Сега търсех случай да отговоря на Семичастни. Разнесе се слухът, че съм се срещал с курчатовци, и започнах да получавам много покани — едни предположителни, други точни и настойчиви, давах съгласие на всички подред, стига да не се застъпваха датите. И в тези учреждения уж всичко беше уредено, разрешено от директорите им, окачваха се обяви, отпечатваха се и се раздаваха покани — само че ядец! — не дремеха и т а м. В последните часове, а някъде и минути се обаждаха по телефона от московския градски комитет на партията и казваха: „Ако уредите среща със Солженицин — ще се разделите с партийната си книжка!“ И макар учрежденията организатори да не бяха чак дотам загубени (Несмеяновият НИИ, Карповият, Семьоновата Черноголовка, Механо-математическият факултет на МГУ, Баумановият институт, ЦАГИ (Централен агрохидродинамически институт. — Бел. пр.), Большая енциклопедия), за протести никой нямаше сили, а оглавяващите ги академици — мъжество. В Карповия толкова късно отмениха срещата, че дори успяха да ме закарат дотам, но вече висеше обява: „Отлага се поради заболяване на автора.“ А директорът на ФБОН (Фундаментална библиотека за обществени науки) сам я отменил от уплаха: съобщили му по телефона, че на срещата ще дойде инкогнито с цивилно облекло един генерал от КГБ, та нека му бъде осигурено място.
Късно разбрах, че при курчатовци съм бил прекалено сдържан, сега търсех къде да отговоря на Семичастни — но се затръшваха всички врати: изтървал си момента, миличък! Една, само една среща ми трябваше, за да му отговоря веднъж хубавичко — но беше късно! През целия си живот не бях усещал толкова остро лишаването от свобода на словото!
И съвсем ненадейно от Лазаревия институт по изтокознание, където веднъж вече забраниха срещата с мен (а после всички партийни началства отрекоха — не били я забранявали), ме поканиха настойчиво: няма да я отменят! На тази среща отидох право от рязанския влак. И наистина не я отмениха (на 30 ноември).
Но тоя път бях дошъл да говоря! Тоя път дойдох с написана реч и само трябваше да търся повод, за да я вмъкна. Прочетох две глави от „Болницата“, насъбраха се няколко десетки бележки и използвайки като повод една от тях, забързах, докато не са ме изгонили от този подиум, да извикам и да излея всичко, което бяха ми забранявали на девет места. До мен на сцената бяха сложили неколцина мъже от партийния комитет, дали не за да изключат и микрофона, и мен, ако работата вземе да става много дебела? Но не им се наложи да влязат в действие: в салона седяха високообразовани хора и за тях бе достатъчно да говоря спокойно, да не се изсилвам. Приемах вълни, че седи тук някаква клечка от ГБ и може би дори с портативен магнетофон. В гипсовите украшения на институтските стени ми се привиждаше изпъкналият горелеф на шефа на жандармите и той сега нищо не можеше да ми възрази, а аз на него — можех! И на висок глас, с тържествуващо, направо радостно чувство обяснявах на публиката — и му натривах носа. Нищожен зек в миналото и може би в най-скоро време, преди новите единочки и преди новия таен процес — ето че бях получил аудитория от петстотин души и свобода на словото!
Трябва да ви обясня защо се отказвах от интервюта и публични изяви — но започнах да давам интервюта, но ето че стоя пред вас. Както и преди, смятам, че работата на писателя е да пише, а не да стърчи на трибуната, а не да дава пояснения на вестниците. Но ми бе преподаден урок: не, писателят не трябва да пише, той трябва да се брани! Приех урока! Излязъл съм пред вас, за да се защитя! Има една Организация, на която май хич не й е работа да опекунства художественото творчество, която изобщо не бива да ръководи художествената литература, но тя върши това. Тази организация ми отне романа и моя архив, който никога не е бил предназначавай за печат. Но дори и в този случай аз мълчах, продължавах да си работя кротко. Използвайки обаче едностранчиви извадки от моя архив, започнаха клеветническа кампания срещу мен. Това е нов вид клевета — клевета от трибуните на закрити инструктажи. Какво ми остава? Да се браня. Ето ме пред вас! Вижте: още съм жив! Вижте: тази глава още е на врата ми! (въртя я), а вече без мое знание и против волята ми моят роман е издаден служебно и се пуска сред подбрани хора — такива като главния редактор на „Октябрь“ Всеволод Кочетов. Но кажете ми, защо трябва да се отказвам от същото аз? Защо аз, авторът, да не ви прочета днес глави от същия този роман? (Викове: „Да!“)
Иска се дълго да си живял като роб, да си се превивал пред началствата от дете, да си скачал заедно с всички за фалшиви ръкопляскания, да си кимал на явната лъжа, никога да не си имал право да възразиш — и това още като роб гражданин, а после като роб зек, ръцете отзад, не се оглеждай, не излизай от строя, — за да оцениш този час на свободно говорене от подиума на петстотин души, също побъркани от свободата.
Струва ми се, за пръв път — за пръв път в живота си усещам, виждам, че правя историята. Бях избрал да чета главите за разобличаването на доносниците („родината трябва да познава своите доносници“), за нищожеството и празноглавието на тайнствените оперативни пълномощници. Почти всяка реплика лумва в салона като барут! Колко са зажаднели тези хора за истината! Боже мой, колко им трябва истината! Бележка: обяснете вашата фраза от прочетената глава, че „Сталин не допуска Червения кръст до съветските военнопленници“. Тези съвременници и участници във всеобхватната нещастна война — и на тях не им е позволено дори за нея да знаят всичко докрай. В коя килия коя тъпа глава не го е усвоила? — а ето че седят петстотин души с хуманитарно образование и не им е позволено да знаят. Моля, другари, на драго сърце, тази история за съжаление е почти неизвестна. По решение на Сталин министърът на външните работи Молотов отказал да сложи подписа си под хагската конвенция за военнопленниците и да прави вноски в Международния Червен кръст. Затова нашите бяха единствените в света военнопленници, изоставени от своята родина, единствените обречени да измират от глад, гощавани само с немската постна помия… (В поредния си „отговор“ Семичастни ще заяви, че съм бил клеветял, че ние сме морели от глад немските военнопленници.)
О, аз като че ли започвам да обичам това си ново положение, след провала на моя архив! това открито и гордо противостоене, това признато право на собствена мисъл! Комай вече би ми било дори тежко, вече почти невъзможно да се върна към предишната си кротост. Ето кога започна да ми се разкрива висшият и таен смисъл на онази беда, за която не намерих оправдание, на подхвърленото ми от Върховния Разум, което не можем да предвидим ние, дребните: затова ми е била изпратена моята убийствена беда, та да ми се отнеме възможността да се спотайвам и да мълча, за да започна да говоря и действам от отчаяние.
Защото — бе настанало времето…
Започнах тези очерци със спомена как се става от мирен гражданин конспиратор — днес това, утре онова, докато някоя заран не се събудиш: о-о, че аз вече… И пак така, благодарение на горчивия ми провал, който ме докара до ръба на ареста или самоубийството, в после малко по малко, квант подир квант от седмица на седмица, от месец на месец, осъзнавайки, осъзнавайки, осъзнавайки — щастлив е, който би могъл по-бързо да разбере небесния шифър, аз — бавно, аз — дълго, но една заран се събудих и аз свободен човек в свободна страна!!!
Така ударих гонга с втората си беседа, извиквайки ги на двубой — сякаш оттук нататък само това ще ми е работата — да говоря — и същите тези дни безследно, макар и без да си бръсна брадата тоя път, пак се шмугнах в моето далечно Скривалище, в пущинака — да работя! да работя! — защото времето вече бе настанало, но аз не бях готов за него, не бях си изпълнил дълга.
Разчитах, че с цялата тази бъркотия съм си осигурил три месеца спокойствие, до пролетта. Точно така излезе. През декември-февруари направих последната редакция на „Архипелага“ — с преработването и преписването на машина на 1 750 страници за 73 дена, а на всичко отгоре и боледувах, и си палех печките, и сам си готвех. Не го извърших аз, ръката ми бе водена!
Но и бях си направил сметката, че срещу Новата 1967-а ще избухне още една бомбичка — първото ми интервю с японския кореспондент Седзе Комото. Той беше го взел в средата на ноември, трябваше да го публикува по Нова година — но дните на януари си вървяха, а транзисторът в моята сгушена под снега бърлога по никоя от станциите, нито по японската, нито по западните, нито дори по „Свобода“ не казваше нищо за това интервю.
През ноември то стана импровизирано и според официалните критерии — нахално. Съществуваше някакъв разработен ред, задължителен и за чуждестранните кореспонденти, ако не искат да се разделят с московската си служба, а да не говорим пък за съветските граждани. Писателите трябва да получат съгласието на Външния отдел на СП (всички тези „външни отдели“ на всички учреждения са филиали на
