Но за този най-лесен въпрос аз най съм готов! С очарователна хапливост, местейки пръст по собствената им бланка:
— Кажете ми, ако обичате, това вярно ли е, тук пише, че сте от Министерството на външната търговия?
— Да, разбира се — още не загряват те.
Отпускам се на канапето, толкова леко и приятно ми е с тях:
— А за едно Министерство на външната търговия — не станаха ли твърде много въпросите?
Веднага подскочиха и двамата:
— Не сме комитетчици! Недейте си мисли, не сме комитетчици!
Я какъв термин си имали. Не казват „гебисти“.
Значи постигнахме пълно разбирателство:
— Щом е тъй, останалото не може да ви интересува!
Разговорът е към края си, взаимна яснота и само аз настоявам:
— Настоявам! Много ви моля час по-скоро да изпратите това писмо на Виторио Страда!… Тия дни наши представители заминават за КОМЕСКО в Рим и ако това писмо беше отпечатано, колко по-лесно щеше да им е да отговарят на въпросите!
— Ще докладваме… ще докладваме… Сами не можем.
Аз вече съвсем зевзешки:
— Там няма марка. Ако трябва, моля, ей сега ще залепя.
И приятно зарадвани, май много доволни от изясняването, те си тръгнаха, без да ми предлагат никакъв акт и без да ме заплашват с каквото и да било.
Ей тъй трябва да се разговаря с вас! Моите свидетели се кикотят.
След няколко дена „Архипелагът“ е довършен, преснет, лентата е прибрана в капсула — и същия ден, 2 юни, в Рождество пристигнаха Столярова и Угримов (Пето допълнение, очерк 9-и) със следната новина:
На Запад е излязъл „Първият кръг“! — засега малък руски тираж, заявъчен за копирайт, английското издание може да се появи след един-два месеца. И ето какво ми предлагат: тези дни ще има възможност да изпратим „Архипелага“.
Тъкмо се бях протегнал сладко, че съм отхвърлил работата, и камбаните забиха! Забиха!! — същия ден и почти същия час! С никакво човешко планиране не можеш да го нагодиш така! Бие камбаната! Бие камбаната на съдбата и на събитията — оглушително! — и никой още не я чува в юнската нежна зелена гора.
Прехвърлянето ще бъде авантюрно, с голям риск, но при малките ни възможности друго не се вижда, не се очертава. Значи изпращам го… Тъкмо изплува сърцето ми от тревогата — и се гмурва в нова. Няма отмора.
Ами издаването на Запад на два мои романа наведнъж, дублетът! Като на хавайския прибой у Джек Лондон, застанал изправен на гладката дъска, без изобщо да се държа, без да съм се вързал с нещо, на гребена на деветия вал, в раздирането на белите ми дробове от вятъра — усещам! Предчувствам: а това — ще мине! А това ще успее! А това нашите ще го преглътнат!
Но — мрачна, смазваща седмица. Злочести случайности, затрудняващи изпращането. Всичко се сгъстява срещу 9 юни, срещу православната Петдесетница. И така се стича, че ще науча за провала или сполуката чак след няколко дена. Вече си имам следващата работа — последната редакция на същинския „Кръг“, „Кръг“-96 (от 96 глави и сюжетът не е изопачен), който никой не знае (на Запад излиза „Кръг“-87), но не ми се похваща, не мога да работя. Когато си изнемощял и си зле — толкова хубаво е да прегърнеш ходилата на Бога. Да накършиш в брезовата гора клонки и да украсиш дървената си любима виличка. Какво ли ще стане след няколко дена — вече затвор или щастлива работа над романа? Това го знае само Бог. Моля се. Можех толкова хубаво да въздъхна, да си почина, да се поразтъпча, но дългът пред покойниците не ми разреши това отпускане: те умряха, а ти си жив, тогава изпълнявай дълга си, за да може светът да научи всичко.
Стане ли провал, мога да спечеля няколко дена, седмици, дори месеци и да поработя още, да свърша нещо последно, само че трябва да се скрия от къщата, където съм засечен, където ще дойдат. И вечерта срещу Петдесетница забягвам от вилата (припряно стягане на багажа, главата ми не работи както трябва, това не ми е първото бягство от къщи — тъжно бягство от родния дом, а през гражданската война колцина ли сигурно по същия начин?!), спя на скришна квартира, без телефон.
И цял ден — и още един ден — и още един ден — цялата Петдесетница преминава в неизвестност. Работата не ми върви. Няма простор, няма въздух. Дори и до прозорците не бива да се приближавам, ще видят чуждия човек. Аз вече съм самозаточен, само ги няма решетките и не е ограничена дажбата. А колко не ми се влиза в Лубянка! За онези, на които им е познато това… Изобщо здраво съм стъпил, много неща ми се прощават. Но „Архипелага“ няма да ми го простят! Ако го спипат на изхода, още неизвестен на никого, ще удушат заедно и него, и мен.
Чак на третия ден от Петдесетница се научих, че сме успели. Свобода! Лекота! Иде ми да прегърна целия свят! — нима съм в окови? тормозен писател ли съм? Отворени са ми пътищата за навсякъде! Аз съм по-свободен от всички поощрявани соцреалисти! Сега за три месеца да направя „Кръг“-96, после да разчистя няколко дребни задължения — и ще хвърля всичко, което години наред ми тежеше, трупайки се по търкалящата се снежна топка, и се разкрива простор към главното произведение на моя живот — „Р- 17“.
И почти като закачка, като летен пухкав, но не страховит облак премина голямата статия срещу мен в „Литературка“ (26.6.68). Преглеждах я набързо, търсейки чувствителни удари, и не виждах нито един! Колко ненаходчиви са те, колко им липсва ясен разум, колко са се разклатили изгнилите им зъби! Дори отхвърлят страхливо, че архивът ми е задигнат: не, не бил задигнат! Не ми стига температурата дори да се ядосам от тази статия. И освен туй, шамаросвайки се сами, цитираха с 9-седмично закъснение априлското ми писмо, с което забранявах „Раковата“. И колкото по всяка вероятност и да са обсъждали и редактирали статията в секретариата на СП, в агитпропа на ЦК, никой не е зърнал моето уязвимо място: че против печатането на „Кръга“ аз все пак не възразих, не протестирах — защо ли?…
Борец е не победилият, изскубналият се.
В самиздат излязоха два сериозни отговора на статията в „Литгазета“. В. Ф. Турчин съвсем открито пердашеше Чаковски, че той самият е фалшификатор и клеветник, че със забавянето на моето писмо до вестника тъкмо те самите допринасят за публикуването на „Болницата“ на Запад, и отделно — заради подличките фрази на вестника, хвърлящи сянка върху реабилитацията изобщо. Л. К. Чуковская до насита се изгаври с овехтялата им идеологическа терминология, от която именно е изплетена цялата гръмогласна част на вестникарската статия; откриваше, че е дадена „беззвучна команда да бъде обгърнато с мъгла нашето минало“; обвиняваше „Литгазета“, че е съучастничка на похитителите, щом преразказва открадната пиеса. Така отговаряха у нас сега на официалните съветски вестници, а на тях им оставаше само да бършат храчките и да си траят.
Много скоро, към есенните месеци, на основните световни езици трябваше да се появят два мои романа. След дюдюкането около Пастернак, след съда над Синявски и Даниел — аз уж би трябвало да се свия и да зажумя в очакване на двоен удар заради моя нагъл дублет. Но не, друго време беше настанало — както и да обуздаваха, както и да слагаха решетки, то си течеше все по-свободно и по-нашироко! И всички пътища и ходове на моите писма и книги сякаш не бяха измислени от моята човешка глава и, то се знае, не моят щит ги осеняваше.
Все някой ден водата на Сиваш трябваше да не се отдръпне!
По-щастливо от онова лято не може да се измисли — с толкова лека душа толкова бързо довършвах романа. Надали щях да съм по-щастлив, ако не беше Чехословакия…
Тъй като не смятах нашите за окончателни безумци, мислех, че няма да предприемат окупация. На сто метра от вилата ми дни наред се лееха по шосето на юг танкове, камиони, спецавтомобили — аз все смятах, че нашите само плашат, че това са маневри. А те — нахлуха и успешно смазаха. И значи, според представите на XX век, излязоха прави.
Тези дни — 21, 22 август — за мен бяха ключови. Не, нека не се крием зад фатума, главните насоки на живота си все пак избираме самите ние. През тия дни отново сам избирах съдбата си.
Сърцето ми искаше едно — да напиша кратко, да видоизменя Херцен: срамно е да си съветски!
