Как и с какво можех да реагирам на тази поема? За 1969 година, Александър Трифонич, е малко! слабо! плахо!
Изобщо Твардовски и оглавената от него редколегия имаха преувеличена представа за това, доколко те са пулсът на напредничавата мисъл, доколко те водят и оглавяват обществения живот дори на цялата страна. (А движенията на същински протест и борба отдавна и бурно течеха покрай тях.) В редакцията всички те взаимно така се допълваха и убеждаваха, прекарвайки по няколко души по няколко часа в една стая, че им се струваше: тъкмо те, членовете на редакционната колегия, са движещият духовен център, самообградил се в притежаването на истината, а авторите им са техни възпитаници, от авторите не можеш да получиш светлинен тласък.
През зимата на 1968-1969-а, отново в солотчинската тъмна селска къща, няколко месеца се мъчих, притеснявах се да пристъпя към „Р-17“, твърде висока ми изглеждаше летвата, а и ми беше студено, не можеш да се разхвърляш, да се разположиш, затова с часове се разхождах из гората и, крачейки, изчетох „Новый мир“, изчетох от игла до конец цяло топче, над двайсет книжки подред, пропуснати поради напрегнатата ми работа, — и си създадох цялостно впечатление за списанието. Вярно: по-приятно и по- разумно четиво в СССР нямаше. Четиво освежаващо, браунизиращо мислите. Интелектуална лека гимнастика. Винаги — благородно, честно, старателно (ако простиш, прескочиш стотиците празни и гадни страници на тъпоглавите казионно-революционни, казионно-интернационални и казионно-патриотични публицисти).
Но така е, ако го сравняваш с всичко печатно. А ако имаш до списанието нещо подбрано от самиздат — коя ръка няма да предпочете самиздатското? С развитието през 60-те години на самоволното машинописно печатане живият живот все повече отиваше натам, а редакцията на „Новый мир“ трагично не разбираше това и заместниците, събирайки се в кабинета на Твардовски, сериозно планираха стратегията на родната ни мисъл. Като че ли най-несполучливият такъв опит беше статията на Дементиев (НМ–1969, кн. 4, а излезе през юни) — отдавна вече не член на редакцията, но все още сродна идеологическа душа, все още — радетел, верен приятел.
Историята на тази злочеста статия трябва или направо да се прескочи, или да се разнищи по-подробно. Тя уж се отклонява от оста на тази книга, но, кой знае защо, не е за подминаване.
През 1968-а в „Молодая гвардия“ бяха публикувани две статии от посредствения възглупав публицист Чалмаев (а вероятно зад него е стоял някой по-умен), които дадоха повод за продължителна полемика във вестниците и списанията. Изградени през куп за грош, безредно наскубани по материал (от всички лехи, до които му стигнали ръцете), полуграмотни по равнище, силно декламационни по стил, с хаотично насъбрани цитати, със смехотворни претенции да дадат „съществените контури на духовния процес“, „ориентация в световната култура“ и „цялостна перспектива на движението на художествената мисъл“, — тези статии все пак не току-тъй привлякоха към себе си много гняв, и то от различни страни: устата, заградена от догматични изкуствени челюсти, бълваше не реч, а мучене на ням, отвикнал да говори, но мучене на мъката по мъгляво спомнената национална идея. Естествено, тази идея беше казионно обърната наопаки и отвратително раздута — с прекомерни възхвали на руския характер (само в нашия характер има правдотърсачество, съвестливост и справедливост!… само ние си имаме „заветен извор“ и „светлоносен поток от идеи“), с клеветене на Запада („нищожен, задушава се от излишък на омраза“, — да де, нали ние преливаме от любов!…), с охулването му и заради „ранния му парламентаризъм“, че и Достоевски дори е набъркан (където Достоевски хулел социализма — прехвърлили тези ругатни срещу „буржоазния Запад“). То се знае, тази идея беше издокарана в компатриотичен парцалив тоалет, авторът час по час повтаряше комунистическата клетва, правеше поклони пред идеологията, представяше кървавата революция като „красиво празнично деяние“ — и по този начин влизаше в унищожаващо противоречие, защото комунистичността изтребва всяка национална идея (както това стана в нашата страна), невъзможно е да бъдеш комунист и руснак, комунист и французин — човек трябва да избира.
Но ето кое учудва: в това мучене се забелязваха възхвали към „светците и праведниците, родени от очакването за чудо, за блага доброта“, че дори някои и бяха посочени, макар и с известни грешки: Сергий Радонежки, патриарх Гермоген, Йоан Кронщадски, Серафим Саровски; споменаваше се и „Отиващата си Русия“ на Корин (разбира се, „лишена от религиозното чувство“), и „народният копнеж по нравствената сила“; и със симпатия беше цитиран Достоевски в доста божествените му пасажи — веднъж „От дълбините“ замаскирано; а веднъж и направо за Христос — че „изтръскал ризата си над поляната“; и дори се беше промъкнало (най-хубавото място!) дълбокото предупреждение — да не съгрешим, като отвърнем на насилието с насилие; и против жестокостта, и против взаимната отчужденост на сърцата — това вече хич не беше по ленински! И далеч не от ленинска позиция възразяваха на Горки (!), защитавайки духовното слово от пазарското; и дори се намекваше за мащабността на руската хилядагодишна история, в която потъват „формациите“, няколко от тях се побират (социализмът страхливо не е споменат); и се казва с половин уста дори за извършеното унищожаване на руската нация — само че, както излиза, не от ЧК и ЧОН (Части със специално предназначение, съответства на Вътрешни войски. — Бел. пр.), а от „буржоазното развитие“, — да не би от руските търговци?; и за обедняването на нашето съвременно село се посочва духовното — когато в киното се събират от околните села, както едно време се събирали за всенощно бдение; и някъде към края мимоходом се зашлевят и „алуминиевите дворци“, и Базаров… Могат да се извадят, изброят и оценят отделни мисли от тази и от съседни статии на „Молодая гвардия“, твърде неочаквани за съветския печат:
1) Нравственото превъзходство на „пустинниците“, „духовните ратоборци“ и старообрядците пред революционните демократи, както са си разигравали коня у нас от Чернишевски до Керенски. (Честно
казано — присъединявам се.)
2) Че в дискусиите на списание „Современник“ издребняваха и се покриваха с публицистична кора културните ценности от 30-те години на XIX в. (От вечното? — издребнявали са, разбира се.)
3) Че передвижниците (Школа в руската живопис, господствала през втората половина на XIX в. (Получила е наименованието си от подвижните изложби, които обикаляли големите градове на Русия.) Най- ярки нейни представители са Суриков, Репин… — Бел. пр.) не са изразявали народния копнеж по идеала за красота, а Нестеров и Врубел са го възродили. (Не може де бъде оспорено.)
4) Че през 10-те години на XX век Руската култура е направила нови стъпки в художественото развитие на човечеството — и упреци към Горки (!) заради оплюването на това десетилетие. (Не буди съмнения.)
5) Народът иска да е не само сит, а и вечен. (То ако не е така, пет пари не струваме.)
6) Земята е нещо вечно и задължително, а откъснеш ли се от нея — това не е живот. (Да, усещам, че е така, убеден съм в това. А Достоевски възкликнал: „Ако искате да възродите човечеството към по-добро… дайте му земя! В земята има нещо сакраментално… Нацията трябва да се ражда и да расте на земята, на почвата, в която растат житото и дърветата.“)
7) Селото е опората на родните ни традиции. (Със закъснение. Сега, уви, вече не е опора, защото селото го убиха. Но е било така. Нима — царският Санкт Петербург? Или Москва на петилетките?)
8) Търговското съсловие също ярко проявявало в себе си руския национален дух. (Да, не по-малко от селячеството. А каква огромна концентрация на национална енергия!)
9) Народният говор е хранителната среда на поезията. (Същото твърдя и аз.)
10) У нас израсна просветено еснафство. (Да! — и това е ужасна класа — необятен, некачествен образован слой, образованщина, която се смята за интелигенция — за същински творчески елит, който е много малоброен и подчертано индивидуалистичен. В същата тази образованщина влиза целият партиен апарат.)
11) Младите хора в нашата страна ги обгръщат: скопеният език, който опустошава мислите и чувството; телевизионната суета; надпрепускването на кинофилмите.
С една дума, през 20-те и 30-те години авторите на такива статии тутакси щяха да ги тикнат в ГПУ (ГПУ — Държавно политическо управление, създадено през 1922 г. — Бел. пр.) и да ги разстрелят на бърза
