страшна от всички досегашни: по необясним път се изскубнал в „Цайт“ от 5 декември откъс от „Пруски нощи“, в най-скоро време обещавали и цялата поема! Това можах да го спра, защото от есента, слава Богу, бях си наел адвокат на Запад. (А и адвоката ще трябва да го обяснявам на Твардовски: защо съм го наел, без да се посъветвам, защо — буржоазен? Така не се прави!) Но изведнъж се пусна слух, че и в Москва вече четат поемата. Втурнах се да гася пожара.
(Смятах, че съм затиснал поемата в самиздат и в „Цайт“ и не съм дал на ГБ да я помирише. Много по- късно как се смаях, като разбрах, че ГБ веднага е получила поемата — още щом започнали да я четат московските литератори; предадена била на „Щерн“ чрез неговия московски кореспондент Дитмар Щайнер, приятел на Виктор Луи, а главният редактор на „Щерн“ Нанен я прехвърлил на „Цайт“, за да се отпечата по-бързо, настоявайки, че „от много сигурен източник, авторът моли да се отпечата час по-скоро“. (Заб. от 1978 г.))
Покрай тези тревоги и покрай задълбаването си в „Р-17“ изтървах, не забелязах отдалеч как се събират буреносни облаци над Твардовски и „Новый мир“. Правилно усещаше Твардовски: душенето не е било епизод, а пресметната кампания.
В „Посев“, сродника на „Грани“, се появи (макар че изобщо не беше минавала по самиздат) злочестата, недописана, неприета нито от властите, нито от публиката, късна гордост и мъка на автора — поемата му „По правото на паметта“. Потресен, обезкуражен, смазан беше А. Т. — наистина не го искаше! наистина не е знаел! наистина не е изпращал! та дори и не е давал поемата си на тоя-оня.
През януари 1970-а започнаха да го привикват горе, да му искат обяснения, негодувания и протести, както се полага от честен съветски писател, а и той нямаше нищо против, но на властите вече не им бяха достатъчни неговите протести, обикновен протест изобщо нямаше да публикуват, щеше им се да разгромят омразното списание. Колко години и месеци бяха им текли лигите за тая жертва! Колко месеци и седмици таласъмите и готованците от агитпропа на ЦК бяхи изразходвали за съставяне на планове, за маньоври, атаки и флангови удари! — изсъхналите им мозъци не забелязваха, че вече се руши цялата им епоха, всичките петдесет етажа, — те жадуваха само тази стълбищна площадка да превземат. Разливаше се по страната свободният самиздат, прехвърляха се на Запад, печатаха се там руски романи, завръщаха се в родината чрез радиопредаванията, а на тия скапаняци все им се струваше: само тая непокорна площадка да превземат — и ще се възцари както по Сталиново време свидното им хорово единомислие, няма да остане и глас, който би могъл да ги осмива.
На Твардовски, сега отслабен от вината си, че поемата му станала оръжие на врага! — пак, както и през пролетта на предната година, започнаха да му предлагат да смени редколегията — един член, двама, трима, четирима! За да засилят натиска, на някакъв от безбройните писателски пленуми се изказал някой си Овчаренко — хищен гебистки вълк (само фамилното му име е пастирско), и нарекъл Твардовски кулашки поет. А Воронков всеки ден, като на работа, викал при себе си този поет за събеседване и потиснатият, покорен, виновен Твардовски ходел при всяко повикване. И същия този Овчаренко му предложили да вземе в редакцията!… (Номер от 30-те години!)
Сега, преди края, особено болезнено пролича, че либералното списание (Лакшин, според традиционните интелигентски представи, се засягаше: „нашето списание е не либерално, а демократично“, тоест, другояче казано, значително по-ляво. Колкото и парадоксално да е, то беше октябристко, но не в бандитския кочетовски смисъл (става дума за сп. „Октябрь“ — Бел. пр.), а в терминологията на предреволюционна Русия: те искаха тъкмо този режим да същестува, само че придържайки се към своята конституция.) вътре в себе си е било изградено също толкова чиновнически, както и цялата система, която го отритваше: понеже открай време живееше в номенклатурния свят, Твардовски също се нуждаеше вътре в своето учреждение да отдели доверената номенклатура (редакционната колегия) от останалата маса. А тъкмо „масата“ в „Новый мир“ далеч не беше съвсем обикновена: тук имаше не просто платени безразлични сътрудници, работещи за пари, тук всеки обикновен редактор, коректор и машинописка живееха с интересите на цялото течение. Но както през хубавите дни не деляха с тях заслугите Главният редактор и приближените му, така и сега през горчивите не им минаваше през ум поне да не крият как се развиват нещата, да съберат всички: „Приятели! 12 години работихме заедно. Не поставям на гласуване, но е важно да знам какво мислите вие: ако махнат няколко членове на редколегията — да оставаме ли всички, или да не оставаме? Ще се оправим ли или не? Аз — да излизам ли в оставка, или да чакам, докато ме свалят?“ Не. Разсеяно отвръщайки на поздравите, Твардовски мълком влизал в кабинета си, там се нанизвали членовете на колегията и при затворени врати с часове се обсъждали новините и плановете и всеки трябвало да се зарече, че няма да разгласява! А обикновените редактори, всички жени, чиято лична съдба се решавала не по-малко, и не по-малко било притеснението им за съдбата на списанието, се събирали в секретарската стая да подслушват гласовете през вратата, да долавят откъслеци от фрази и да си ги тълкуват. Пред някой писател във вилното селище Твардовски разкривал повече — и от този писател изкопчвали после в редакцията.
Из Москва се разнесъл слух, че давят „Новый мир“ — и все повече автори се стичали в редакцията, претъпкани били и стаите, и коридорите, „цялата литература се събрала“ (то ако изобщо имаше съветска литература — тя беше само тук), писателите начело с Можаев взели да съставят колективно писмо пак до Брежнев, но все едно съдбата на това писмо, както и на хиляди други, беше да остане без отговор. А редколегията страняла от тези писателски опити! — понеже заемала честна съветска служба, тя не можела да участва в открит бунт, дори да подава жалби с прескачане на инстанциите.
В един такъв ден, на 10 февруари, когато вече било решено свалянето на Лакшин-Кондратович- Виноградов, и аз дойдох в това стълпотворение. Всички кресла бяха отрупани с писателски палта, всички коридори — преградени от групи писатели. А. Т. си беше в кабинета (когато Косолапов тук на стената окачи барелеф на Ленин, тогава ще стане ясно какво му е липсвало на Твардовски) и седеше трезво, тъжно, бездейно. (Бездейно, ако не пушеше толкова ужасно — една след друга, една след друга груби и силни цигари.) Това беше първата ни среща след ноемврийската буря. Стиснахме си ръцете, целунахме се. Бях дошъл да го убеждавам, че докато остават, слагайки в сметката и него, четирима членове на редакцията — може вътре в редакцията да се продължи борбата, още 2–3 месеца ще излизат подготвените книжки и чак когато ще трябва да подпише съвсем скапана книжка, тогава да напусне. А. Т. ми отговори:
— Изморен съм от униженията. Как ще седя на една маса с тях и ще разговарям сериозно?… Вкараха хора, които никога не съм виждал, не знам чернокоси ли са или русокоси.
(Дори още по-зле: те дори не бяха писатели. Да ръководят литературно списание се назначаваха хора, които не бяха похващали перото, Трифонич беше прав, на негово място още по-рано щях да се махна, а аз му предлагах в духа на търпението, с който бяха живели през всичките тия години.)
— Но как така сам ще подавате, А. Т. Християнският мироглед забранява самоубийствата, а партийната идеология забранява оставката!
— Не знаете как е прието в партията: като ми кажат да подам — ще подам.
По-настойчиво и по-уверено го убеждавах да не се отрича от западното издание на своята поема, да не я охулва. Не знаех: протестът вече е написан! — и, напротив, като милост и прошка чакал А. Т. да не откажат да отпечатат протеста му във вестника… (Клетият А. Т.! Не съм чак толкова злопаметен, че да го подсетя как „сигурно лично аз“ съм изпратил „Ситнежите“ на „Грани“ — иначе как щяха да се появят?…) Нито онова протестно писмо, нито писмото до Брежнев (написал: „Аз не съм Солженицин, аз съм Твардовски и ще действам другояче.“ И много ми е жал, че тоя път нищо няма да спечели…) на мен не ми ги показа — „нямам втори екземпляр“. (Все от нещо в тях се е срамувал пред мен.)
И все пак, полусрамежливо и с надежда:
— А поемата ми не я ли прочетохте?
— Как да не съм! Вие ми я подарихте, прочетох я…
(А не мога, не искам нищо да му кажа, особено в такъв ден…)
Той усеща: — Не сте чели последната редакция, после тя стана по-хубава…
(Страхувам се, че беше последната…)
Пак го тревожи: не живея ли от западни пари и не се ли омърсявам по този начин. За кой ли път ми предлага свои пари.
Окуражавам го:
