(„Советский“ заменя „русский“. В езика на оригинала и двете думи граматически са оформени като прилагателни, но фактически са съществителни. — Бел. пр.) В тези пет думи е целият извод от Чехословакия, а и извод от нашите петдесет години! Текстът се оформи отведнъж. Пламнаха ми подметките — трябва да тръгна, да замина. И започнах да паля колата (с манивелата).
Мислех си така: разни знаменитости като академик Капица, като Шостакович търсят срещи с мен, канят ме на гости, ухажват ме, но за мен са дори не примамливи, а досадни тия салонни комплименти — плитки, неводещи до нищо, празно губене на време. Я да ги обходя на бърза ръка с колата — а и Леонтович, той е близък със Сахаров (със Сахаров по онова време още не се познавах), освен него Ростропович (лани в Рязан той ме връхлетя като вихър да се запознаем, а след втората среща ме покани да съм живеел у него), накрая Твардовски, и да сложа пред всеки моя съставен от пет думи текст, моя съставен от пет думи извод: срамно е да си съветски! И — това е изборът на живота ви: подписвате ли или не?
Тия седем подписа, ако ги пусна в самиздат! след два дена по Би Би Си! — нашите с всичките им танкове ще се видят в небрано лозе, ще се вцепенят.
Но докато се морях да въртя манивелата на моя капризен „Москвич“, физически усетих, че няма да разшавам тая седморка, няма да я вдигна на крак: няма да подпишат, не им е такова възпитанието, не им е такъв начинът на мислене! Плененият гений Шостакович ще се замята като ранен, ще запляска със свити ръце — няма да удържи писалката в пръстите си. Диалектичният прагматик Капица ще обърне нещата наопаки, ще каже, че по тоя начин само ще навредим на Чехословакия, а и на нашето отечество също, разбира се; в краен случай и след сто поправки, след един месец, може да се напише на четири страници: „независимо от всички успехи на нашето социалистическо строителство… все пак съществуват сенчести страни… признавайки истинността на стремежите на братската компартия към социализма…“ — тоест изобщо може да удушаваме, но братята си по социализъм не би трябвало. И сигурно някак сходно мислят и ще се втурнат да изопачават моя текст останалите четирима. А това пък аз няма да го подпиша.
Двигателят заръмжа — а аз не потеглих.
Ако ще подписвам такова нещо — само аз. Честно и красиво.
И — прекрасен миг да си загубя главата: сега, когато боботят танковете, ще ми я отрежат незабелязано. Още от публикуването на „Иван Денисович“ това е първият истински момент да ме забършат в суматохата, в общата шумотевица.
А ме чакат — недовършеният „Кръг“, да не говорим за незапочнатия „Р-17“.
Не, такива изблици на отчаяние аз ги разбирам, споделям ги. В такъв момент съм способен да викна! Само че: главният вик ли е това? Ако викна сега и си загубя гласа, значи: такъв ужас не съм виждал през живота си. А бях виждал и знам много по-лошо, целият „Архипелаг“ е оттам, за това не викам ли? Всичките петдесет години са оттам — а ние мълчим! Ако викна сега — значи да се отрека от родната ни история, да спомогна за разкрасяването й. Трябва да си пазя гърлото за главния вик. Вече малко остана. Нека започнат да превеждат „Архипелага“ на английски…
Оправдание за страхливостта ми ли е това? Или разумни доводи?
Премълчах. От този миг — допълнителен товар върху раменете ми. За Унгария — бях никой, за да викна. За Чехословакия — премълчах. Особено ми тежи, защото имах и особена лична отговорност: всички признават, че при тях се започна от писателския конгрес, а той — с моето писмо, прочетено от Кохоут.
(Този срам за Чехословакия толкова дълго и силно ми пареше после, че през следващите години, когато съставях „Да не живеем в лъжа“, необмислено написах: „предаденият от нас, измаменият от нас велик европейски народ — чехословашкият“. А ако се замислим по-издълбоко — кой кого е измамил и с какво душевно величие, когато чехословашките легионери (Става дума за чешки и словашки пленници от австро- унгарската армия, които руското царско правителство организирало, въоръжило и изпратило по Транссибирската магистрала към Владивосток, за да стигнат с кораби до Европа и да се бият срещу германците на Западния фронт. Докато пътували, те взели участие в гражданската война в Русия на страната на промонархическите сили, макар че някои чехи като Ярослав Хашек, да речем, или пленникът от австро-унгарската армия, хърватин по националност, Йосип Броз, станал известен по-късно като Тито, се били на страната на болшевиките. — Бел. пр.) дезорганизирали Колчаковата съпротива, предали самия Колчак на болшевиките да го разстрелят, а през Сибир отнесли откраднатото руско злато? (И никой не ги принуждавал да вършат това под заплаха, че ще бъдат разстреляни, както нашите войници през 1968 г.) Това е един от нередките в историята примери, когато хора, групи и дори цели нации в безумна слепота коват собственото си гибелно бъдеще. (Бел. от 1986 г.)
И се трепех, завършвах „Кръг“-96. И пак — съвпадение на сроковете, каквото не можеш планира в човешка черепни кутия: през септември завърших, и значи спасих, „Кръг“-96. И през същите седмици подмененият, маломерен „Кръг“-87 започна да излиза на европейски езици.
Навършваха се три години от конфискацията на архива ми от Държавна сигурност. Два мои романа шетаха по Европа — и май имаха успех. Желязната завеса беше пробита! А аз бродех из есенната крайистиинска гора — без конвой и без вериги. Не сколаса дяволската уста да ми отхапе главата навреме. Раненото животно оздравя и твърдо стъпи на крака.
Тук могат да се разкажат още сума смешни неща: как на истиинската ми виличка взе да идва изнеженият Луи със своята бригада — да си изясняваме отношенията, а аз се измъквах до него изпод автомобила си — сплескан и дрипав бачкатор. Как той тайно ме фотографираше с телеобектив и продаваше снимките на Запад с напълно антисъветски коментари, а по съветско-чекистка линия, то се знаеше, правеше доноси срещу мен и май разпиля звукоапаратура по парцела ми. Как съседните виладжии поради съветската си подозрителност смятаха, че имам заровена в гората радиостанция: иначе защо ще ходя толкова често в гората, на всичко отгоре с посетителите си — очевидно резиденти на разузнаванията? Как, изпълнявайки договора, благородно натрапен ми от „Мосфилм“ преди година и половина, се напъвах да им напиша сценарий за комедията „Тунеядец“ (за нашите „избори“), и как той се изпращаше нагоре, на Дьомичев, и незабавно получаваше абсолютно забранителна резолюция. Как Твардовски с редакторско сладострастие ме умоляваше да му дам този сценарий с тайната надежда: а току-виж става за печат? — и ми го връщаше с добродушна усмивка: „Не, както гледам, трябва да ви тикнат в затвора, хем час по-скоро!“
Вървях по страховито-забранени литературни пътища, а се държах с наглата увереност на признат съветски литератор. И ми се разминаваше. В секретариата на СП на РСФСР разпитвали нашия рязански секретар Е. Сафонов: как съм отговорил на критиката на „Литературная газета“ и „Правда“ — искало им се да погледнат този документ, явно го били подминали — и не можели да повярват, че изобщо не съм им отговорил! В съветските глави това направо не се побираше: щом те критикуват, значи трябва да се покаеш, да признаеш грешките си. А аз, не щеш ли, — хич.
През тоя декември навърших петдесет. На предшествениците ми през глухите десетилетия колко такива юбилеи бяха отминали задушени, така че дори близки приятели се страхували да ги посетят, да напишат. Но ето че се разкъсаха санитарните кордони, образува се пробив към забранената зона! И — към изпадналия в немилост, към прокълнатия, още от предната седмица към Рязан литнаха телеграми, после и писма, и по- малко „по втория начин“, а предимно по пощата, и по-малко анонимни, а все подписани. Последните няколко денонощия разносвачите на телеграми носеха наведнъж по 50, по 70 парчета — и по няколко пъти дневно! Общо телеграмите бяха над петстотин, писмата — към двеста, и хиляда и петстотин отделни лични безстрашни подписа, рядко замаскирани (като Шулубин, Нержини, Ида Лубянкая, Децата на Сим).
„Да ви дава Господ да се държите все така…“
„…в трудна минута се сещайте обсъждането в съюза…“
„…още дълго-дълго да бъдем Ваши читатели и да отпадне нуждата да бъдем Ваши издатели…“
„Всеки сам си избира пътя и вярвам, че няма да се отбиете от избрания от вас път… радвам се, че нашето поколение поне изстрада такива синове.“
„Живейте още толкова напук на всички мръсници; нека писането Ви спори, както на тях им спори непрекъснато да се провалят.“
„Моля Ви, не захвърляйте перото. Повярвайте ми, не всички умеят да обичат само мъртвите.“
„…и занапред бъдете автор само на произведения, под които не е срамно да се подпишеш…“
„Всичко, което направихте, е надежда за измъквано от духовното стъписване, в което е застинала
