час и половина, който прекарахме на четири очи, най-малко за нея стана дума.
Пътят ми вече беше тайно определен и с повдигнат дух аз вървях към моята орис. Като видях колко е потиснат А. Т., дощя ми се да поободря и него. През това време той беше претърпял няколко партийни и служебни поражения: на XXIII конгрес вече не го избрали в ЦК; сега не го избираха и във Върховния съвет („народът го отхвърлил“, както му обяснил Дьомичев); със загубването на тези постове той бе станал още по-безпомощен пред наглата цензура, която кълцаше колите на неговото списание както си иска; затягаше се примката и около „Тьоркин на онзи свят“ в Сатиричния театър: пиесата се играеше все по-рядко и се готвеха съвсем да я свалят; а наскоро ЦК с един внезапен и необясним акт, прескачайки Твардовски, без да го предупреди, бе свалил двамата му най-верни заместници — Дементиев и Закс: кактонавремето от ГБ хората не се завръщаха вкъщи, така и тия двамата вече не се върнаха от ЦК на предишната си работа. (Впрочем Дементиев още дълго и жално навестявал редакцията с насълзен глас. Той никога не бе работил тук заради заплатата, изпьлняваше обществено поръчение, а сега сигурно и съвсем безплатно би се хванал.) Административно това беше, разбира се, заплюване на Твардовски и на цялата му редакция, но по същество беше пак такова прерязване на въжетата, освобождаване за излитане, защото свалените бяха тъкмо двамата най-верни вътрешни пазачи, които отслабваха енергията на Твардовски. Но А. Т. толкова беше свикнал да се доверява на Дементиев, толкова вярваше в деловите и дипломатическите качества на Закс, толкова привично вече бе свързан с тях и на всичко отгоро формата на сваляне беше толкова груба дори и за всички сътрудници на редакцията, че се подготвяше едва ли не колективна оставка в знак на протест, а самият А. Т. надали някога толкова се бе доближавал до отказването от главното си редакторство. (Значи добре са си направили сметката враговете му. А може да са имали и още едно съображение: без удържащите вътрешни ключалки ще се разрегулира в „Новый мир“ цялата стреляща част, ще гръмне прекалено силно — и сама ще се погуби.)
Аз другояче приех оставките на Дементиев и Закс: само като пречистване на списанието. Но безполезно се оказа да убеждавам в това Твардовски, па и сътрудниците. По всичко останало се стараех да пренастроя сега А. Т.: че свалянето му от ЦК и Върховния съвет е било за него не обществено падение, а освобождение, че по този начин неговото положение и положението на списанието все повече се приближават до Пушкиновите: вие сте свободен поет, който ръководи независимо списание. (За да заслужи това сравнение, А. Т. имаше още доста хляб да изяде. Но традиционната форма на разговорите в списанието беше такава, на тоя градус. Нямаше как да избягна тази форма и аз, ако исках да му дам някакъв съвет.) И А. Т. веднага се откликна: че той ни най-малко не съжалява за свалянето си, дори се радва. (Пак добре, че говореше така, макар и явно неискрено. Два-три дена преди това на „Столешникова“ улица, в пияно състояние, той спрял непознат полковник и му се изплакал, горкият, колко засегнат се чувства.)
Аз: — Толкова по-добре! Радвам се, че така схващате нещата, че вече имате вътрешна свобода. (О, де да я имаше!)
Той (без аз да го подсещам): — Или дето не ми дадоха медалче! (Един месец преди това бяха дали златна звезда на Шолохов, Федин, Леонов и Тичина, а на него — на първия поет на Русия — нали така се водеше той по йерархията — не му дали, нарушили йерархията заради смелите му обществени крачки.) — Соболев ридае, а аз се радвам, че не ми дадоха. Щеше да е позор за мен (неискрено).
Аз: — Разбира се, че е позор, в такава компания!
И тъй, макар че не бяхме се виждали 8 месеца и бяхме един вид пред скъсване и в началото той ме посрещна като обиден, и съществуваше взаимна боязън от нова обида, боязън да не се докоснем несръчно — сега свободно потече разговорът, по-интересен за него и за мен: моята цел открай време беше те да смъкнат поне доброволния си намордник.
А. Т. взе подробно да ми разказва защо не подал оставка заради Дементиев и Закс, как те самите го разубеждавали; как горе му рекли: вашата оставка би била антипартийна постъпка. Освен това ми разказваше благодушно как добре и умно е реорганизирал редакцията на списанието, как с един и същи (?) израз — „ще го сметна за чест“ — приели предложението му да влязат в редакцията Дорош, Айтматов и Хитров. И как тия дни минало обсъждането на списанието в секретариата на съюза (след псуваческата статия в „Правда“): противоположно на очакванията му — благоприличие и благополучно.
И след този преглед той получи не жална, а радостна рекапитулация: за кой ли път списанието е проявило своята непотопяемост! А какво би станало иначе? Иначе вълните биха се срещнали над него и би угаснал светилникът.
Но едно нещо на това светлорозово небе тревожеше А. Т.: вчера на заседанието на секретариата Г. Марков му казал, че „Раковата болница“ вече е публикувана на Запад. И главният редактор ме изгледа страховито. (Пуснал съм си брада… Дали не съм дал лично „Ситнежите“ си в чужбина?… Всичко говореше против мен.) Тогава А. Т. ми напомни с правото си на по-възрастен, че дори някакъв (безименен) буржоазен орган (по-близо до безпартийните ми разбирания той сочеше по-разбираем авторитет) написал, че за Солженицин, естествено, би било недостойно да действа като Синявски и Даниел.
Отговорих му: — Л и ч н о аз не се каня нищо да изпращам в чужбина. Но от моите съотечественици няма да крия книгите си. Давал съм им ги, давам ги и ще ги давам!
А. Т. въздъхна. Но разумно призна:
— В края на краищата това е право на автора.
(В началото на началата!!)
А откъде можеше да е тръгнал слухът? Опитах се да му обясня. Една глава от „Болницата“, отхвърлена от много съветски списания, действително е отпечатана в чужбина — а именно от централния орган на Словашката комунистическа партия „Правда“. А, между другото! тия дни дадох интервю на словашки кореспондент, да ви разкажа ли? Да! Нали през ноември дадох интервю на един японец, не съм ви
