Изтръгнах още десет. Пердашех с картечна скорост, защото само каквото сколасам да кажа, само него ще мога да пусна утре по света, а което остане в устата ми, колкото и сразяващо да е, няма да мине, няма да срази. Нищо, за 20 минути наприказвах сума неща. Гледам — Маркин е направо щастлив, слуша как ги налагам, а на Родин, независимо от болестта, от температурата му харесва: и на тях им е приятно, че поне някой се съпротивлява.
А гласуваха — покорно.
И аз, с удоволствие, изобщо против цялата резолюция (за мен там има само една мъничка точка).
Разотидоха се весели, кулоари, разговори. Събрах си моливите, хукнах да си вървя — Таурин ме хваща и учтиво, и съчувствено:
— Много ви препоръчвам, заминете още сега за секретариата, именно утре ще се свика пълният секретариат, във ваш интерес е!
Аз: — Никъде в устава не е написано, че изключването трябва да стане за 24 часа, може и да потраят.
(Мислено: дано сколасам да пусна слуха, да пусна час по-скоро „Изложението“, а тогава ще видим как ще заседавате. Все пак бях сигурен, че без мен не могат да ме изключат, — а може! у нас всичко може!)
— Чуйте — хваща ме Таурин за ръкава, — никой не иска да ви изключва! Само напишете ей тая хартийка, единственото, което искат от вас, ей тая хартийка, че сте възмутен, че на Запад там…
Може пък наистина да са си правили такава сметка? Подарък за октомврийската годишнина?… А без това съвсем никакъв смисъл нямаше в изключването ми, само едно си отмъщение. Докато не са ме изключили, положението май е в тяхна полза: стои шестхилядна грамада, от съжаление не ме смазва, а ако поиска — ще ме смаже. Ами ако ме изключат, а аз оцелея, тогава какво ще стане?
В коридора ме настига Женя Маркин, на висок глас иска прошка от мен (това е в духа на хубавия Достоевски, още няколко пъти ще се кае, ще рони сълзи, ще коленичи и пак ще се отрича, наистина му е тежко, с душата си и с правдата е за мен, само че грешното тяло не го пуска). (Една година по-късно той ще намери начин да пробута в „Новый мир“ (с новото ръководство) стихотворение за пазача на плаващите фарове „Исаич“, когото много тачат по голямата река, той винаги знае пътя — голям скандал стана после, когато се досетиха! И изключиха горкия Женя от СП. (Заб. от 1978 г.)) Аз — по-бързо, по-бързо, и се запътвам към телефонната станция. В Рязан съм в капан, в Рязан лесно ще ме доудушат, трябва да се изскубне, да се изскубне новината до Москва — само там е спасението. У нас в Рязан монтираха един- единствен междуградски автомат и ако той сега не е повреден… Не е… и няма опашка… Избирам номера на Аля. Няма никого. Избирам друг. Не вдигат слушалката. Къде да звъня? В „Новый мир“! — още не е пет вечерта, още не са се разотишли. Точно така постъпих. (После ще възникне робското обяснение: „Тъкмо заради това разпъдиха «Новый мир».“)
Тогава, вече спокоен, се прибрах вкъщи, седнах да записвам подробно „Изложението“. В 6 заранта се събудих, включих както обикновено „Гласа на Америка“, без никаква задна мисъл, и ме бодна:
„Според частни сведения от Москва вчера в Рязан, в родния си град, е изключен от писателската организация Александър Солженицин!“
Подскочих! Това е векът на информацията! Чак толкова моментално да стане — не, не бях очаквал!!
Четири пъти в кратките новини го предадоха, четири пъти в подробните. Браво на тях! Излязох в градинката да потичам малко, докато още няма хора по улицата, гледам: стои затрупан със сняг камион с надстройка над каросерията, вече съм го забелязвал веднъж по време на друго проследяване, а в тъмната кабина седят двама. Минах близо до кабината, огледах ги — без радио са, не знаят, че вече са ме изтървали.
Но и се тревожа: дали няма да ме приберат? Отдалечиш ни се малко от Москва — тъмен кладенец, а не страна, нищо но им струва да запушат единствения достъп на въздух.
С предпазни мерки изпратих от къщи един екземпляр от „Изложението“, да го спася. [12]
Съмна се, дръпнах пердетата — и от уличното табло моят спотаен Персонаж ме погледна наперено, бодро изпод каскетчето си. Но вече не ми се пишеше за него и в това се състоеше главната болка — от такива страници ме откъснаха! (Оттогава се минаха година и половина — а все не мога да се върна. Персонажът ми можа да се защити.)
В рязанския обком изпаднали в паника! Оказва се: „Би Би Си вече предава, че Солженицин е изключен! Ясно е, че те в Рязан си имат агентура, наблюдават нашия идеологически живот и моментално предават в Лондон!“ И се досетили: да сложат същия онзи бездомен Левченко на телефона и на всички обаждания от Москва да отговаря, че е външен човек, нищо не знае, никой не е изключван. Западните кореспонденти наистина се обаждали, натъкнали се на него, повярвали — и се започнали по западните радиостанции опровержения. А същия ден, на 5 ноември, секретариатът на РСФСР в Москва все пак ме изключил, минали и без мен!
Това аз самият още два дена не го знаех и освен „Изложението“ нищо повече не се канех да пиша и да разпространявам. Чак когато се научих, кипнах и сами изхвърчаха като искри от огниво такива злобни редове, каквито досега не бях запращал по Съюза на съветските писатели — това от само себе си се получи, то не беше нито мой замисъл, нито мой маньовър. (Замисълът беше само съпътстващ: да защитя заплашените Лидия Чуковская и Копелев. Те добре се втъкаха в текста и защитата май излезе успешна: проклетниците ги оставиха на мира.)
„Изложението“ изпратих в Москва преди мен, а аз в Рязан още се опитвах да работя над Ленин, но вече бях загубил спокойствието и вкуса, а редовете на страховитото писмо крачеха по войнишки през главата ми, изтръгваха се от гърдите ми за бой. Отминаха ноемврийските празници, влаковете се поосвободиха — и заминах за Москва. Още не си мислех, че ще е завинаги. Че вече не ми е писано да живея в Рязан, че с моето изключване ми заключиха, заковаха ми с дъски Рязан. (А когато пристигнах там веднъж след разправиите, приближа ли се до бюрото си — през прозореца, от уличното табло, все така присвил очи, ме гледа Ленин с каскетчето си; така си стоя той година, втора, и в дъжд, и в сняг, пред моя напуснат прозорец, — не е за завиждане прекомерната слава. Аз пак си заминах, той пак си остана.)
А в Москва Трифонич нямаше търпение да ме дочака! (Нежно ни сближаваше и това, че през октомври той беше прочел дванайсетте пробни глави от Самсоновата катастрофа и беше останал от тях свръхдоволен, много ги хвалел и вече по редакторски предвкусвал как ще довърша книгата — и всичко ще става за печат, защото е патриотично, и сега вече никой няма да ни спре, и ще се публикува Солженицин в „Новый мир“, и ще си заживеем прекрасно! А не бях му споменавал какви шипове ще има в „Август“, за Лениновата глава. Той все не можеше да приеме и да повярва, че откритият от него, обичан от него автор няма никога да стане за печат навеки…) Няколко дена преди това Твардовски настоявал да съм пристигнел час по-скоро: трябвало да говори с мен повече дори за себе си, отколкото за моя милост. (Пак тая възбуда, както и след четенето на „Кръга“!…)
На 11 ноември отидох в редакцията право от влака. Цялата редколегия седеше в кабинета на А. Т., пред някого беше сложено моето „Изложение“, те току-що бяха го прочели на глас и обсъдили. Всички като по команда станаха и ни оставиха двамата (така беше прието, никога не чакаха А. Т. да каже: „Искаме да си поприказваме насаме“). А. Т. поръча чай с бисквити и сухи гевречета — висшата форма на ново-мировското гостоприемство.
Понеже Трифонич ми се стори на по-нисък граждански градус, отколкото беше, започнах да му обяснявам защо не съм можал да сколасам за секретариата, че те дори покана не бяха ми изпратили, а косвено телефонно съобщение, и то със закъснение. Но излезе, че е излишно да убеждавам А. Т. в това: той и за себе си преценил като презрено да иде там и не отишъл. (Слухове, слухове! Из Москва се носи слух: бил е той там и яростно ме е защитавал.)
Той за друго, той с тревога (и не за пръв път!) — за западните пари: нима е вярно, че получавам пари за западните издания на романите?
Заклетата съветска анатема: който мисли не както трябва, непременно се е продал за западни пари; не ти ли плащат съветски — умри патриотично, но западни не получавай!
Аз: — Не само за романите, получиха се за „Денисович“ от норвежците — и тях засега не ги вземам. Просто гаднярите от СП не могат да си представят, че е достъпно човек да живее и скромно.
А. Т. грейна. Взе да хвали „Изложението“. Но пак: как е могло да стане така, че още вчера „читатели
