Но това не е нищо! Както си седяхме и си бърборехме, той изведнъж скочи леко, независимо от цялата си телесност, и се сепна, без да крие: „Три минути сме пропуснали! Елате да слушаме Би Би Си!“ Това той ли е? Би Би Си?!… Шашна ме. И все така чевръсто, неудържимо, с големите си крачища ситнеше към „Слидола“-та, както аз се втурвах от толкова години натам, точно по часовник. Именно заради този порив го почувствах по-близък отвсякога! Още няколко версти да бяхме извървели рамо до рамо — и между нас би могло да потече откровено, неспотаяващо се приятелство.
— Радио ли сте започнали…? А за вашето писмо до Федин чухте ли?
Нетърпеливо, но с известна тревога:
— А подробния му текст не са ли предавали?
А, ето откъде е тръгнало! — от своето писмо насам е започнал да слуша. Естествен път. Но първата му победа беше — да се престраши, да прекрачи със свободен акт на волята си, да изпрати самото писмо! Не бива да се забравя, че тъкмо през пролетта на 1968-а стъписалите се по едно време власти започнаха да настъпват набралата кураж общественост, да я настъпват много примитивно и успешно: със „събеседвания“ петима срещу един от подписваните в парткомите и в директоратите, с изгонване на отделни хора от партията и от институтите, — и поразително бързо угасна протестното движение, свикналите да се плашат хора послушно се връщаха в превито положение. А Твардовски, наопаки, тъкмо по това време взе да се опъва там, където можеше и да отстъпи: не само около списанието, това винаги го бе правил, но и заради отделни фрази за мен в неговата статия за Маршак забавяше цял том от събраните си съчинения.
След Би Би Си:
— Толкова сериозна радиостанция, никакво пристрастие.
Неотдавна Твардовски заминавал за Рим и предупредил Дьомичев: „Ако ме попитат за Солженицин — ще кажа каквото мисля.“ Дьомичев, уверено-цинично: „Ще измислите как да се изплъзнете!“ Но, казва А. Т., с него в чужбина се държали като с болен, избягвали да го подсещат за здравето му: избягвали въпроси за „Новый мир“ и Солженицин…
Него път го научих как се правят копия от писма с химикалка. Много се зарадва: „Защото не всичко може да се дава на машинописката.“
Разделихме се по-сърдечно отвсякога.
Това беше на 16 август. А на 21-ви върху ни се сгромоляса окупацията на Чехословакия.
И не стигнах до Твардовски с моето писмо. Не, него той не би подписал и вероятно би ме нахокал. Но ето как започнал да се държи той. Тарторите на СП, за да окалят по-нашироко и по-сигурно писателския кръг, през тия дни изпратили на А. Т. да подпише две писма: 1) за освобождаването на някакъв гръцки писател (често прилаган отвличащ маньовър) и 2) писмо до чехословашките писатели: как не ги е срам да защитават контрареволюцията? Твардовски отговорил: първото е неуместно, второто отказвам да подпиша.
Прелистете сто страници назад — нима това е предишният Твардовски?
Тогава, през септември, го попитах: — Ако това писмо се появи с безличния подпис „Секретариатът на СП“, може ли да разказвам на други хора, че не сте били един от тях?
Той, изгърбен: — Не се каня да правя от това тайна.
(Преди три години: „Нежелателно разгласяване“!…)
— Дълбоко се радвам, Александър Трифонич, че сте заели такава позиция!
Той, с достойнство: — А каква друга можех да заема?
Ами каква друга? Същата… Същата, която горе-долу по това време без никаква полза, безсмислено подписа редакцията на „Новый мир“: „горещо одобряваме окупацията“! Гадно-официозни, на съседните колонки на „Литературка“ — едни и същи и от „Октябрь“, и от „Новый мир“!…
В очите на чехите: значи руснаците до един са палачи, щом напредничавото списание също одобрява…
Нека припомня: в голям брой московски НИИ през ония дни все пак се намериха бунтари. Вярно, на предварително събраната партгрупа не се съгласил да подпише тая гадост Виноградов, но благоразумните Лакшин-Хитров-Кондратович му казали да си ходи вкъщи и така се състояло партийното единодушие и то било поднесено на общото събрание на редакцията. Впрочем и театър „Современник“ гласувал единодушно. Че кой не е гласувал? Кой не е спасявал кожата си? Аз самият не си ли затраях, че сега да замерям с камъни?
И все пак смятам този ден за духовната смърт на „Новый мир“.
Да, то се знае, притискали ги: не просто секретариатът на СП, с който вече били свикнали, а районният комитет на партията (работа от партийна важност!) през два часа се обаждал в „Новый мир“ и настоявал за резолюция. Как да не се ошашавиш! А Твардовски го нямало в редакцията: официално е в отпуск. И Лакшин с Кондратович заминали за вилата да искат неговото съгласие.
Твардовски вече изправял стръмния си гръб, вече се готвел — за пръв път през живота си! по такъв важен въпрос! — за необявен, мълчалив отпор срещу началствата. А с каква ли задача хвърчели към него по шосето заместниците му? Какви ли доводи носели? Ако при този нов Твардовски те бяха пристигнали с горещ порив: „Не е страшно да загинеш пред цял свят, може пак и да устоим гордо!“ (И щяха да устоят! Усещам го, виждам го!), решението е щяло да бъде взето мигновено, и ясно какво: плюс, умножен по плюс, дава само плюс. Но ако позицията на Твардовски е била плюс, а това го знаем, а умножението е дало минус, тогава позицията на Лакшин ни се разкрива алгебраично. Ясно е, че още с пристигането си той е казал на Твардовски: „Трябва да спасяваме списанието!“
Да спасява списанието! Да благослови публична позорна резолюция — и да плесне като изсекнат сопол в земята собствената си горделива съпротива на главен редактор. Краката му се раздалечавали — единият на земята, другият — на салчето. Да устоиш душевно и да се предадеш публично! Задълго ли ще спаси това списанието? Нима злопаметните началства ще му простят, че той лично каза на окупацията „не“, но не му достигна сръчност да го разгласи.
„Да спасяваме списанието!“ беше вик, на който Твардовски не можеше да не откликне! От онези години колкото по-рядко и по-рядко изпод перото му излизаха поеми и стихотворения, толкова по-страстно обичаше той своето списание — наистина чудо на вкуса сред бостанските плашила на всички останали списания, умерен човешки глас сред лаещите, честно лице на свободолюбец сред циничните карагьозчийски мутри. Списанието малко по малко ставаше не само главното дело, но и същинският живот на Твардовски, пазеше своята рожба с широкогърбия си, широк в талията корпус, поемаше всички камъни, ритници и храчки, завади списанието беше готов да търпи унижения, да губи постовете кандидат-член на ЦК, депутат във Върховния съвет, да губи представителство, да изпада от различни почетни списъци, което болезнено преживяваше до последния си ден, — той гордо си плащаше и за отпечатването на „Иван Денисович“, и за това, че ме защитаваше, и за развитието си през последните месеци. Прекратяваше приятелства, губеше познанства, с които се гордееше, все по-загадъчно и самотно се иависяваше — отпаднал от вкостенените началства и неслял со с динамичното ново племе. И ето че — нали баш от това племе? — пристига при него младият, пълен с блясък и знания негов заместник и казва: трябва да отстъпим, силата кърши сламата.
Сламата! — само сламата. Е, и съчките. Но дори фиданка не може.
Макар че доста пъти бяхме се виждали с Лакшин, но винаги припряно, за малко, набързо (заради мен), а и никога не сме решавали нито един въпрос, моите винаги се решаваха от Твардовски. А поради затворените ни характери между нас не възникваха и подробни ненасочени разговори. И тъй, нямам солидни основания да преценявам убежденията и подбудите му. Но не мога да го отмина в разказа си. И ще рискувам, опирайки се на явни факти, да дам не толкова достоверен негов портрет, колкото етюд за него.
Смятам Лакшин за доста надарен литературен критик — на равнището на най-добрите ни критици от XIX век, и няколко пъти съм му го казвал. Той самият усещаше тази традиция в себе си и много я ценеше, със звучната баритоналност на поставения си глас произнасяше: До-бро-лю-бов. Както и мнозина у нас, той надали осъзнаваше естетичната недомасленост на тази критика, никога неотделена от общественото направление, никога недостигнала най-високото възможно интуитивно равнище, както се произнася голям художник за друг голям художник, Ахматова за Пушкин. Защото от великия критик се иска безкрайно рядка дарба: да усеща изкуството като художник, но по някаква причина да не е художник.
При Лакшин съществува рядка приемственост с руската критика от XIX век. И в това, че статиите му обикновено не съдържат същински художествен анализ, а се състоят от анализ на социалното, доизтълкуват
