разказвал… („Чух“ — мрачно кимна Твардовски. — „Незаконно сте предали нещо в японското посолство…“) Да! Ама нали не сме се виждали от осем месеца, а утре А. Т. заминава за Италия и е наложително да бъде осведомен за новия ми начин на действие: защото сега аз се държа по съвсем друг начин! Я да ви разкажа!…
Но А. Т. загуби всякакъв интерес към нашия разговор. Започна да се обажда на секретаря, да се свързва със Сурков, с Бажан, с всички онези, за които половин час преди това остроумно беше се изразил, че „на една поляна с тях не би клекнал да…“: нали тъкмо с тях трябваше да замине утре да спасява КОМЕСКО. Помнех как с парижкото си интервю от есента на 1965 година А. Т. беше успокоявал журналистите за съдбата ми и значи беше помагал да ме душат. Сега много изразително му казах, че мразя Вигорели заради това, че той излъгал на Запад, че наскоро бил разговарял приятелски с мен и аз съм му бил казал, че романът и архивът са ми върнати. Той помагаше да ме душат. (Сиреч: утре недейте им помага там!…)
А сега правя следното: давам ръкописите си за обсъждане в секция „Проза“…
А. Т. клати глава: — Не е трябвало да ги давате.
— …Освен туй — говоря на обществени места…
А. Т. се мръщи: — Много лошо. Грешите. С резките си изказвания злепоставяте „Новый мир“. Упрекват ни: ето значи кого сте отгледали, ето кого сте направили човек!
(Божичко, излиза, че не само аз, а и цялата руска литература трябва да млъкне и да се самопотопи — само и само да не упрекват и да не потопят „Новый мир“!…)
— Браня и вас! От сцената на висок глас обяснявам на хората защо закъсняват с два-три месеца вашите книжки: цензурата!
— Няма нужда да им обяснявате! — все повече се начумерваше той. — Рекоха ми, че изобщо се изказвате против мен…
— Против? Как сте могли да им повярвате?
— Отговорих им: нека! А аз против него дума няма да кажа.
(Повярвал е! веднага е повярвал горкият Трифонич! Но е решил той да постъпи по-благородно!… Това се вика приятелство.)
Та къде остана в целия този разговор „Раковата болница“? Е, споменавахме от време на време: с по две фрази, с по два абзаца.
За втора част на „Болницата“ каза най-големи похвали; че била три пъти (съществува ли такъв прибор за измерване?) по-добра от първата част. Само че…
(Знам: сега, тъкмо сега, такива са условията, такава е ситуацията… Драги ми Александър Трифонич! Знам! И не ви моля да я печатате! Пазете списанието. То аз ви дадох повестта само за да не се засегнете! На редакцията не съм я давал!)
— …Само че: дори ако публикуването зависеше изцяло единствено от мен, нямаше да я публикувам.
— Тези ваши думи вече ми причиняват болка, Александър Трифонович! Но защо?
— Там има отхвърляне на съветската власт. Вие нищо не искате да простите на съветската власт.
— А. Т.! Този термин „съветска власт“ е започнал да се употребява неточно. Той означава: власт на депутатите на трудещите се, само тяхна, свободно избрана и свободно контролирана от тях. Аз с ръце и с крака ще гласувам за такава власт!… Но, да речем, и секретариатът на СП, с който вие на една поляна не бихте клекнали да… — също ли е съветска власт?
— Да — каза той с печално достойнство. — В известен смисъл и те са съветска власт и затова трябва да се разбираме с тях и да ги подкрепяме… Вие нищо не искате да забравите! Вие сте прекалено паметлив!
— Но, А. Т.! Художествената памет е основата на художественото творчество! Без нея книгата ще се разпадне, ще бъде лъжа!
— Липсва ви същинска грижа за народа! (Ами да, нали се отнасям зле към големците!) — Имам впечатлението, че не искате колхозите да се оправят.
— Ама, А. Т.! В цялата книга няма нито дума за никакъв колхоз. (Впрочем не съм ги аз измислил, защо аз трябва да се грижа за тях?…) А ако нещо действително надвисва над повестта — това е системата на лагерите. Да! Не може да бъде здрава една страна, която носи в себе си такъв тумор! Знаете ли, че тази система, която, кажи-речи, беше се разпаднала през 1954–1955 година — пак бе укрепена от Хрушчов, и то тъкмо през годините на XX и XXII конгрес? И когато Никита Сергеевич е плачел над нашия „Иван Денисович“ — той току-що е бил утвърдил лагери, не по-меки от сталинските.
Разказвам му.
Слуша ме внимателно. И все едно:
— А какво можете да предложите вместо колхозите? (Не се ли въртеше пак около това и „разборът“ на „Матрьона“?…) Все в нещо трябва да вярвате. За вас няма нищо свято. Трябва да направите някаква отстъпка на съветската власт! В края на краищата това е просто неразумно. С камшик срещу брадва не се излиза.
— Ами тогава с брадва срещу брадва, А. Т.!
— Няма обществено мнение в страната!
— Грешите, А. Т.! Вече има! Вече расте!
— Страхувам се да не конфискуват вашата „Ракова болница“ като романа.
— Късно е, А. Т.! Вече тю-тю! Вече се разхвърча!
(Още не е. За втора част ще потърпя скромно още два месеца. Но до писателския конгрес тъкмо толкова остават.)
— Вашата озлобеност вече се отразява зле на майсторството ви. (Тогава защо втора част е станала „три пъти по-хубава“ от онази, която той искаше да печата?) — На какво разчитате? Никой няма да ви печата.
(Да, ако се държа „по-достойно от Синявски и Даниел“. Хубаво капанче!…)
— Няма къде да ходят, А. Т.! Като умра, всяка моя думичка ще приемат както си е, никой нищо няма да пипне!
Това дълбоко го засегна:
— Туй вече е самозаблуждаване. Най-лесно е да си представиш, че „само аз съм смел“, а всички останали са подлеци, правят компромиси.
— Защо правите такива паралели? Тук изобщо няма място за сравнение. Аз съм индивидуалист, сам съм си господар, а вие сте главен редактор на голямо списание…
Пазете списанието! Пазете списанието… Литературата все някак и без вас…
Не бяха това последните думи от нашия разговор и той не се превърна в кавга или спречкване. Сбогувахме се сдържано (той — вече и разсеяно), съжалявайки всеки един за непоправимостта на възгледите и възпитанието на другия. Такъв завършек си беше най-достоен и се радвам, че всичко свърши именно така: не характерите ни, не личностите ни станаха причина за раздялата. Съветски главен редактор и руски белетрист, ние вече не можехме да вървим рамо до рамо, рязко и необратимо се раздалечаваха нашите литератури.
На другия ден той замина за Италия и скоро дал там многолюдно интервю (дали пак с надеждата, че аз няма да науча?). Питали го за мен: вярно ли е, че част от моите произведения се разпространяват от ръка на ръка, но не се печатат? Вярно ли е, че има и такива неща, които не смея да извадя от бюрото си?
„В бюрото му не съм бъркал — отговорил популярният главен редактор (наистина, за бъркане в бюрото си има ГБ). — Но изобщо с него всичко е наред. Видях го точно преди заминаването ми за Италия (потвърждение за нашата близост и за достоверността на думите му!). Той е довършил първата част на ново голямо произведение (кога, А. Т., кога?…), то бе прието много добре от московските писатели («не биваше да я давате там»?), сега го продължава по-нататък.“ (А — втората част забравихте ли я, А. Т.? А какво стана с „излишната паметливост“? а „няма нищо свято“? Защо да не кажете на тоя католически народ: „За Солженицин няма нищо свято“?)
Самият душен през тия месеци, той помагаше и мен да душат…
На един поет не може да му се размине безнаказано, че толкова години е членувал в партията.
