А — никой не идва. До последната минута! И изведнъж — всичките едновременно и дори повече от всичките — нахълтват с голяма скорост и не забелязвам, че всички вече са се съблекли, никой не е с палто и шапка, а обикновено чак тук ги свалят.
(Как са ги събирали и подготвяли — научих после. Секретарят на рязанската писателска организация (от седем души) Ернст Сафонов точно предчувстваше и песимистично ми казваше лятос, че цялата процедура ще я прокарат чрез него. В СП на РСФСР той се запънал срещу изключването ми. Но зав.-отдел „Пропаганда“ на рязанския обком на партията Шестопалов го настигнал и в болницата след операция и безуспешно се опитвал да изтръгне съгласието му там. (Заради съпротивата си Сафонов после дълги години влачеше партийно мъмрене.) На 4 ноември още заранта Шестопалов викнал четирима писатели в обкома и на всеки втълпявал, че трябва да бъда изключен. Но това й е лошото на цифрата 7, че 4 не правят две трети от нея. И тъй, за да има кворум, трябвало да докарат още един, пети, писател — Николай Родин от гр. Касимов. Той е на 200 километра от Рязан, по изровени пътища, и Родин наистина лежал с висока температура, очевидно с пневмония. И по телефонна команда от областния комитет секретарят на касимовския райком принудил Родин да се качи на райкомовската кола. Но Родин се върнал, казал, че може да умре из пътя (шофьорът съжалил Родин, нарушил партийната дисциплина). Секретарят на райкома се разгневил: „По пътя има четири болници, ще се отбивате при лекарите!“ — и повторно ги натирил. Родин сколасал да пристигне за заседанието на „партгрупата“ — петима партийни писатели (тоест всички освен мен), където секретарят по пропагандата Кожевников още ги кандърдисвал, наставлявал и се уверявал, че те ще го послушат. Именно оттам след един час те всичките нахълтаха в писателската стая. (Заб. от 1978 г.))
Нижат се един след друг и макар че могат да отминат моята маса, всички писатели се отбиват и се ръкуват с мен — и Родин (на нищо не прилича, болен, над 38 градуса, разпитвам го, ахкам, ама защо сте пристигнали?), и Баранов, хитра лисица (неотдавна: „Може ли да нося в Ростов много здраве от ваше име? Там ми завиждат, че се срещам с вас“), и Левченко — открита душа, просто момче, и Женя Маркин — млад, прекалено мързелив и прекалено авангарден за Рязан поет. Ето го и Таурин, представителя на секретариата на РСФСР, почтително ми се представя, почтително се ръкува с мен. Не, никакво изключване няма да има. А ето че се задава още някакъв сияещ, радостен, охранен гад, и той идва при мен, и той направо радостно ми раздрусва ръката — сигурно днес празнува нещо! Стискам му ръката и аз. А кой е — не знам. Останалите не се здрависват. Насядахме, брей — 12 души, а членовете на СП са само б, другите си външни лица.
Настаних се, но май няма да ми се наложи да пиша. А един вече драска нещо, на коляно, — дали не е цивилен гебист? Таурин докладва скучно, апатично: ето, Анатолий Кузнецов забягна, такъв позорен случай, СП на РСФСР има решение, в тулската организация са го разгледали, всички са дълбоко възмутени (абсолютно безизразно), решили да се разгледа във всички организации. Разбира се, ще засилят контрола над заминаващите за чужбина писатели и възпитателните мерки…
(Аз май отдавна не съм робско мъниче, вече не ми се свива сърцето, че ще ме привикат: „Сега нека каже отношението си др. Солженицин…“, — но аз вече стоя здраво на краката си, вече не могат изскубна думичка от мен. А впрочем положението е глупаво: нали ще предложат да гласуваме за сурово осъждане на Кузнецов? Какво — да го одобрявам ли?)
…Виж, в московската организация на високо, на добро равнище преминало събранието. Били изказани делови обвинения срещу Лидия Чуковская, Лев Копелев и Булат Окуджава…
(Няма как — за тях ще трябва да се застъпя. Но ми се мярва робска мисъл: дали да не си затрая? Това не е Москва, Рязан е, какво толкоз… И ако не бяха близки приятели, ако бяха просто либерални писатели — като нищо щях да се наведа, нека профучи. Но за тия твърдо реших: ще кажа! Тъкмо ще имам повод да не гласувам и „за резолюцията като цяло“.)
Таурин каканиже печално и като за нещо незначително:
— Е… стана дума и за вашия член, за другаря Солженицин.
Край. Докладът е приключен. „Станало дума.“ Очевидно — несериозно.
Кой ще се изкаже? Матушкин. Смъква се от перваза на прозореца, потрива се. Дават му 10 минути регламент.
Аз (предвиждайки, че и на мен ще ми потрябва): — Дайте му повече, какво толкоз?!
Всички (предвиждайки, че и на мен ще ми дотрябват): — Не, десет, десет!
Полека-лека, леко извърнат към мен, Матушкин започва да ме напада. (Текстът е известен.) Аз драскам ли, драскам, но сам се чудя: как са се престрашили? Почти бях сигурен, че няма да се престрашат, и станах нагъл от моята безнаказаност. Ама не, ясно виждам: на самите тях не им е изгодно, търсят си белята, защо? Злобата им е изпила ума.
Един след друг, без паузи, се изказват братята писатели: и любезният Баранов, и простакът Левченко, и чистата душа Родин, и тревожният чорлав Маркин. Маркин толкова явно се колебае дори в изказването си: „Не искам да участвам в това махало — сега изключваме А. И., после ще го приемем, после пак ще го изключим, пак ще го приемем…“ — и гласува за изключването ми. (Ако можеше съвсем малко да го подкрепя, ако бях се намесил малко по-рано — но така се съвпадна: той от две години чакаше да му дадат стая — и утре обещават да му издадат настанителна заповед. И Левченко от колко години е без жилище. И Родин от колко години моли да го преселят в Рязан — също не му дават. И опитът на началството показва: така, дръжте се.)
Аз: — Позволете да задам въпрос.
Не дават: не! не бива.
Аз: — Няма стенографка. Няма да има протокол.
Нищо, на тях не им трябва!
Нещо се разприказва онзи шкембестият, величествен като Наполеон, питам го:
— Извинявайте, кой сте вие, че да присъствате на писателско събрание?
Той чак се разсмива от смайване:
— Как — кой? Ха-ха! Не знаете ли? Представител съм на областния комитет!
— Какво от туй, че сте представител? А какъв сте именно?
— Секретар на обкома!
— Какъв именно секретар? — не мирясвам аз.
— По агитацията.
— Да прощавате, как се казвате?
— Хъм. Не ми ли знаете името? — Явно е засегнат, дори унизен: — Кожевников!!!
Бреей! — наистина е смешно, бих се засмял и аз, но нямам време. Според съветските представи това е чак дивотия: той се пада роден баща на всички рязански идеологически дейци, не е мърдал от Рязан, аз от седем години съм рязански писател и го питам кой е!… Как няма да се докачи…
— Да — назидателно продължава той, — ние с вас никога не сме се виждали.
— Не, виждали сме се — казвам, — просто имам слаба зрителна памет. (Какви ли шеги не си е правила тя с мен.) Видяхме се, когато се прибрах от Кремъл, разказвах тук за срещата с Хрушчов, вие дойдохте да ме послушате.
Щом се прочух, той ме повика от училище по телефона, отговорих му: изморен съм, не мога. Крайхрушчовската ми слава го накара да дойде послушно, седна в ъгъла. После колко ли пъти е учил на ум и разум писателите, а мен все ме няма. (Прави са, че ме изключват: наистина, какъв съветски писател съм аз, какъв помощник на партията?!) А преди една година ми се обади вкъщи: „Как се отнасяте, че «Советская Россия» се изказва зле за вас?“ — „Ами не съм го чел.“ — „Как? Статията «За какво вдига врява югославската преса», за вас!“ — „«Советская Россия» изобщо не я чета.“ — „Как тъй?“ — „Ей тъй.“ — Смая се: „Слушайте, ще ви я прочета по телефона.“ — „А, не, така не съм свикнал.“ — „Елате да си поприказваме.“ — На тайно събеседване? В кабинета му? Няма да ида! „Съберете всички писатели, гласно да си побеседваме.“ — „Не, митинги няма да правим.“
Ето че дочака, навръх празника, затова направо сияе.
Изключването ми е решено, но как да сколасам да запиша всичко? Ето че ми дават думата, а речта ми не е готова, криво-ляво е слепена, но не съм я прочел нито веднъж. Тъкмо се развихрих, викат:
— Десет минути! Край!!
— Какво значи — десет? Това е въпрос на живот и смърт! Колкото трябва — толкова ми дайте.
Матушкин, елейно-старчески: — Да му дадем три минути.
