прочит, след това романът е загубен и за мен, и за читателите, но се разпространява по някакъв таен списък на подбрани лица…“
Написах му — и не мислех, че ще е жестоко. А за А. Т. излязло много жестоко. Казват, че бил плакал над това писмо. За загубената детска вяра? за загубеното приятелство? за загубената повест, която сега ще влезе в ръцете на редактори гангстери?
Оттогава в „Новый мир“ нито съм стъпвал, нито съм се обаждал по телефона; освободен в действията си, аз се блъсках и гърчех в напъни да измисля: какво още? какво още да предприема срещу безсрамния нокът на враговете, толкова дълбоко забит в моя роман, в моя архив? Съдебният протест би бил безнадежден. Натрапваше се общественият протест.
Навремето, когато гледах Съюза на писателите отдалеч, той целият ми приличаше на глумливо тържище в литературния храм, достоен единствено за бича. Но — безшумно никне живата трева, обгръщайки нахвърляните стоманени греди, и ако не я тъпчат — дори тия греди ще покрие. Здрави и напълно неомърсени стебла безшумно прорастват това гнило болно тяло. След Хрушчовите разобличения техният растеж става особено бърз. Когато попаднах в СП (От ССП — Съюз на съветските писатели. — Бел. пр.), с учудване и радост открих тук много живи свободолюбиви хора — открай време такива или неуспели да се покварят, или отхвърлящи покварата от себе си. (Още един пример за това, че никога не бива да се съдят всички вкупом.)
Сега лесно бих могъл да намеря и сто, и двеста честни писатели и да им изпратя писма. Но огромното мнозинство от тях не заемаха в СП никакви ръководни постове. Подбирайки ги не по служебния, а по душевния признак, можех да им създам неприятности и ни най-малко нямаше да допринеса за целта си: гласността на съпротивата. А да изпращам протести до многолюдните и бездарни управи — общосъюзни и общоруски — на СП, би било отчайващо безплодно. Но се задаваше през декември 1966 година писателският конгрес, отложен неотдавна от юни — първият конгрес, откакто бях в СП, и може би последният. Това се казва случай! В момента на конгреса старото ръководство вече е безправно, новото още не е избрано и аз имам правото да различа достойните делегати според собственото ми разбиране. Не е ли същинска Ленинова тактика апелирането към конгрес? Нали той именно ни учи така: да издебваме момента, когато вече не… и още не…
Но имаше време до конгресния декември, а много ми се щеше да протестирам по някакъв начин срещу онова, което се върши с моите произведения. И реших засега да се обърна — още веднъж и за последен път — до ЦК. Не съм член на партията, но до това полубожествено учреждение всеки трудещ се има правото да изпраща молби. Бяха ми казвали, че там дори очакват писмо от мен, разбира се, секретно, тоест пълно с разкаяние, умоляващо да ми се даде възможност да оплюя всичко онова, което съм бил до днес, и да докажа, че съм „напълно съветски човек“.
Отначало исках да пиша писмо в доста дързък тон: че те самите вече няма да повторят онова, което са говорили преди XX конгрес, ще се засрамят и отрекат. Е. Генри ме убеди да не правя това: освен че щеше да нажежи отношенията, такова писмо практически не ми даваше нищо — нито печалба на време, нито съвместно съществуване. Преправих го и адресирах упрека си към литераторите, а и към ръководителите на партията. Оттам нататък се постарах да се обясня делово, но да се изразявам при това с независимост. Вероятно това не ми се е удало докрай: още няма традиция на такъв тон в нашата страна, не е лесно да се създаде.
Писмото до Брежнев бе изпратено в края на юли 1966-а. Никакъв отговор или отзвук не последва. Не се прекрати и поверителното четене на книгите ми, не намаляха и нападките по партийно-инструкторска линия, може би позаглъхнаха временно. И все пак това писмо ми помогна да забавя с няколко месеца развоя на всички събития и през това време да довърша „Архипелага“. Освен това то спомогна, струва ми се, да се разреши организирането на обсъждане на първа част на „Болницата“ в ЦДЛ (защото тя от два месеца се намираше под арест у секретаря на московския СП генерал-лейтенант от КГБ В. Н. Илин).
Обсъждането бе обявено в служебно-рекламната диплянка на ЦДЛ — и така за пръв път, пряко волята на „Новый мир“, печатарски бе набрано това вече неотменимо заглавие: „Раковата болница“. Но се оказа, че твърде много хора искат да присъстват на обсъждането, ръководството на СП се уплаши, смениха датата и насрочиха час през деня, съобщиха го вече не публично и строго проверяваха на входа поканите на белетристите.
То се състоя на 16 ноември. За три месеца бяха я прочели и мнозина врагове, които не само в статии в списанията сриваха мизерната ми философия и жалкия ми художествен метод, но дори (Е. Панков) посвещаваха на това сриване цели глави от учебници. Обаче чудо: от цялата тази шайка освен 3. Кедрина („обществената обвинителна“ на Синявски и Даниел) и лагерния ортодокс (дали не и доносник?) Асанов никой друг не посмя да дойде. Това беше двоен знак: силите на вече пораслото обществено мнение (щом липсват аргументи, как да спориш, а от доносите вече са престанали да се плашат) и силите на още самоуверената бюрокрация (защо да идват тук да се джафкат и да стават за смях, когато и бездруго тихомълком ще потулят тази повест и няма да я пуснат?).
И обсъждането се превърна не в бой, както се очакваше, а в триумф и провъзгласяване на някаква нова литература, още от никого неопределена, от никого неанализирана, но жадно очаквана от всички. Тя, както заяви Каверин в отличната си смела реч (а хората като него от много години насам вече можеха да говорят смело, какво бяха чакали!), ще измести досегашната рептилна литература. На Кедрина направо не й дадоха да говори; демонстративно започнаха да напускат салона на тълпи, следвайки примера на Виктор Некрасов. (А на новомировци А. Т. им забранил да участват в обсъждането! Като е избягала кравата, да захвърлим и кофата.)
Не по разумен предварителен план, а по стечение на случайности тоя ноември протече за мен много бурно. Има такива удивителни периоди в живота на всеки човек, когато различни външни неочаквани сили внезапно се раздвижват едновременно. И едва в това движение, вече завладян от него, аз от него именно разбрах как трябва да се държа: колкото може по-дръзко, отказвайки се от всички доброволни ограничения. По-рано нали отказвах да участвам в публични изяви? А сега — приемам всички покани. Отказвах ли винаги да давам интервюта? А сега — на кого ли не.
Защото нямаше какво да губя. По-зле, отколкото си мислят за мен, те вече не могат да си мислят.
Не за пръв път бях докоснал, не аз пръв бях разбутал моя архив в мирното му скривалище: ЧКГБ го грабна. Но и ГБ нямаше дарбата да предвижда тайния смисъл на нещата, тайната сила на събитията. В развоя им и ГБ, и аз вече бяхме станали само изпълнители.
Първата ми публична изява бе уговорена внезапно: случайно ме срещнаха и ме попитаха на улицата дали не искам да говоря в някоя си „пощенска кутия“.( „Пощенска кутия“ — научен институт или конструкторско бюро, което за засекретяване е известно не под някакво име, а под номера на неговата пощенска кутия. — Бел. пр.) Защо пък не? Ще дойда. Всичко се уреди бързо, охранителните инстанции не сколасаха и да разберат какво става и при физиците в института на Курчатов се състоя среща с 600 души (вярно, над сто от тях бяха външни хора, никому неизвестни персони, „по покана на партийния комитет“). Имаше, разбира се, и доста много кадесари, тоя-оня и от районния, и от градския комитет на партията.
Когато тръгвах за първата среща, не си бях взел нищо за казване, просто за четене — и три часа и половина четох, а отговорих само на малко въпроси и хлъзгаво. Прочетох няколко ефектни глави от „Болницата“, едно действие от „Свещ на вятъра“ (за целта на науката, та да грабна научната аудитория), а после станах съвсем нахален и обявих, че ще чета глави (срещата в Лефортовския затвор) от „Кръга“, от същия онзи арестуван от Лубянка „Кръг“: щом те го дават за четене на номенклатурните лекета — защо авторът да не може да ги чете на народа? (Май не аз пръв развързвах възелчето на забраната, това беше утехата за моя лагерен фатализъм.)
Не, времето не е някогашното и ние не сме някогашните! Не ме заглушиха, не ме прекъснаха, не ми извиха ръцете назад, дори не ме викнаха в ГБ да давам обяснения или да ми внушават нещо. Стана друго: министърът на КГБ Семичастни взе да ми отговаря! — публично и задочно. На този пост, допускайки да разкрият една след друга подривните и шпионските му мрежи в Африка и Европа, той бе насочил всичките си сили към идеологическата борба, особено против писателите като главна опасност за режима. Често държеше речи на идеологическите съвещания, на семинарите за агитатори. През този ноември в речите си той изразил възмущение от моето нахалство: че съм четял от сцената конфискувания роман. Това беше отговорът на КГБ!
Всяка тяхна крачка ми показваше, че моята предходна е била недостатъчна.
