почитатели“ му донесли същото това „Изложение“?
— Ами — аз го пуснах.
Той донякъде се стресна: бива ли така? ами нали ще се разярят (тоест началствата).
А в чантата ми вече рие с крак, чака да му дойде часът готовото „Отворено писмо“ до секретариата. И както е открит, разположен А. Т., както сме еднонастроени! — страх ме е да му го покажа, защото помня неговите спираници и забрани. Все пак нека го подготвя:
— А. Т.! Вие ме обичате и ми мислите доброто, но в съветите си изхождате от опита на друга епоха. Да речем, ако преди време бях дошъл при вас да се посъветвам: да изпращам ли писмото до конгреса? да разпространявам ли „Раковата болница“ и „Кръга“? — вие усилено щяхте да ме разубеждавате. (Меко казано… щеше да строши стъклото от бюрото в главата ми.) А аз излязох прав!
Старото се приема. Но за новото — не смея. Просто:
— Разберете. Така трябва! Подсказва ми го лагерният опит: колкото по-рязък си с доносниците, толкова е по-безопасно. Не бива да създаваме видимост на съгласие. Ако си затрая, след няколко месеца тихомълком ще ме схрускат — заради „липса на адресна регистрация“, заради „тунеядство“, по нищожен повод. А ако вдигна врява, тяхната позиция отслабва.
Той: — Но на какво се надявате? Всичките тия „читатели почитатели“ само си играят на подкрепа. Лицемерно въздишат за изключването ви и веднага преминават на други теми. Вярвам, че не заемате поза, когато казвате, че сте готов да умрете. Само че безполезно ще е, нищо няма да промените.
Доколкото не ми изневерява паметта, не за пръв път се люлеем един срещу друг на тая греда. Само че днес — без да се ядосваме, с тъжно благожелателство. Нещо повече: такава сърдечност като днес никога не сме изпитвали. Не, сърдечност имаше, но такова равенство нямаше. За пръв път през 8-годишното ни познанство наистина като с равен, наистина като с приятел.
Аз: — Ако е така, нека бъде така, значи жертвата засега ще е безполезна. Но в далечно бъдеще все едно ще свърши работа. Впрочем мисля, че ще намери подкрепа и сега.
(Да, така мислех. Беше ме разглезила подкрепата на моето конгресно писмо, дадена от стоте писатели. С присъщия ми превес на оптимизма и сега очаквах масово писателско движение, борба, може би напускане на СП. Но такова нещо не стана. Нямаше никакъв истински гнет, нямаше арести, нямаше гръмотевици — но изморените хора бяха загубили всякакъв порив да се съпротивляват. С различна степен на гръмкост и рязкост написаха протести 17 членове на СП, а осмина — Можаев, Максимов, Тендряков, Искандер, Окуджава, С. Антонов, Войнович и Ваншенкин — отишли да плашат Воронков, после един по един ги привиквали в ЦК да им дърпат ушите.
А. Т.: — Сега е отлив, оголват се коренищата, водораслите, безобразна картина.
Аз: — Където е текло, пак ще тече.
А разговорът за него, за Трифонич? Най-сетне започна и той. За мен загубването на СП е формалност, дори облекчаваща, над Твардовски е надвиснала по-голяма трагедия, защото засяга душата му: наближава неизбежното време той да напусне рожбата си, „Новый мир“. И в изключването ми той вижда последния тласък за това. А предпоследният е: обадил се един инструктор от ЦК, иска да дойде да „подработва“ състава на редакцията (защо? никой не го е викал; явно — да изтиква Лакшин, Хитров и Кондратович).
Както склонните към размисъл вярващи хора цял живот, и във върховния му час, размишляват за своята бъдна, неизбежна смърт, колко ли пъти вече, колко ли пъти А. Т. заговорваше с мен за оставката си — още когато насмалко не ми дадоха Ленинска награда, още когато всички си мислехме, че сме на гребена на хрушчовската вълна. И всеки път, и днес особено енергично (избиколил със стола си неговото голямо председателско бюро и до неговото кресло там, та да сме един до друг) го убеждавах: „Новый мир“ опазва културната традиция, „Новый мир“ е единственият честен свидетел на съвременността, във всяка книжка има две-три много хубави статии, хайде нека е една — и тя вече изкупва всичко, да речем, Лихачовата „Бъдещето на литературата“, — А. Т. веднага се развесели, грейна, с удоволствие си поприказвахме за Лихачовата статия. А от какво е принуден да се отказва! — например има спомени на участник в сибирското въстание от 1921 година. („А ще ми ги дадете ли да ги прочета?“ „Ще ви ги дам.“ — Ей тук сме неразделни, както започвахме от „Денисович“.)
— Но — повтаряше А. Т. — не мога да се унизя да редактирам Рекемчук. Държах се колкото можах, а сега се олюлявам, прекършен съм, повалиха ме.
Аз: — Засега стойте, още не сте повален! Защо искате да им сервирате торта — сам да напуснете? Нека те се нагърбят с тая мръсна работа.
Разбрахме се: ако не погнат Лакшин-Хитров-Кондратович — остава, ако ги свалят — напуска.
Взех да се сбогувам след откровения разговор — ама нали в кончова ми е затъкнат нож, писмото до секретариата, и няма начин да го покажа, веднага ще рухне всичко. Бодро:
— Александър Трифонич, ако все пак ме принудят да предприема някакви резки стъпки, не го вземайте присърце. Отговаряйте им, че не сте си залагали главата за мен, че не съм ви роден син!
Отбих се и при Лакшин, за амортизация:
— Владимир Яковлевич! Моля ви: колкото можете, смекчете А. Т., ако…
Вперил в мене поглед през младите си очила, Лакшин кима.
Не, няма да го направи. Той си има свой проблем, своето е по-уязвимо. Ще седне ли в такава минута да противоречи на разгневения А. Т.? Моята насока не е негова, аз не съм му съюзник.
На другия ден — удар! Секретариатът с едноседмично закъснение (да прескочат ноемврийската годишнина) обяви решението си за мен.
И аз без колебания — удар! Оставаше ми само да впиша датата. Пускааам! [13]
Борис Можаев (прекрасно се държеше през тия дни, както и през всичките тежки дни за „Новый мир“), с целия си вътрешен свободен размах на корсар, свикнал с годините да търси и гъвкави изходи, ме хваща за реверите, не ме пуска: не бива да се изпраща такова писмо! Защо отсичаш корабните въжета? Не е ли по- добре официално да обжалваш решението на секретариата на РСФСР пред секретариата на СССР, да идеш там за разглеждането на случая?
— Не, Боря, сега и с локомотив не можеш ме спря!
Смее се:
— Приличаш на заядлив шляхтич, важното е да стане кавга.
А според мен тъкмо това е най-руското състояние: да замахнеш и да цапардосаш! Единствено в такива минути се чувстваш достоен син на тази страна. Да не би да съм смел? — аз съм си краен боязливец: имам „Архипелага“ — мълча си, за сегашните лагери колко знам — мълча си, за Чехословакия си затраях, дори само заради това сега трябва да си посипя главата с пепел. Но правилно казва Лидия Корнеевна за политическите протести: „Без това не мога да пиша главното. Докато не изскубна тая стрела от себе си — не мога за нищо друго!“
И аз съм същият. При всеобщата плахост, ако не затръшна вратата на излизане — що за човек ще съм?! (На които им трябва да се оправдават, ще пуснат насрещен слух: той сам със своята рязкост ни попречи да се застъпим за него, тъкмо се бяхме наканили, а той затръшна и всичко развали. Щом и „класовата борба“ съм осмял — наистина никой не може да ми помогне. Само че това са все извъртаници — който искаше, сколаса навреме.)
А щом го изпратих, веднага ми олекна на душата. Макар че и тоя ден подире ми търчеха по московските улици два копоя — струваше ми се: извън града, в благословения подслон, предложен ми от Ростропович (в самото сърце на спецзоната, където съвсем наблизо са вилите на всички вождове!), не ме следят. Тук (макар че вече и „техници по газа“, и „електромонтьори“ някакви идваха) ми се струва: скрил съм се от всички, никой не знае кой съм, не се показвам, по телефона не се обаждам. Нека писмото ми бушува там, а тук е толкова изцелително, тихо и толкова ясно работи радиоапаратът — лови отразеното си писмо и бъди доволен от направеното. А и започвай да работиш.
Не помня някой да ми е направил през моя живот по-голям подарък от Ростропович с тоя подслон. Още през миналата 1968 година той ме канеше, но някак ме беше страх, че ще му създам неудобства. А през тая — не можех да се пренеса и настаня по-уместно и по-своевременно. Какво ли шях да правя сега в рязанския капан? Къде ли щях да скитам из задушния грохот на Москва? И кога ли щеше да се изчерпа твърдостта ми? А тук, в несравнимата тишина на спецзоната (при тях нито високоговорители крещят, нито трактори ръмжат, под чисти дървета и чисти звезди — лесно е да си непреклонен, лесно е да си спокоен.
